3 март: Докога българинът ще пъшка под бремето на благодарността към Русия
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Ролята на Русия в историята ни не е еднопосочна. След като България се оказва мост за преместването на кирилицата и християнството към Киевска Рус, което, както се твърди в противоречивия Йоакимовски летопис, станало посредством пратеници на цар Симеон Велики, княз Светослав I нахлува в Мизия през 968 и подчинява тогавашния цар Борис II, преди да бъде отхвърлен от византийския император. Българската страна е смалена и изтласкана на югозапад; в резултат на тежкия удар тя не съумява да се съвземе и скоро пада под византийска власт. През 18 век Екатерина Велика обмисля основаване на страна „ Гърция “ на територията на цялата европейска Турция, тъй като не прави разлика сред локалните християни. През Възраждането към огромния православен брат са ориентирани очакванията за избавление от османска власт; Паисий даже извежда родословието на българите и руснаците от общ корен – от внука на Ной Мосхос, пратен след потопа да се засели в бъдещата Москва. В основаването на българска страна от съветския император историците намират политически претекстове, само че пък имало ли е в миналото напълно безкористни империи?
Русия пази личните си ползи
Началото на българското княжество е обвързвано освен с задграничен княз, само че и с назначението на съветски боен министър, военачалник Ернорт, който в един миг получава изключителни пълномощия да вкара ред като потуши мюсюлманските протести в източните региони. Въпреки молбите му до съветския император „ да го избави от тази каторга “, той ще продължи още няколко години да пази съветските ползи в България като външен министър и даже за малко като министър председател след проруския прелом и суспендирането на Конституцията през 1881. Човек несъзнателно прави асоциация с комунистическото политбюро, на съвещанията на което в първите години постоянно е участвал руски военачалник.
Русия е срещу Съединението и даже подтиква Сърбия да нападне България, а в новия русофилски прелом от 1886 вземат участие съветски дипломати. Отрицателно реагира империята и против оповестяването на независимостта от Високата врата през 1908. През Първата международна война двете страни са във война, а Варна е бомбардирана от съветски военни кораби. Накрая идва руската окупация, показана от комунистите като „ второ избавление “. Тя разделя и до през днешния ден българите - едни помнят концлагери, обир, тирания, други - рационализация, ограмотяване, фабрики. А разделянето май се поддържа целеустремено.
Почти като фамилна психодрама
В сходно лъкатушене на историята няма нищо извънредно, въпросът е за какво българите биват възпитавани от дребни в тази мъчителна, съвсем религиозна признателност към дядо Иван? Която прочее ражда своята диаметралност - гневно, като че ли богохулно русофобство, стигащо до отказване на великите писатели, музиканти и учени на тази страна. Геополитическата орис се претърпява като фамилна сага в съвсем психоаналитичен ключ: като кавга сред ненадейно пораснал пубертет и ненадейно обезумял родител - сръдни, обети, тряскане на вратите.
За България „ съветският комплекс “ засилва възприятието за виновност, че не е съумяла да възникне със лични сили, че е била основана от съветския цар. Тази виновност усилват импортираните извън героични митологии, които контрастират с умерения и миролюбив темперамент на народ, заставен пет века да живее без право да носи оръжие в Османската империя, където мюсюлманите водят война, а християните заплащат налози. В един съвременен свят мирният труд е надалеч по-перспективен, само че непознатите мостри потискат. По един метод изглеждаш, когато се сравняваш с бунтовните французи или сърби, по различен - с работливите германци или меланхоличните румънци. Комплексите и при хората, и при страните идват от неспособността да схванеш себе си - от това, че се сравняваш с други, на които завиждаш.
Резултатът от този позор е ритуалното обругаване на османския интервал: счита се за акт на национализъм да наричаш това време с метафората „ турско иго “ и да не допускаш даже намек за това, че в това време хората май са живеели не по-лошо, в сравнение с съвременниците им от съветската или китайска империи; и в случай че българите са поискали да се освободят, то е било не тъй като тези земи са били обитаеми с плебеи, а в противен случай, тъй като са били по-развити от Анадола и са се стремели към модерния свят. Психологическият механизъм припомня магията: имаме вяра, че с днешните си омрази можем вълшебен да пренапишем предишното.
Освободен от „ робството “, българинът стартира да пъшка под бремето на благодарността към Русия. И в това има нещо надълбоко двусмислено. Вземете познатият на всички стих на Славейков:
Руска мощ, съветска воля,
съветска кръв и руский пот
ще избавят от злочестина
наший падналий народ.
Думата „ пот “ тук е потресаваща - братята руси значи освен ще проливат кръвта си, ами и ще се потят поради нас! „ Нека таз независимост да ни бъде подарък “, споделил другият стихотворец. Само че, както знаем, дарът е бил единствено на пръв взор почтено и филантропично деяние. Дава властникът, отплаща се с безконечна честност поданикът. Дарът прави получаващия подвластен - до момента в който не съумее да изплати дълга си, той би трябвало да се кланя и да целува ръце.
Защо 3 март?
Дали поляците биха оповестили за собствен народен празник коронацията на Наполеон като признателност, че ги е освободил от прусаците и е основал Варшавското херцогство през 1807? Съмнявам се. Във всеки случай след края на съветската окупация през 1880 ние честваме на 3 март възкачването на престола на царя-освободител Александър II (освободител на крепостните, не на нас, само че да не издребняваме). По-късно стартират да честват на тази дата Санстефанския кротичък контракт сред двете империи, където не участва нито един българин. Половин век по-късно афишират за народен празник 9 септември, денят на „ второто избавление “, а след още половин отново се връщат на първото...
Защо ли обаче всичките празнувания през днешния ден се въртят към Шипка? Нищо не се е случило там на 3 март, но на, таман на този незабравим връх се събират хората, там играят исторически възстановки, на инат на пандемията. Ами тъй като народен празник желаеме да е събитие, в което нацията най-малко е взела участие. Някои желаят подобен да стане денят на Съединението, други избират оповестяването на Независимостта, все горди моменти в българската история. Аз съм за 16 април 1879, приемането на Търновската конституция, която основава новата ни страна - не химеричните географски мечтания на Сан-Стефано, а институционалната основа, върху която тя действително стъпва. И споделям това без русофобски пристрастености: дано 3 март си остане знак на дружбата, славянството, православието или каквото решат. Но националният празник не просто записва удобни геополитически събития, той показва волята на една нация да съществува. Дали я имаме?
Автор: Ивайло Дичев
Ролята на Русия в историята ни не е еднопосочна. След като България се оказва мост за преместването на кирилицата и християнството към Киевска Рус, което, както се твърди в противоречивия Йоакимовски летопис, станало посредством пратеници на цар Симеон Велики, княз Светослав I нахлува в Мизия през 968 и подчинява тогавашния цар Борис II, преди да бъде отхвърлен от византийския император. Българската страна е смалена и изтласкана на югозапад; в резултат на тежкия удар тя не съумява да се съвземе и скоро пада под византийска власт. През 18 век Екатерина Велика обмисля основаване на страна „ Гърция “ на територията на цялата европейска Турция, тъй като не прави разлика сред локалните християни. През Възраждането към огромния православен брат са ориентирани очакванията за избавление от османска власт; Паисий даже извежда родословието на българите и руснаците от общ корен – от внука на Ной Мосхос, пратен след потопа да се засели в бъдещата Москва. В основаването на българска страна от съветския император историците намират политически претекстове, само че пък имало ли е в миналото напълно безкористни империи?
Русия пази личните си ползи
Началото на българското княжество е обвързвано освен с задграничен княз, само че и с назначението на съветски боен министър, военачалник Ернорт, който в един миг получава изключителни пълномощия да вкара ред като потуши мюсюлманските протести в източните региони. Въпреки молбите му до съветския император „ да го избави от тази каторга “, той ще продължи още няколко години да пази съветските ползи в България като външен министър и даже за малко като министър председател след проруския прелом и суспендирането на Конституцията през 1881. Човек несъзнателно прави асоциация с комунистическото политбюро, на съвещанията на което в първите години постоянно е участвал руски военачалник.
Русия е срещу Съединението и даже подтиква Сърбия да нападне България, а в новия русофилски прелом от 1886 вземат участие съветски дипломати. Отрицателно реагира империята и против оповестяването на независимостта от Високата врата през 1908. През Първата международна война двете страни са във война, а Варна е бомбардирана от съветски военни кораби. Накрая идва руската окупация, показана от комунистите като „ второ избавление “. Тя разделя и до през днешния ден българите - едни помнят концлагери, обир, тирания, други - рационализация, ограмотяване, фабрики. А разделянето май се поддържа целеустремено.
Почти като фамилна психодрама
В сходно лъкатушене на историята няма нищо извънредно, въпросът е за какво българите биват възпитавани от дребни в тази мъчителна, съвсем религиозна признателност към дядо Иван? Която прочее ражда своята диаметралност - гневно, като че ли богохулно русофобство, стигащо до отказване на великите писатели, музиканти и учени на тази страна. Геополитическата орис се претърпява като фамилна сага в съвсем психоаналитичен ключ: като кавга сред ненадейно пораснал пубертет и ненадейно обезумял родител - сръдни, обети, тряскане на вратите.
За България „ съветският комплекс “ засилва възприятието за виновност, че не е съумяла да възникне със лични сили, че е била основана от съветския цар. Тази виновност усилват импортираните извън героични митологии, които контрастират с умерения и миролюбив темперамент на народ, заставен пет века да живее без право да носи оръжие в Османската империя, където мюсюлманите водят война, а християните заплащат налози. В един съвременен свят мирният труд е надалеч по-перспективен, само че непознатите мостри потискат. По един метод изглеждаш, когато се сравняваш с бунтовните французи или сърби, по различен - с работливите германци или меланхоличните румънци. Комплексите и при хората, и при страните идват от неспособността да схванеш себе си - от това, че се сравняваш с други, на които завиждаш.
Резултатът от този позор е ритуалното обругаване на османския интервал: счита се за акт на национализъм да наричаш това време с метафората „ турско иго “ и да не допускаш даже намек за това, че в това време хората май са живеели не по-лошо, в сравнение с съвременниците им от съветската или китайска империи; и в случай че българите са поискали да се освободят, то е било не тъй като тези земи са били обитаеми с плебеи, а в противен случай, тъй като са били по-развити от Анадола и са се стремели към модерния свят. Психологическият механизъм припомня магията: имаме вяра, че с днешните си омрази можем вълшебен да пренапишем предишното.
Освободен от „ робството “, българинът стартира да пъшка под бремето на благодарността към Русия. И в това има нещо надълбоко двусмислено. Вземете познатият на всички стих на Славейков:
Руска мощ, съветска воля,
съветска кръв и руский пот
ще избавят от злочестина
наший падналий народ.
Думата „ пот “ тук е потресаваща - братята руси значи освен ще проливат кръвта си, ами и ще се потят поради нас! „ Нека таз независимост да ни бъде подарък “, споделил другият стихотворец. Само че, както знаем, дарът е бил единствено на пръв взор почтено и филантропично деяние. Дава властникът, отплаща се с безконечна честност поданикът. Дарът прави получаващия подвластен - до момента в който не съумее да изплати дълга си, той би трябвало да се кланя и да целува ръце.
Защо 3 март?
Дали поляците биха оповестили за собствен народен празник коронацията на Наполеон като признателност, че ги е освободил от прусаците и е основал Варшавското херцогство през 1807? Съмнявам се. Във всеки случай след края на съветската окупация през 1880 ние честваме на 3 март възкачването на престола на царя-освободител Александър II (освободител на крепостните, не на нас, само че да не издребняваме). По-късно стартират да честват на тази дата Санстефанския кротичък контракт сред двете империи, където не участва нито един българин. Половин век по-късно афишират за народен празник 9 септември, денят на „ второто избавление “, а след още половин отново се връщат на първото...
Защо ли обаче всичките празнувания през днешния ден се въртят към Шипка? Нищо не се е случило там на 3 март, но на, таман на този незабравим връх се събират хората, там играят исторически възстановки, на инат на пандемията. Ами тъй като народен празник желаеме да е събитие, в което нацията най-малко е взела участие. Някои желаят подобен да стане денят на Съединението, други избират оповестяването на Независимостта, все горди моменти в българската история. Аз съм за 16 април 1879, приемането на Търновската конституция, която основава новата ни страна - не химеричните географски мечтания на Сан-Стефано, а институционалната основа, върху която тя действително стъпва. И споделям това без русофобски пристрастености: дано 3 март си остане знак на дружбата, славянството, православието или каквото решат. Но националният празник не просто записва удобни геополитически събития, той показва волята на една нация да съществува. Дали я имаме?
Автор: Ивайло Дичев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ