Защо не си струва да жертваме всичко заради децатa си
- Ето – сподели моята другарка, отправила песимистичен взор към писукащия пакет, крепко стегнат със синя панделка - взе че донесе у дома един тиранин. Все още дребен. Но имай поради, че той ще пораства. Така че не губи време; бързо си обезпечи и втори. За да могат двамата да „ се сдушат “ и да не порастнат напълно егоисти.
Не бях пристигнала още на себе си от първия, с цел да мога даже да помисля за втори. „ Ще опитвам да поживея с тиранина! “ – споделих си въображаемо и напълно се потопих в щастието на майчинството.
Най-напред ние с тиранина свиквахме един с различен. След това се учихме да се разбираме взаимно. А по-късно се радвахме на нашите първи достижения. И през цялото това време постоянно разтревожените за децата си приятелки и съседки не спираха да ме плашат: „ Само почакай да порастне и ще схванеш. Ще си спомниш, по какъв начин не си го пускала от ръце, хубаво ще се наиграеш на бавачка! “ А на нас двамата ни ставаше все по-интересно дружно. Аз му четях всевъзможни умни книжки и храбро изпробвах педагогическите новинки върху Денис. За да се изправи, 
той мъжествено се хващаше за разпънатите над креватчето рамки със закачени играчки и поради това той проходи рано, прескачайки „ пълзящия “ стадий, и зимата бягаше необут по снега, и на три години прочете първата си брошура.
„ Не майка, а садистска! “ – намерено се възмущаваха съседките, виждайки детето без шапка за следващ път. „ Не бива потомството да се оставя по този метод да се оправя единствено! “ – произнасяха присъдата близките и с наяве зложелателство чакаха по кое време ще стартира да бера своите горчиви педагогичен плодове.
На собствен ред детото също се зае да изпитва издържливостта на майка си, мъчейки се да дефинира границите на разрешеното. Известно време успявах да реша споровете посредством договаряния. Метод - да си кажем напряко, който изисква време. Недоварената каша се оставяше настрани, забравяше се недомитата посуда... и се съчиняваше приказка за следващото невъзпитано зайче или изкаляно прасенце. Но един път отработената скица не сработи. Чедото миудряше с крайници по пода и изпадайки в нервност, настояваше да му бъде обещано (за да му види сметката) това „ сладко, пухкаво ” нещо от горния рафт. Моите безапелационни възражения бяха пренебрегнатии ревът стартира да набира обороти. Първият повод беше да извърша законното майчино пошляпване. Спасявайки се от изкушението, аз станах и излязох, притваряйки вратата след себе си. Около две минути ревът се усилваше, след това засече на една нота и... мина в монотонно сумтене. А след секунда на прага на вратата се появи моето извънредно удивено дете: „ Къде отиде!? Аз на теб ти рева! ” Възмущението му беше безгранично. „ А не, доста апелирам, плачи си, в случай че толкоз доста ти харесва. На мен това не ми харесва и по тази причина си излязох. Ако хората желаят да се схванат, беседват между тях, а не реват... ”
Това беше нашето първо измерване на силите. Потенциалният „ тиранин ” разбра: голословните претенции, изразени в безапелационна форма, мама не слага на разглеждане. А да се вика само пред самия себе си е безсмислено. Аз си дадой сметка: колкото и да ни става жалост за задавящото се в сълзи чадо, от време на време би трябвало да му се даде опция да си поплаче...
Следващото опитно поле беше магазинът. Майки, осведомени към този момент с всички прелести на общественото изнудване с писък и крясъци „ Купи ми, стига се стиска! ”, признаваха: това са чувства, които не могат да се опишат! Когато Денис ме поведе към най-скъпата количка и гръмогласно изиска: „ Мамо, купи ми! ”, аз вътрешно се напрегнах („ Ето на – стартира се! ”) После го хванах за ръка и застанах до закаченото в съседство палто: „ Денисчо, купи ми това! Толкова ми харесва... ” Още ми е пред очите безпределно изумената муцунка на моя наследник: „ Мамо - кой знае за какво шушукайки произнесе той - само че аз нямам пари... ” – „ Знаеш ли - със съзаклятнически звук му отговорих аз - аз също нямам пари, тъй че аз към този момент ще остана без платно, а ти – без количка. Става ли? ”
Съгласявайки се драговолно, синчето заситни към изхода. Оттогава, по време на всевъзможни походи за извършване на покупки, той прочувствено се интересуваше, ще ни стигнат ли парите за храна, сладолед, играчки. И дори в този момент, бъдейки към този момент тийнеджър, той в никакъв случай не отваряше дума по материалните тематики. Първо, тъй като беше наясно с моите финансови благоприятни условия. Второ, тъй като знае: просто по този начин – „ на инат ” или с възпитанителни цели – за джобните пари няма да го лимитирам. Ако не му давам пари, значи в действителност не мога. И мен ми се коства обикновено, че своите първи пари, почтено заработени от математическата олимпиада, Денис (следвайки да бъде лакомец според всички правила на жанра) изхарчи не за дискове или дъвки, а гордо донесе на майка си. Слушайки разказите на своите приятелки за това, по какъв начин техните единствени и неповотрими деца слагат ултиматуми и при положение на отвод за закупуване на компютърили нови маратонки, надали не заплашават със самоубийство, аз си мисля: отмина ме тая горчива чаша, тъй като в никакъв случай не създавах на своето дете обособен „ детски ” живот. Доколкото позволяваше възрастта му, аз запознавах сина си с всекидневието на моите проблеми. И освен материалните. Учих го да се вслушва в душеното положение на този, който е паралелно до нас. Той знаеше: мама може да бъде и в неприятно въодушевление поради неприятности в работата. Разбираше, по кое време е по-добре да не повдига въпроса за разходка в парка, тъй като в точния момент би трябвало да предам материала си за новия брой (А с цел да не бъде това, което върша, абстракция за него, с моя помощ той също се опитваше да „ издава ” списание.)
Той в никакъв случай не е бил „ центърът на вселената ”, към който да се въртят неговите родственици. Например, в случай че се научише да си готви обяд, можеше да прекарва всички ваканции отвън града. (На дванадесетгодишна възраст за него не беше проблем да изпържи мекици, да изпече картофи, да свари спаеги и да стопли кюфтетата! При специфични случаи можеше да изпече и торта.) Ако докажеше, че добре се ориентира в града, межше да върви в интернет-клубовете, библиотеките и на курсове за програмист. Ако ли не, щеше да му се наложи да си стои у дома, тъй като нямах никакво време да го разигравам. Изпитът за „ градско насочване ” го взе с отличен, тъй че в този момент детенцето от време на време ми подсказва по какъв начин е по-удобно да стигна за там, закъдето съм се запътила.
Че майките подтискат самостоятелността в децата, аз се убедих още когато Денис беше тригодишен. Помня, че в парка „ Горки ” ние смирено стояхме на опашка и наблюдавахме все една и съща картинка. Въртележката стопира и незабавно, като по команда, към нея се хвърлят майките – да смъкват детето си, а след тях другите – да качат своето дете. Аз, като същинска садитска (помните, нали?), пущам детето единствено. То с опитност си избира „ своя ” звяр. Катери се. Не съумява и отново се оказва долу на земята. Опитва се още веднъж. С последни сили се удържам от това да не се хвърля на помощ. И ето я дребната победа! Денис се покатерва някак си на своя кон и напряко сияе от благополучие. „ Вие сте първата, която не се хвърли да качва детето си на въртележката – слушам зад себе си скърцащия глас на старецът-служител. – И кого си отглеждат тези майчици? ”
И в действителност ние сами си отглеждаме бъдещите проблеми или наслади. „ А моят нехранимайко към този момент е на четиринадесет и той един сандвич не може да си направи, леглото не може да си оправи, копче не може да си зашие... ” - вероятно сте чували сходни приказки. А за какво, пита се, той ще прави всичко това, в случай че на майка му тези неща и се получават надалеч по-добре в сравнение с него и тя с готовност го е обслужвала до четиринадесет? Той фактически не схваща, за какво това нещо би трябвало да се трансформира. Някога интуитивно се досещах, а в този момент съм съвсем сигурна: с цел да не порастне детето лакомец, би трябвало да бъдеш майка-егоист. Аз в никакъв случай не съм „ жертвала всичко ” поради сина си. Нещо повече – не скривах от него своите недостатъци. Четиригодишният Денис доста добре знаеше: заран мама обича да си поспива. Затова той безшумно се обличаше, отиваше в кухнята, ядеше курабийки с йогурт и си играеше самичък, до момента в който аз най-сетне не излизах от спалнята. Сега, учейки в първа промяна, той се приготвя самичък, закусва, разхожда кучето и отива на учебно заведение. Мама може да спи умерено!
Освен това, аз в никакъв случай не забравях, че моят наследник е мъж. А аз – жена! На пасажерите надали не падаха ченетата, когато гледаха по какъв начин петгодишен джентълмен, излизайки от рейса подава ръка на майка си. Гардеробиерките в детския спектакъл просто се разтапяха от трогателната сцена: дребният се опитваше да помогне на майка си да си облече палтото. Днес всички тези ритуали на етикета за Денис са безусловно естествени и елементарни. Разбира се, това ми харесва. Изобщо моят наследник ми харесва като цяло. И аз не се стеснявам да му го споделям. Той знае, че аз постоянно съм подготвена да го схвана, да го изслушам, да го поддържа. Аз съм наясно с всичките му каузи и проблеми. Той също се ориентира нелошо в моите. Аз в никакъв случай не съм се стремяла да бъда недосегаем кумир за детето – облъчващ и заповядващ, наказващ и помилващ. Или слугиня, подготвена да извърши всеки каприз. Винаги ми се е желало да му бъда другар. Аз не го „ моделирам ”. Не бленувам той да „ реализира това, което аз не съумях ”. Искам той да живее собствен личен живот. Интересен за него. И по тази причина, без казармени способи и подробни указания, без насилствени визити в кръжоци и на музика, а отдалеко и не преднамерено аз му „ подхвърлях ” нови увлечения. За да има колкото се може повече храна за мозъка и благоприятни условия за избор. „ Как успяваш да се преструваш, че всичко това ти е забавно? – попита ме един път една другарка. – Когато моят Сашко стартира да ми приказва за своите компютри, на мен незабавно ми се доспива. ”
Наложи се да призная, че не разбирам въпроса и. На мен в действителност ми е забавно! Увлеки се по астрономията, ние ходехме да гледаме звездното небе през нощта. „ Разболели ” се по кактусите – цялото свободно време прекарвахме в магазните за цветя. Заедно правихме аквариум и дружно плачехме за всяка умряла рибка. Заедно търсихме нашия избягал безчинен пудел. Даже преди време шиехме - и то дружно!
- Какво правиш! – поучаваха ме по-възрастните и опитните – Детето по този начин се е залепило за теб, че никой мъж няма да може да се добере до теб. Няма да подредиш живота си след развода в никакъв случай повече!
Аз не мислех по този начин, отдалеко приучавайки Денис за това, че той няма монопол над майка си. Той знаеше: мама би трябвало да има персонален живот. Свикна, че мога да се върна късно, че мен постоянно ме канят някъде. Приемаше всичко това без възторг. Но в този момент се майтапи, че цялостен живот живее в изискванията на жестока конкуренция, по тази причина се е научил да не пречи на моите изгубвания. И той знае още нещо: на него не може да му е зле, в случай че мама е щастлива.
- Разбира се - язвително споделят моите неспокойни съседки - на детето му се постанова да бъде отговорно. Ти не го следиш: ту си на боулинг, ту на състезателен клуб, ту на фризор...
Не го проследявам! Защото в точния момент го научих да се самообслужва. Не му ревизирам домашните. Защото знам: той ще ги напише самичък и без моите напомняния. Дори не постоянно го запитвам за оценките. Защото съм уверена: в отговор ще чуя за „ берекет ” от шестици. И дори не отивам на наставнически срещи. Защото моите показа за възпитавание изрично не се вписват в учебните канони. Аз сигурно знам, че няма да му сготвям ежеденевни обеди от първо, второ и трето, няма да му пера чорапите и да му върша с ютията борд на панталона. Свидят ми се личното време и личните сили. Но аз ще отложа всички каузи, всички срещи, всички „ горещи ” материали, с цел да почетем с него стихчета, да си поговорим за любовта, за другарството и за измяната или просто за това, че Ирка от другия клас през днешния ден е пристигнала на учебно заведение с коси в цвят бордо...
Превод от съветски Александър Василев
Инфо: www.adme.ru
