Отвъд границите: Кръгове и паралелни светове
Елена Стойчева е приключила Американския лицей в София, само че обратно упованията на мнозина, по-късно тя не отпътува за Съединени американски щати, а за Германия, Берлин (2009 г.), където учи архитектура, тъй като: „ съм потомствен проектант, от три генерации, просто в никакъв случай не съм мислила за друго – това беше най-естественото. “
Австрия и Берлин - Архитектура
Една година преди да я одобряват в Техническия университет в Берлин, Елена учи немски в „ Гьоте институт “, защото
„ не знаех никакъв немски, само че и не желаех и да помислям за Щатите. Някак Европа ми беше доста по-близка, не ми се искаше да отивам толкоз надалеч, а и Америка в никакъв случай не ме е блазнила в чисто културологичен проект. “
След като завършва следването си в Берлин, Елена се връща за към година в България и работи в няколко архитектурни бюра, само че желае повече. Заминава още веднъж за Германия, този път за Ваймар, където учи " Урбанистика ", а оттова пътят ѝ я води във Виена, Австрия, с цел да се занимава с „ концептуална архитектура “.
Какво е концептуална архитектура?
Сега ще ти го обясня с образец. Предстои ни да отидем в едно малко обитаемо място в Австрия, където ще проведем изследване на всички архитектурни монументи на културата – здания и други, ще проучваме и особеностите на терена, и вида строителство там от по-ново време. Но също така, ще проведем и няколко „ уъркшопа “ с локалните хора, с цел да разберем по какъв начин те си показват обновяването на селцето им, от какво имат потребност чисто практично, по какъв начин желаят да наподобява и по този начин нататък. След което ще стартираме да планираме план за озеленяване, нужни поправки, по какъв начин да се случат те, по какъв начин може новите технологии, в това число и екологични, да намерят място в селцето, като, несъмнено, от самото начало пазим образа му и съхраняваме историческото завещание. То това е доста значимо и забавно, да не се получи дисонанс сред звученето на старите здания и целия нов пейзаж в близост. След като съберем цялата ни нужна информация, ние я структурираме в протоколи и я представяме на съответната община, по този начин да го назовем, и тя стартира да работи по нашите планове и рекомендации.
Изглежда като доста дълъг развой. Колко е значимо с изключение на подготвеност да имаш и самообладание?
О, да, търпението е доста значимо за архитекта, да дочака планът му да види бял свят, да стане подготвен. Но пък да завършиш нещо, на което си отдал цялото си внимание, самообладание, любов, познания е същинска наслада. И освен наслада (тук Елена се усмихва и продължава), това е възприятие за триумф, горделивост, от това, че си направил група хора щастливи с твоето създание.
Къде е мястото на хубостта, когато създаваш своите планове?
Всъщност аз все си мисля какъв брой е значима хубостта и какъв брой постоянно я губим даже и с помощта на амбициозни архитектурни планове. Защото в архитектурата като цяло сега всичко е доста по-инженерно и хубостта като че ли не е на мода, а това е тъжно.
Елена стопира, мисли дълго, усмихва се и споделя:
Егото на архитектите е доста огромно. Ние все приказваме по какъв начин ще променим света с огромни планове, с грандиозни неща, желаеме да сме звезди на този свят, приказваме все за пари и време. А в действителност, с простички неща можем в действителност да реализираме нещо съразмерно и красиво. И тези неща е значимо да се отнасят с почитание към историята на мястото. Щастлива съм, че хората, с които работя в този момент имат това възприятие.
Имаш ли обичано място във Виена, където живееш?
Да. Тук във Виена е регион, в който се създава вино. Лозарите си отварят дребни магазинчета, където можеш да седнеш и да пиеш вино, и даже ти сервират нещо малко за ядене. Много обичам да отида до някой от хълмовете към Виена, да седна в едно такова полу-магазинче, полу-ресторантче, да пия розе, да съм сред лозята и в това време да виждам големия вселенски град, целия пред мен.
България – „ Резиденция Баба “ „ Чух за този план през 2015 година инцидентно по радиото, когато се бях прибрала за малко в София. Много ме възпламени и незабавно взех решение, че ще аплайвам за него, и ме взеха. А аргументите за това толкоз доста да желая да се включа в този план са няколко. Едната е че предходната година изгубих и двете си баби в границите на един месец и това беше огромен потрес за мен. Все едно някаква бездна се отвори, някаква връзка с България се скъса. Защото през днешния ден с България ме свързват само обичаните ми хора и обичаните ми места. И „ Резиденция Баба “ беше нещо, което отвори нова врата за мен към България. Другото, с което този план ми хареса беше, че стои покрай моите ползи, свързани с обезлюдяването на дребните обитаеми места и културното завещание, което се крие в тях. Има цели села, които са без хора, а примерно са с неповторими здания в тях. И това е следващата тематика, която свързва душевното с архитектурата. “
Май е време да разкажем въпреки всичко какво е „ Резиденция Баба “?
Да, несъмнено.
Внезапно Ели става замечтана и като че ли пътешества обратно във времето, до момента в който търси всеки подробност, който не желае да пропусне в загатна за живота ѝ в едно обезлюдено българско село. Гласът ѝ е смълчан, до момента в който разказът ѝ продължава.
Идеята на плана е хора от града да отидат в обезлюдено село, където са останали няколко индивида и за един месец да живеят с тях. Освен това имахме задания на няколко равнища. Едното беше да създадем етноложки изследвания на региона, като преди този момент бяхме минали двумесечно образование. Събирахме познание, история, митове, песни, приказки, религия, неповторими предписания или занаяти от останалите в селото възрастни хора. Като паралелно с това трупахме хрумвания по какъв начин селото би могло да се оживи и хората да се върнат в него. Аз и още четирима индивида бяхме в родопското село Дряново. Уникално място. Настаниха ни при баба Софка и дядо Младен, в тяхната къща. Първото, което разбрах там беше какъв брой е друга гледната ни точка за всичко… даже за времето… Тогава за първи път съумях да проумея какъв брой е значимо да се опиташ даже явни неща, да ги погледнеш от доста страни, от разнообразни гледни точки и по този начин да схванеш за какво някой прави обещано нещо по метода, по който го прави. Винаги има причина в дейностите на хората и тя е тъкмо в гледната им точка към обстановка или проблем. Виждаш други вселени и би трябвало да си доста отворен, с цел да можеш да ги схванеш. Този урок и до през днешния ден доста ми оказва помощ в работата и тук в Австрия.
Била си в едно и също историческо време в паралелни светове…
Да, в действителност. Но знаеш ли, аз съм била и в Бирма, примерно, и да, хубаво е, друго е, снимаш там едни прелестни храмове, пейзажи, но не ме докосна по този начин както този успореден свят на хората в Дряново. И то поради общуването с тях. Всичко е в общуването с хората. То ти дава дълбочината на мястото, усета към него. Това е друго равнище на чувствата, колкото и да са смайващо разнообразни световете на дребното селце Дряново и огромния Берлин, в който учих или невероятната Виена, в която пребивавам и работя. Когато успееш да „ влезеш “ в хората, през общуването, тогава има същинско схващане на тези светове.
Как приключи планът?
В дребното китно Дряново имаше певческа група на бабите от селото, която се развива към читалището там. Пеят неповторими родопски песни. В цялата група са единствено баби и едно само младо момиче. Помислих си, че след време, това звучене, тези текстове, тази музика, никой няма към този момент да я извършва там и тя ще изчезне… Тогава взех решение да събера пари от доброволци и да издадем компакт диск с тези песни, изпълнени от „ Дряновските баби “. Така и кръстихме групата им, тъй като те дори и име си нямаха… Дадохме им това име, отворихме една сметка, започнахме акция и аз не имах вяра, само че хората започнаха да подаряват по малко, само че въпреки всичко да подаряват. Събрахме пари, докарахме бабите в София, в едно звукозаписно студио, записахме ги и издадохме диска. Така приключи този план и съм доста щастлива от стореното.
© "Резиденция Баба " 
Китай – дребното село
Има ли друго странствуване, което е оставило в теб отпечатък?
Най-вълнуващото за мен странствуване беше до Китай. То се случи по време на следването ми. По една стратегия сред университетите – моя в Берлин и един техен, изпратиха дребна група студенти, измежду които и аз, за обмяна на опит. Живяхме три месеца в едно доста отдалечено село, съвсем на края на света, на брега на един язовир. Там имаше най-странните каменни къщи, които изобщо в миналото съм виждала и едни мъже и дами, които си ходеха из селото с тамошните носии. Нашата задача беше, с цел да не мигрират към градовете, да измислим за тях къщи, които да са ниско софтуерни, само че еко… и локалните хора да могат сами да си ги построяват.
Как се усещаше там, на края на света?
Много щастлива, тъй като това село не е туристически регион, а малко диво място, забравено от Бога. Приказен свят, в който обаче усещаш историята на мястото, някак я има, даже във въздуха. Необяснимо. Разликите с огромните им градове на светлини, небостъргачи, електроника и дребните им селцаса са толкоз фрапиращи, че може да полудееш от изненада. В селата им е толкоз, оскъдно, изостанало, само че красиво, доста красиво.
Ели се усмихва загадъчно, поема въздух и намира странна метафора да изясни дребното селце, в което са попаднали:
Нямат магарета, а биволи – огромни, черни, рошави биволи… с които си обслужват земеделието. И ние, до момента в който строяхме тази „ еко “ къща ни помагаха локалните китайци. И нашата бетонобъркачка представляваше две дребни женици с лопати, които бъркаха бетона с тях…
Как изглеждаше вашата къща на фона на техните?
(започва да се смее с глас) Хм, ами техните къщи са ситуирани на хълма, по брега на язовира, а нашата трябваше да е на равно и беше от бетонени блокове като тухли, обаче те не го познаваха този материал и бяха доста изумени от него, тъй като строят единствено с камъни там. Имало и причина, която ние не знаехме, а точно, противоземетръсна сигурност. А още по-изумени станаха, когато им предложихме да сложим покрив от дърво. Оказа се, че ние, когато сме тръгвали от Германия, изобщо не сме знаели, че там към този момент в региона няма гори, а ние отиваме с проект за покрив от дърво. И локалният занаятчия – един китаец като изваден от приказките – мъничък на растеж, с огромен сив мустак, през целия си живот не беше правил подобен покрив… Какво да ти кажа… Наистина, концепцията беше да им покажем нещо ново, само че виж, какъв брой е значимо да познаваш културата, особеностите, терена, на който отиваш и искаш да въведеш нови неща, а ние не бяхме готови даже на културологично равнище. И тогава можеш да допуснеш неточности. Но в този момент си мисля, че има някакви паралели сред това китайско място и Дряново, където бях години по-късно. Някак като кръгове се въртят тези паралели. Такива кръгове ме споходиха и преди, когато бях призната да изучавам и в Берлин, и във Ваймар, и аз избрах Берлин, тъй като желаех огромен град, тъй като съм родом от София – също огромен град. И въпреки всичко животът ме заведе във Ваймар след това, с цел да взема магистърската си степен там. Наистина има странни кръгове в живота ми и несъмнено се приближавам да някакъв център, може би той е красотата…
БирмаОт Бирма изпращам фотоси от пазари, тъй като те са едно от най-страхотните неща на Азия - цялостни с всевъзможни непознати артикули и екзотични хора. 
Мечтите
Къде мечтаеш да отидеш?
Мен ме притеглят дивите нецивилизовани места, които са покрай природата. Бих отишла в дън гори тилилейски, макар че в последно време виждам по какъв начин е почнало да ме е боязън от тъмното… нещо, което преди в никакъв случай не съм усещала като положение. Много необичайно е това, да! Но въпреки всичко доста желая да отида в тропически гори, може би Мадагаскар или Борнео.
В какво вярваш?
(въздъхва надълбоко, мисли няколко секунди и без съмнение ми отговаря) В кръговрата на нещата и в природата. Зависими сме от нея и е хубаво да гледаме на нея с отговорност, като забравим егото си, с цел да можем да вършим положителни неща освен за себе си.
Имаш ли обичано място по света, където би се прибирала постоянно?
Уау, какъв въпрос… Да, имам! Парка в морската градина в Бургас, тъй като там живееше една от бабите ми и там израснах, тъй като като дете всяка почивка я прекарвах там. И когато отидох да изучавам в Берлин баба все ми споделяше, че дървото си има корен и би трябвало да се връщам към корена си. Тогава, преди да я изгубя ѝ обяснявах, че аз не съм от хората с корен и желая да се движа непрекъснато и да обиколя света. Така е и в този момент, обаче, хмммм, по какъв начин да ти кажа, стане ли май – юни стартирам да бленувам да се върна там, в морската градина на Бургас...
Има ли нещо, което наложително слагаш в багажа си?
Не тъкмо в багажа, а на китките си. Вече трета година в никакъв случай не смъквам от тях шарените, дребни гривнички, които ми подариха бабите в Дряново, тъй като имам възприятието, че ме пазят.
Австрия и Берлин - Архитектура Една година преди да я одобряват в Техническия университет в Берлин, Елена учи немски в „ Гьоте институт “, защото
„ не знаех никакъв немски, само че и не желаех и да помислям за Щатите. Някак Европа ми беше доста по-близка, не ми се искаше да отивам толкоз надалеч, а и Америка в никакъв случай не ме е блазнила в чисто културологичен проект. “
След като завършва следването си в Берлин, Елена се връща за към година в България и работи в няколко архитектурни бюра, само че желае повече. Заминава още веднъж за Германия, този път за Ваймар, където учи " Урбанистика ", а оттова пътят ѝ я води във Виена, Австрия, с цел да се занимава с „ концептуална архитектура “.
Какво е концептуална архитектура?
Сега ще ти го обясня с образец. Предстои ни да отидем в едно малко обитаемо място в Австрия, където ще проведем изследване на всички архитектурни монументи на културата – здания и други, ще проучваме и особеностите на терена, и вида строителство там от по-ново време. Но също така, ще проведем и няколко „ уъркшопа “ с локалните хора, с цел да разберем по какъв начин те си показват обновяването на селцето им, от какво имат потребност чисто практично, по какъв начин желаят да наподобява и по този начин нататък. След което ще стартираме да планираме план за озеленяване, нужни поправки, по какъв начин да се случат те, по какъв начин може новите технологии, в това число и екологични, да намерят място в селцето, като, несъмнено, от самото начало пазим образа му и съхраняваме историческото завещание. То това е доста значимо и забавно, да не се получи дисонанс сред звученето на старите здания и целия нов пейзаж в близост. След като съберем цялата ни нужна информация, ние я структурираме в протоколи и я представяме на съответната община, по този начин да го назовем, и тя стартира да работи по нашите планове и рекомендации.
Изглежда като доста дълъг развой. Колко е значимо с изключение на подготвеност да имаш и самообладание?
О, да, търпението е доста значимо за архитекта, да дочака планът му да види бял свят, да стане подготвен. Но пък да завършиш нещо, на което си отдал цялото си внимание, самообладание, любов, познания е същинска наслада. И освен наслада (тук Елена се усмихва и продължава), това е възприятие за триумф, горделивост, от това, че си направил група хора щастливи с твоето създание.
Къде е мястото на хубостта, когато създаваш своите планове?
Всъщност аз все си мисля какъв брой е значима хубостта и какъв брой постоянно я губим даже и с помощта на амбициозни архитектурни планове. Защото в архитектурата като цяло сега всичко е доста по-инженерно и хубостта като че ли не е на мода, а това е тъжно.
Елена стопира, мисли дълго, усмихва се и споделя:
Егото на архитектите е доста огромно. Ние все приказваме по какъв начин ще променим света с огромни планове, с грандиозни неща, желаеме да сме звезди на този свят, приказваме все за пари и време. А в действителност, с простички неща можем в действителност да реализираме нещо съразмерно и красиво. И тези неща е значимо да се отнасят с почитание към историята на мястото. Щастлива съм, че хората, с които работя в този момент имат това възприятие.
Имаш ли обичано място във Виена, където живееш?
Да. Тук във Виена е регион, в който се създава вино. Лозарите си отварят дребни магазинчета, където можеш да седнеш и да пиеш вино, и даже ти сервират нещо малко за ядене. Много обичам да отида до някой от хълмовете към Виена, да седна в едно такова полу-магазинче, полу-ресторантче, да пия розе, да съм сред лозята и в това време да виждам големия вселенски град, целия пред мен.
България – „ Резиденция Баба “ „ Чух за този план през 2015 година инцидентно по радиото, когато се бях прибрала за малко в София. Много ме възпламени и незабавно взех решение, че ще аплайвам за него, и ме взеха. А аргументите за това толкоз доста да желая да се включа в този план са няколко. Едната е че предходната година изгубих и двете си баби в границите на един месец и това беше огромен потрес за мен. Все едно някаква бездна се отвори, някаква връзка с България се скъса. Защото през днешния ден с България ме свързват само обичаните ми хора и обичаните ми места. И „ Резиденция Баба “ беше нещо, което отвори нова врата за мен към България. Другото, с което този план ми хареса беше, че стои покрай моите ползи, свързани с обезлюдяването на дребните обитаеми места и културното завещание, което се крие в тях. Има цели села, които са без хора, а примерно са с неповторими здания в тях. И това е следващата тематика, която свързва душевното с архитектурата. “ Май е време да разкажем въпреки всичко какво е „ Резиденция Баба “?
Да, несъмнено.
Внезапно Ели става замечтана и като че ли пътешества обратно във времето, до момента в който търси всеки подробност, който не желае да пропусне в загатна за живота ѝ в едно обезлюдено българско село. Гласът ѝ е смълчан, до момента в който разказът ѝ продължава.
Идеята на плана е хора от града да отидат в обезлюдено село, където са останали няколко индивида и за един месец да живеят с тях. Освен това имахме задания на няколко равнища. Едното беше да създадем етноложки изследвания на региона, като преди този момент бяхме минали двумесечно образование. Събирахме познание, история, митове, песни, приказки, религия, неповторими предписания или занаяти от останалите в селото възрастни хора. Като паралелно с това трупахме хрумвания по какъв начин селото би могло да се оживи и хората да се върнат в него. Аз и още четирима индивида бяхме в родопското село Дряново. Уникално място. Настаниха ни при баба Софка и дядо Младен, в тяхната къща. Първото, което разбрах там беше какъв брой е друга гледната ни точка за всичко… даже за времето… Тогава за първи път съумях да проумея какъв брой е значимо да се опиташ даже явни неща, да ги погледнеш от доста страни, от разнообразни гледни точки и по този начин да схванеш за какво някой прави обещано нещо по метода, по който го прави. Винаги има причина в дейностите на хората и тя е тъкмо в гледната им точка към обстановка или проблем. Виждаш други вселени и би трябвало да си доста отворен, с цел да можеш да ги схванеш. Този урок и до през днешния ден доста ми оказва помощ в работата и тук в Австрия.
Била си в едно и също историческо време в паралелни светове…
Да, в действителност. Но знаеш ли, аз съм била и в Бирма, примерно, и да, хубаво е, друго е, снимаш там едни прелестни храмове, пейзажи, но не ме докосна по този начин както този успореден свят на хората в Дряново. И то поради общуването с тях. Всичко е в общуването с хората. То ти дава дълбочината на мястото, усета към него. Това е друго равнище на чувствата, колкото и да са смайващо разнообразни световете на дребното селце Дряново и огромния Берлин, в който учих или невероятната Виена, в която пребивавам и работя. Когато успееш да „ влезеш “ в хората, през общуването, тогава има същинско схващане на тези светове.
Как приключи планът?
В дребното китно Дряново имаше певческа група на бабите от селото, която се развива към читалището там. Пеят неповторими родопски песни. В цялата група са единствено баби и едно само младо момиче. Помислих си, че след време, това звучене, тези текстове, тази музика, никой няма към този момент да я извършва там и тя ще изчезне… Тогава взех решение да събера пари от доброволци и да издадем компакт диск с тези песни, изпълнени от „ Дряновските баби “. Така и кръстихме групата им, тъй като те дори и име си нямаха… Дадохме им това име, отворихме една сметка, започнахме акция и аз не имах вяра, само че хората започнаха да подаряват по малко, само че въпреки всичко да подаряват. Събрахме пари, докарахме бабите в София, в едно звукозаписно студио, записахме ги и издадохме диска. Така приключи този план и съм доста щастлива от стореното.
© "Резиденция Баба " Китай – дребното село Има ли друго странствуване, което е оставило в теб отпечатък?
Най-вълнуващото за мен странствуване беше до Китай. То се случи по време на следването ми. По една стратегия сред университетите – моя в Берлин и един техен, изпратиха дребна група студенти, измежду които и аз, за обмяна на опит. Живяхме три месеца в едно доста отдалечено село, съвсем на края на света, на брега на един язовир. Там имаше най-странните каменни къщи, които изобщо в миналото съм виждала и едни мъже и дами, които си ходеха из селото с тамошните носии. Нашата задача беше, с цел да не мигрират към градовете, да измислим за тях къщи, които да са ниско софтуерни, само че еко… и локалните хора да могат сами да си ги построяват.
Как се усещаше там, на края на света?
Много щастлива, тъй като това село не е туристически регион, а малко диво място, забравено от Бога. Приказен свят, в който обаче усещаш историята на мястото, някак я има, даже във въздуха. Необяснимо. Разликите с огромните им градове на светлини, небостъргачи, електроника и дребните им селцаса са толкоз фрапиращи, че може да полудееш от изненада. В селата им е толкоз, оскъдно, изостанало, само че красиво, доста красиво.
Ели се усмихва загадъчно, поема въздух и намира странна метафора да изясни дребното селце, в което са попаднали:
Нямат магарета, а биволи – огромни, черни, рошави биволи… с които си обслужват земеделието. И ние, до момента в който строяхме тази „ еко “ къща ни помагаха локалните китайци. И нашата бетонобъркачка представляваше две дребни женици с лопати, които бъркаха бетона с тях…
Как изглеждаше вашата къща на фона на техните?
(започва да се смее с глас) Хм, ами техните къщи са ситуирани на хълма, по брега на язовира, а нашата трябваше да е на равно и беше от бетонени блокове като тухли, обаче те не го познаваха този материал и бяха доста изумени от него, тъй като строят единствено с камъни там. Имало и причина, която ние не знаехме, а точно, противоземетръсна сигурност. А още по-изумени станаха, когато им предложихме да сложим покрив от дърво. Оказа се, че ние, когато сме тръгвали от Германия, изобщо не сме знаели, че там към този момент в региона няма гори, а ние отиваме с проект за покрив от дърво. И локалният занаятчия – един китаец като изваден от приказките – мъничък на растеж, с огромен сив мустак, през целия си живот не беше правил подобен покрив… Какво да ти кажа… Наистина, концепцията беше да им покажем нещо ново, само че виж, какъв брой е значимо да познаваш културата, особеностите, терена, на който отиваш и искаш да въведеш нови неща, а ние не бяхме готови даже на културологично равнище. И тогава можеш да допуснеш неточности. Но в този момент си мисля, че има някакви паралели сред това китайско място и Дряново, където бях години по-късно. Някак като кръгове се въртят тези паралели. Такива кръгове ме споходиха и преди, когато бях призната да изучавам и в Берлин, и във Ваймар, и аз избрах Берлин, тъй като желаех огромен град, тъй като съм родом от София – също огромен град. И въпреки всичко животът ме заведе във Ваймар след това, с цел да взема магистърската си степен там. Наистина има странни кръгове в живота ми и несъмнено се приближавам да някакъв център, може би той е красотата…
БирмаОт Бирма изпращам фотоси от пазари, тъй като те са едно от най-страхотните неща на Азия - цялостни с всевъзможни непознати артикули и екзотични хора. Мечтите Къде мечтаеш да отидеш?
Мен ме притеглят дивите нецивилизовани места, които са покрай природата. Бих отишла в дън гори тилилейски, макар че в последно време виждам по какъв начин е почнало да ме е боязън от тъмното… нещо, което преди в никакъв случай не съм усещала като положение. Много необичайно е това, да! Но въпреки всичко доста желая да отида в тропически гори, може би Мадагаскар или Борнео.
В какво вярваш?
(въздъхва надълбоко, мисли няколко секунди и без съмнение ми отговаря) В кръговрата на нещата и в природата. Зависими сме от нея и е хубаво да гледаме на нея с отговорност, като забравим егото си, с цел да можем да вършим положителни неща освен за себе си.
Имаш ли обичано място по света, където би се прибирала постоянно?
Уау, какъв въпрос… Да, имам! Парка в морската градина в Бургас, тъй като там живееше една от бабите ми и там израснах, тъй като като дете всяка почивка я прекарвах там. И когато отидох да изучавам в Берлин баба все ми споделяше, че дървото си има корен и би трябвало да се връщам към корена си. Тогава, преди да я изгубя ѝ обяснявах, че аз не съм от хората с корен и желая да се движа непрекъснато и да обиколя света. Така е и в този момент, обаче, хмммм, по какъв начин да ти кажа, стане ли май – юни стартирам да бленувам да се върна там, в морската градина на Бургас...
Има ли нещо, което наложително слагаш в багажа си?
Не тъкмо в багажа, а на китките си. Вече трета година в никакъв случай не смъквам от тях шарените, дребни гривнички, които ми подариха бабите в Дряново, тъй като имам възприятието, че ме пазят.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ