Егоизмът и завистта – начало на всяко зло Християнството винаги е

Егоизмът и завистта – начало на всяко зло

Християнството постоянно е казвало, че любовта към близък би трябвало дефинира човешкото другарство. Но тя не може да се изяви, в случай че не обичаме другите хора като себе си.

На мнозина това наподобява доста мъчно, дори незаслужено. Но какво вършим тогава всеки ден? Отиваме някъде с другар и ни се желае да получим по-голямо внимание от него. Винаги е по този начин. Защо?Може би той е по-умен, по-надарен с възприятие за комизъм? Не е ли незаслужено това наше предпочитание? Не е ли по-добре да дружим с забавни хора, в сравнение с да мислим непрекъснато за прославата си?

Егоизмът не ни оставя време за действителни преценки. Аз би трябвало да получа най-голямото внимание, тъй като съм „ аз “, без други учредения.

Ако обичаме хората, ще гледаме толкоз трезво на себе си, колкото на тях. Но образците на нарцисизъм даже в един-единствен ден от нашия живот са мъчно изчислими.

Пътуваме във влака с различен другар. Отбиваме се във вагон-ресторана и някой ни отмъква багажа. Радваме се, нашият багаж е бил по-малък.

Мнението ни е напълно друго, когато виним другите за егоизма им. „ Винаги гледа да се изтъкне повече от мен… “ „ Уж ми е другар, а в никакъв случай не ми съчувства… “ Трябва доста да внимаваме, когато съдим тях, да не осъдим себе си. Не вършим ли същите неща?

Наистина е мъчно да сме еднообразно обективни към себе си и другите. Не го ли реализираме обаче, хриситянската ни религия е под подозрение. Не можеш да обичаш Бога, без да обичаш хората.

Коренът на прегрешението, семето на всяко нравствено зло е вътре в нас, в сърцето ни.

Егоизмът се поражда от три съществени мисли:

— Кой е като мен?
— Искам всичко да имам.
— Искам да пребивавам за свое наслаждение.

Незнание и апатия

Себепревъзнасянсто е всеобща болест. То не подминава нито умните, нито глупавите, нито красивите, нито грозните, нито царя, нито просяка.

Има един лимит, който ни е подложен от Бога и ни сочи нашето същинско състояние в природата и естественото състояние на обществото. Всеки се слага над този лимит.

Казваме: „ Аз съм по-добър от другите архитекти… “, „ Аз съм по-добър от другите майстори… “. Чуваме го на всяка крачка. „ Ако животът ми не беше се развил по този метод, през днешния ден щях да съм генерал… “ /съответно – министър, режисьор, състезателен първенец, милионер и т.н./.

Но за какво нашият живот се развива по избран метод? Този въпрос не си задаваме, само че по тази причина пък постоянно се запитвам: „ Защо неговият живот върви по този начин добре? Откъде-накъде? “.

Не можем да отговорим на втория въпрос, щом не си задаваме първия; но отсам стартират толкоз доста тъмни мисли, доста несгоди: „ Засенчва ме с нахалството си, иде ми да го убия! “, „ Засега не мога да се оправя с него, само че ще му подлея вода… “

Искам всичко да е мое. А за какво? Мога ли да дремя на 10 кревати по едно и също време? Да хапвам петдесет пъти дневно? Не, само че ще имам превъзходство над другите, което ще задоволява егото ми.

Егоистът не прави и една стъпка, без да има от това някаква изгода. Душата му е погълната от движимостите, парите, кариерата, устрема към власт.

Когато живеем само за своя изгода или свое наслаждение, земната страст и тялото потискат напълно душата. Важно е удоволствието, получавано от непознатото поклонение, чувствените наслади.

За Бога, за духовни неща, за съвест, за безвъзмезден дълг не може да става дума. Колкото повече се отдаваме на наслажденията, толкоз по-тесен става кръгът на нашата независимост.

Понякога се сещаме за неналичието на нравствен живот, само че я оправдаваме стремително със своята заплеснатост или огромна претовареност. А става въпрос за неведение и душевна апатия.

Завистта – пъкъл приживе

Колкото и да се себепревъзнасяме, мисълта, че има хора, които ни превъзхождат със своите качества или са постигнали повече от нас, не ни оставя на мира. Когато изпитваме злоба към някого от тях, ние се тормозим непрекъснато и приживе попадаме в пъкъла. 

Най-парадоксалното е, че завиждаме дори на тези, които са забогатели по непочтен път. А би трябвало да го съжаляваме. Не значи ли това, че имаме неосъзната подготвеност да правим същото, в случай че ни се отдаде опция?

Може би живеем обичайно, не поносим някакво зло. Не е ли тогава необикновено, че скърбим, тъй като виждаме благополучието на другия? И върхът на целия този бяс – завистта към родственици и приятели…

Колко постоянно се среща и какви лицемерни старания изисква тя от хората, с цел да я прикрият! Казано ни е да обичаме враговете си, а ние ненавиждаме тези, които ни обичат… Какво в действителност представляваме? Не ставаме ли сходни на демони?

Завистта унищожава човешкото общество, тя е погубвала цели нации, защото владетелите са завиждали на други владетели. Тя е майка на убийството. Каин убива брат си Авел от злоба.

Всъщност, мъчно е да кажем къде е нейният лимит. Завижда се и на високонравствени хора – не поради парцелите им, а за уважението, с което се употребяват в обществото. По пътя им се поставят примки, похулва се достойнството им. Но с тях ли единствено води война завистникът или с Оня също, на който служат?

Много мъчно е, несъмнено, за себелюбеца да стигне до плодородното човешко положение, когато умеем да се радваме на непознатото положително. Искат се огромни старания, изминава се дълъг път. Но колкото по-рано стартира, толкоз по-малко ще са греховете, тежащи на душата му. Апостол Павел ни поучава да се радваме дружно с радващите се и да плачем дружно с плачещите.

„ Защо се помрачи лицето ти? “ – споделя Бог на Каин.

Трудът, геният, триумфите, благосъстоянието, почестите, добродетелите и даже щастливият фамилен живот на другите хора – всичко това е предмет на тъга за завистника. Завистта в действителност е тъга за душата. Тя не ни разрешава да се любуваме на всичко, което имаме, тъй като ни гризе желанието да получим и това, което има някой различен.

Нашето същинско благосъстояние

Земните блага и духовните качества не се раздават поравно. Важното изпълняваш своето предопределение, да умножаваш дадения ти гений и да се трудиш съгласно силите си.

Ако не можем да се разпореждаме с по-малкото, което сме получили, за какво би трябвало да завиждаме на оня, комуто е обещано повече? Искаме да разрушим непознатия покой, непознатата чест, непознатото имущество. С какво право? Та нали индивидът, на който толкоз завиждаме, не ни е сторил нищо неприятно? Той има повече неща от нас, само че не лишава нашите.

Да, само че не заслужава мястото, което заема? По-добре е следователно да го съжалим – рано или късно ще има неприятности.

Завистта е страшна болест, тя е донесла доста сълзи, беди, опустошения и в действителност е в основата на всяко зло.

Какво остава от земната популярност, земното благосъстояние, земната хубост?
Нищо…

Нашето същинско благосъстояние са вярата в Бога и плодовете от положителните ни каузи, с които ще застанем в миналото пред Него – нашия небесен Баща.

Лицето на огромния завистник е постоянно намръщено, тъжно, недоволно, то като че ли носи печата на Каин. Естествено, той не помни нещо просто: колкото е по-висока длъжността ти, колкото са по-големи парцелите и предприятията ти, толкоз по-силни са паниките ти, по-дълго е безсънието. 

Всеки може да се изгуби за минута, по тази причина го пазиш с голямо напрежение и скъпоструващи старания.

Съществуват мъдри хора, които не желаят подобен живот, не се стремят към него. Те се задоволяват с по-малко, само че имат всеки ден своите часове на фамилна наслада и другарска топлота, гледат на света с необятно отворени очи.

Не е нужно да си богат, с цел да откриеш какъв брой напълно всемъдрият Бог е основал този свят!

Инфо: „ Хриситянска нравственос “
Автори: проф. доктор Димитър Киров, проф. доктор Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев