За свободата да не бързаш
Една сериозна крачка по пътя ми - отдръпнах се от професионалната си кариера. Като споделям това, от време на време се виждам през очите на околните си другари или най-малко на част от тях. Виждам обичта им към мен и по едно и също време страха им, че смяната, за която приказвам, е нещо " неприятно ", симптом на някое заболяване или предвестител на злощастие.
" Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да диря себе си. " - тази дефиниция стряска най-вече. Ако кажа, че желая да осъществявам фантазията си да вземам участие в основаването на първото демократично учебно заведение, това се смила по-лесно. Когато споделя, че ще пиша книга, това също някак се преглътва. Обаче, като заявя, че се отдръпвам от корпоративния свят, тъй като нуждая се от независимост, от пресен въздух и от време за себе си, мигновено виждам в погледа на събеседника другар пламъка на спасителя… Започва да търси правилния въпрос, с който да ме размишления, някаква тактика, познавайки ме, която да даде резултат и аз да се вразумя… Вразумяване звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разума…
Не беше елементарно да отстоя това си решение. На първо място не беше елементарно пред себе си да съберa сили да го слага за обсъждане. Не съм съзнателна в съвсем нищо, което ми се случва. Ето това написах преди време, до момента в който още обмислях стъпката:
Бих се схванала да съм нещастна, в случай че имах някоя извънредно скучна и досадна работа с кофти началници, ниска заплата и неприятни сътрудници. Или най-малко едно от всичките… Вместо това аз си обичам работата, работя с готини хора, с които сме в положителни връзки, компанията се грижи за чиновниците си - в никакъв случай не съм имала проблем да употребявам болничен, с цел да виждам сина си, да си потегли по-рано, с цел да го заведа на доктор или да го взема с мен в офиса, в случай че се наложи. За похлупак на всичко взимам чудесна заплата. Ааааа и също така, в случай че желая професионално развиване, имам всички предпоставки да го осъществявам.
Но… не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което даже не познавам. Не съм съзнателна в съвсем нищо, което ми се случва. Живея непрестанно с чувството, че " животът ми ще стартира някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време ".
Ставам в 6, върша извършения, пия чай (или пък се успивам и се усещам зле след това), върша закуска, проверявам си мейла, давам отговор, детето се разсънва - гушкаме се, само че проследявам часовника, закусваме, " хайде, маме, хайде, че отново закъсняваме ", обличане, бягане по стълбите, прибирам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила, помислям си, че все в миналото би трябвало да го измия, давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът към този момент цели 2 секунди свети зелено, стигаме в кооператива, нямало мляко, тичам до магазина, препъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми към този момент е в тиня, ругая, търча, оставям млякото, " мамо, остани малко ", " не мога, маме, би трябвало да търча ", търча, още веднъж в колата, давам газ, минавам на жълто, задминавам отдясно, надбягвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво дълбая за картата, няма я, изпразвам чантата, закъснявам, избива ме пот, намирам я, мия калта от обувките, отпечатвам материали, влизам в среща… става известно, че съм разпечатала неверните файлове… секунди, с цел да превключа и да приказвам по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не употребявам обедна отмора, сграбчвам един кроасан и го гриза пред компютъра, с възприятие за виновност влизам във Facebook, с цел да схвана има ли някоя рецесия в нашия наставнически кооператив през днешния ден, която има потребност от незабавно разрешаване, по-късно още веднъж пропадам в работа. Времето се е трансформирало във висша полезност и не претърпявам да ми го губят. Телефонът ми звъни, само че оставям за след това, знам, че не е служебно… става 5, поемам въздух и изхвръквам назад, запушване, минавам на жълто, закъснявам, карам и приказвам по телефона, връщам пропуснатите позвънявания, главата ми се пръска. Детето се хвърля на врата ми и споделя " мамо, апелирам те, дано поиграем на криеница ", а аз имам сили единствено да се срутя някъде… " Моля те, мамо, апелирам те, апелирам те " … И неизвестно от кое място намирам още мъничко сили, с цел да подгоня него и останалите хлапета в двора…
Не помня какво ядох през днешния ден, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… помня единствено, че бързах, доста бързах и все закъснявах… Не изпитах наслаждение от нищо - даже от гушкането с детето си, тъй като гледах часовника, да не приказваме за гоненицата, от която помня единствено, че се пробвах да търча с 8 см токове…
Една безумна конкуренция с…
Ето тук ме сепна въпросът " С какво се надбягвам? ". Идея си нямам. Времето се е трансформирало във висша полезност за мен и не претърпявам да ми го губят. Минутките са разграфени до съвършенство. На мен чак ми е неразбираемо по какъв начин съумявам в 24 часа да вместя всичко към себе си. И безконечната банална фраза " Сега нямам време за отмора, нямам време да хапвам чорба за обяд, нямам време за себе си… После. " Сега желая да ми е постепенно, желая да изключа времето. Мисля, че имах интервал в живота си, в който изпитвах наслаждение от това търчане и постоянно бързане, в това да съм невероятна, бидейки на всички места и безупречна. Това, че успявах, ми даваше адреналин, мощ, караше ме да се усещам " уау "! Ама това беше преди, преди от мен да излезе един нов човек и да се захване да ми демонстрира всякакви пътечки към мен.
Сега желая да ми е постепенно, желая да изключа времето. И нямаше повече чудене. Решението беше тук и беше ясно и просто. Вече не работя.
От през днешния ден моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От през днешния ден ще го измервам в мемоари, в красиви моменти, в моменти на релакс, на благополучие, на оргазъм. И дано одъртявам по това време, дано ставам все по-стара.
Искам да вдишвам осъзнато, желая да чувствам дъжда, желая да прегръщам детето си без мисъл за това какъв брой е часът… времето се оказа най-големият ми боязън. Преследва ме цялостен живот, през днешния ден извоювам свободата си.
Вече безделнича за теб, време. Изключвам те.
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка във вътрешността към себе си. Пътеката е много непроходима тук-там - обрасла в шубраци от публични правила и непознати упования, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, цялостни със страхове и неизказани думи. Понякога й се коства, че е намерила вярната пътека и крачи решително, по-късно се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е мъчно и мъчително, тя знае, че това е нейният персонален път към личното й осъзнаване. Държи душата си отворена, с цел да вижда красивите гледки, да се любува на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята обич, няколко хапки оптимизъм и глътка ентусиазъм.
Деница е и майка. И точно синът й е повода тя да тръгне на странствуване из дебрите на душата си. Защото има вяра, че, с цел да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също би трябвало да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на идеята за родителските кооперативи и демократичното обучение.
Деница още е създател на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
" Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да диря себе си. " - тази дефиниция стряска най-вече. Ако кажа, че желая да осъществявам фантазията си да вземам участие в основаването на първото демократично учебно заведение, това се смила по-лесно. Когато споделя, че ще пиша книга, това също някак се преглътва. Обаче, като заявя, че се отдръпвам от корпоративния свят, тъй като нуждая се от независимост, от пресен въздух и от време за себе си, мигновено виждам в погледа на събеседника другар пламъка на спасителя… Започва да търси правилния въпрос, с който да ме размишления, някаква тактика, познавайки ме, която да даде резултат и аз да се вразумя… Вразумяване звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разума…
Не беше елементарно да отстоя това си решение. На първо място не беше елементарно пред себе си да съберa сили да го слага за обсъждане. Не съм съзнателна в съвсем нищо, което ми се случва. Ето това написах преди време, до момента в който още обмислях стъпката:
Бих се схванала да съм нещастна, в случай че имах някоя извънредно скучна и досадна работа с кофти началници, ниска заплата и неприятни сътрудници. Или най-малко едно от всичките… Вместо това аз си обичам работата, работя с готини хора, с които сме в положителни връзки, компанията се грижи за чиновниците си - в никакъв случай не съм имала проблем да употребявам болничен, с цел да виждам сина си, да си потегли по-рано, с цел да го заведа на доктор или да го взема с мен в офиса, в случай че се наложи. За похлупак на всичко взимам чудесна заплата. Ааааа и също така, в случай че желая професионално развиване, имам всички предпоставки да го осъществявам.
Но… не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което даже не познавам. Не съм съзнателна в съвсем нищо, което ми се случва. Живея непрестанно с чувството, че " животът ми ще стартира някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време ".
Ставам в 6, върша извършения, пия чай (или пък се успивам и се усещам зле след това), върша закуска, проверявам си мейла, давам отговор, детето се разсънва - гушкаме се, само че проследявам часовника, закусваме, " хайде, маме, хайде, че отново закъсняваме ", обличане, бягане по стълбите, прибирам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила, помислям си, че все в миналото би трябвало да го измия, давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът към този момент цели 2 секунди свети зелено, стигаме в кооператива, нямало мляко, тичам до магазина, препъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми към този момент е в тиня, ругая, търча, оставям млякото, " мамо, остани малко ", " не мога, маме, би трябвало да търча ", търча, още веднъж в колата, давам газ, минавам на жълто, задминавам отдясно, надбягвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво дълбая за картата, няма я, изпразвам чантата, закъснявам, избива ме пот, намирам я, мия калта от обувките, отпечатвам материали, влизам в среща… става известно, че съм разпечатала неверните файлове… секунди, с цел да превключа и да приказвам по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не употребявам обедна отмора, сграбчвам един кроасан и го гриза пред компютъра, с възприятие за виновност влизам във Facebook, с цел да схвана има ли някоя рецесия в нашия наставнически кооператив през днешния ден, която има потребност от незабавно разрешаване, по-късно още веднъж пропадам в работа. Времето се е трансформирало във висша полезност и не претърпявам да ми го губят. Телефонът ми звъни, само че оставям за след това, знам, че не е служебно… става 5, поемам въздух и изхвръквам назад, запушване, минавам на жълто, закъснявам, карам и приказвам по телефона, връщам пропуснатите позвънявания, главата ми се пръска. Детето се хвърля на врата ми и споделя " мамо, апелирам те, дано поиграем на криеница ", а аз имам сили единствено да се срутя някъде… " Моля те, мамо, апелирам те, апелирам те " … И неизвестно от кое място намирам още мъничко сили, с цел да подгоня него и останалите хлапета в двора…
Не помня какво ядох през днешния ден, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… помня единствено, че бързах, доста бързах и все закъснявах… Не изпитах наслаждение от нищо - даже от гушкането с детето си, тъй като гледах часовника, да не приказваме за гоненицата, от която помня единствено, че се пробвах да търча с 8 см токове…
Една безумна конкуренция с…
Ето тук ме сепна въпросът " С какво се надбягвам? ". Идея си нямам. Времето се е трансформирало във висша полезност за мен и не претърпявам да ми го губят. Минутките са разграфени до съвършенство. На мен чак ми е неразбираемо по какъв начин съумявам в 24 часа да вместя всичко към себе си. И безконечната банална фраза " Сега нямам време за отмора, нямам време да хапвам чорба за обяд, нямам време за себе си… После. " Сега желая да ми е постепенно, желая да изключа времето. Мисля, че имах интервал в живота си, в който изпитвах наслаждение от това търчане и постоянно бързане, в това да съм невероятна, бидейки на всички места и безупречна. Това, че успявах, ми даваше адреналин, мощ, караше ме да се усещам " уау "! Ама това беше преди, преди от мен да излезе един нов човек и да се захване да ми демонстрира всякакви пътечки към мен.
Сега желая да ми е постепенно, желая да изключа времето. И нямаше повече чудене. Решението беше тук и беше ясно и просто. Вече не работя.
От през днешния ден моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От през днешния ден ще го измервам в мемоари, в красиви моменти, в моменти на релакс, на благополучие, на оргазъм. И дано одъртявам по това време, дано ставам все по-стара.
Искам да вдишвам осъзнато, желая да чувствам дъжда, желая да прегръщам детето си без мисъл за това какъв брой е часът… времето се оказа най-големият ми боязън. Преследва ме цялостен живот, през днешния ден извоювам свободата си.
Вече безделнича за теб, време. Изключвам те.
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка във вътрешността към себе си. Пътеката е много непроходима тук-там - обрасла в шубраци от публични правила и непознати упования, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, цялостни със страхове и неизказани думи. Понякога й се коства, че е намерила вярната пътека и крачи решително, по-късно се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е мъчно и мъчително, тя знае, че това е нейният персонален път към личното й осъзнаване. Държи душата си отворена, с цел да вижда красивите гледки, да се любува на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята обич, няколко хапки оптимизъм и глътка ентусиазъм.
Деница е и майка. И точно синът й е повода тя да тръгне на странствуване из дебрите на душата си. Защото има вяра, че, с цел да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също би трябвало да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на идеята за родителските кооперативи и демократичното обучение.
Деница още е създател на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ