Много хубаво послание от Георги Господинов: Моето коледно чудо
Една персонална история от Георги Господинов намерихме оповестена на уеб страницата на Дойче веле. За дребните и персонални чудеса. Прочете я, струва си:
Когато щерка ми се роди през една зима, майка ми и татко ми незабавно се подвигнаха от своето югоизточно градче и пристигнаха да видят бебето. Хванаха първия трен следобяд и дойдоха на другата заран. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха блага, несъмнено. Не тъкмо злато, ливан и смирна, въпреки че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която самичък беше направил от първия дрян. И тогава разбрах, че тази сцена не е инцидентна. Тя, както би споделил Борхес, идва, с цел да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което евентуално всеки родител схваща – всяко раждане е Рождество. Малко фамилно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.
Никога не бях виждал родителите си такива
Майка ми и татко ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с голямо благоговение пред бебето. Не знам дали това е точната дума, само че уважение имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не чаках, желаеха да му целунат ръка. В патриархална просвета като българската нормално е таман противоположното. Младият целува ръка на остарелия, младият се покланя и дължи респект. Но ето по какъв начин Рождеството обръща всичко. Пристъпиха страхливо, с такова благоговение, все едно се покланят на човек, пристигнал от различен свят. (А то, казано сред нас, в действителност е пристигнало от различен свят. Пътувало е девет месеца, с цел да стигне.)
Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-хубавите хора, които познавам, само че с нас не се церемоняха доста, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без доста ритуали, някакви досадни хлапета, които би трябвало да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да съблюдават две-три значими неща – да слушат, да учат, да не споделят на открито това, което се приказва в къщи. И да не желаят всяко нещо, което видят в магазина, тъй като парите не стигаха, това всички го знаехме.
Всеки, и най-бедният всред нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, даже да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за развъждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И отново плачеше, като ми го разказваше, и в никакъв случай нямаше да не помни агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.
Аз пък в никакъв случай няма да не помни коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и същински горящи свещи, нито ще не помни по какъв начин татко ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще не помни по какъв начин печката и кандилото правеха спектакъл на сенките… Или по какъв начин съм се свил на леглото, чувам възрастните или съм потопен в преди малко получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…
Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на щерка ми, татко ми сподели безшумно, единствено на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не желая. Чакаше интервенция. Това му беше фантазията, концепцията за величие или каквото щете – да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, заболяването, за която никой не даваше вяра, се стопи. Минаха повече от 10 години, щерка ми към този момент е огромна и татко ми е сигурен, че тя го е избавила.
Чудото е доста персонална работа
Тези чудеса са дребни и персонални. Всички чудеса са дребни и персонални. Исках да опиша историята тъкмо в този момент, когато се боим най-вече за околните си. Понякога можеш единствено да утешиш и това е всичко, да кажеш, че обичаш. Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало – шефове, подчинени, служащи, публицисти, недооценени, афектирани, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е прекрасен. Защото честваме идването на едно дете. А като има дете – всички се трансформираме в деца. И в татковци и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е осквернение, то е смисълът и то е чудото на живота. А чудото е доста персонална работа.
Честито Рождество!
Виж още:
