Защо жените харесват лоши момчета
Едиповото табу изисква някой по-силен (привидно неприличащ на бащата) мъж да разсъни пристрастеността, която прегазва всички предубеждения. А неприятното момче е съвършен случай в това отношение. Лошото момче би трябвало да дойде, лудо яздейки през голото бърдо.
То би трябвало да обича нашата креативна работа и да ни води в Италия или в Англия, или на Луната.То би трябвало да е друго по цвят, раса, народност или класа.Трябва да приказва на различен език, да танцува по друг метод. В противоположен случай едиповият привлекателен вик е прекомерно мощен, с цел да ни разреши въобще да се откъснем от Бащата и дома в действителност.Защо отпътуваме, откакто нашата първа обич е там? Защото в случай че не заминем, не можем да се върнем у дома, понесли съкровищата на изкуството.
Когато погледнем към живота на жените-творци от рода на Мери Уолстоункрафт, Жорж Санд, Силвия Плат, Колет, Една Сент Винсен Милей, Ана Ахматова, Мери Маккарти и толкоз доста други, евентуално не би трябвало да им се ядосваме, че през целия си живот са обичали Мистър Лошия.Любовта към „ неправилния “ мъж от време на време е единственото нещо, което една жена-творец може да направи, когато е млада и има потребност да избяга от обкръжението, което я потискаЛюбовта към едно неприятно момче значи обич към неприятното момче в самата нея, значи отстояване на свободата в самата нея, на дивачеството в личната й душа. Лошото момче е бунтарската част на съществото й, която нейното женско образование постоянно се е опитвало да отхвърли.
Само когато дамата одобри Лошото момче като част от себе си, ще може да се отхвърли от неговата сурова и груба обич. Ако дамата оцелее от тази обич, тя става доста по-силна. Това е нейният ритуал към зрелостта, нейната венчавка със силата и нежността, нейната самостоятелност. След петдесетте нищо от това към този момент не е належащо. Открихме, че можем да бъдем по едно и също време и неприятното момче, и положителното. След петдесетте можем да отдаваме право и на неприятното момче, и на майчината топлота. Вече сме андрогинни човешки същества – гневни и нежни по едно и също време.
В устрема си да се изпълним като дами разбираме, че би трябвало да не смесваме другите преходни интервали от живота си. Онова, от което имаме потребност по време на девичеството или на юношеството си, не е същото, от което имаме потребност в зрелостта. Целта на юношата е да напусне дома. А за дамите в сексисткото общество това е хронично сложна задача. Нашата биология сама укрепва зависимостта, която разсъдъкът ни е имал опция да преодолее.
Патриархалната процедура обича подредените бракове, отхвърля абортите и всичко, което осакатява женската половост. Тя ни предизвиква да възхваляваме спокойния живот като една самозащитна тактика. Не е чудно, че героините на нашите книги трябваше да открият тактиката за бягството си. Онези, които бяха хетеросексуални, измислиха тактиката да се влюбват в неприятните момчета, първия и единствен техен метод за отделяне.
Ние вършим неточност, разглеждайки ги единствено като жертви. На първо място те бяха авантюристки. Това, че станаха и жертви, не влизаше в желанията им. Когато годините ми се понатрупаха, започвах да възприемам, че привидната фикс идея за саморазрушаване на другите етапи от моя юношески живот не са били просто саморазрушение. Били са едно самоизграждане.
През всичките интервали на живота ние прекосяваме през разнообразни преображения, които се оказват такива едвам когато са завършили изцяло. Бунтарите и неприятните момчета, обичани от мен, бяха предвестниците на същите тези особености на личната ми природа. Обичах и изоставях неприятните момчета, само че съм им признателна за това, че ми помогнаха да оцелея и да стана мощна и жилава в днешните дни.
*Eрика Джонг е е американска феминистка, поетеса и писателка на бестселъри в жанровете лирика, записки и любовен разказ. Автор е на " Страх от хвърчене ", " Как да спасиш личния си живот ", " Парашути и целувки ", " Страх от умиране " и доста други. Откъсът е от книгата " Страх от педесетте " в превод на Иван Димитров и Николай Стоянов, изд. „ Библиотека 48 “.
То би трябвало да обича нашата креативна работа и да ни води в Италия или в Англия, или на Луната.То би трябвало да е друго по цвят, раса, народност или класа.Трябва да приказва на различен език, да танцува по друг метод. В противоположен случай едиповият привлекателен вик е прекомерно мощен, с цел да ни разреши въобще да се откъснем от Бащата и дома в действителност.Защо отпътуваме, откакто нашата първа обич е там? Защото в случай че не заминем, не можем да се върнем у дома, понесли съкровищата на изкуството.
Когато погледнем към живота на жените-творци от рода на Мери Уолстоункрафт, Жорж Санд, Силвия Плат, Колет, Една Сент Винсен Милей, Ана Ахматова, Мери Маккарти и толкоз доста други, евентуално не би трябвало да им се ядосваме, че през целия си живот са обичали Мистър Лошия.Любовта към „ неправилния “ мъж от време на време е единственото нещо, което една жена-творец може да направи, когато е млада и има потребност да избяга от обкръжението, което я потискаЛюбовта към едно неприятно момче значи обич към неприятното момче в самата нея, значи отстояване на свободата в самата нея, на дивачеството в личната й душа. Лошото момче е бунтарската част на съществото й, която нейното женско образование постоянно се е опитвало да отхвърли.
Само когато дамата одобри Лошото момче като част от себе си, ще може да се отхвърли от неговата сурова и груба обич. Ако дамата оцелее от тази обич, тя става доста по-силна. Това е нейният ритуал към зрелостта, нейната венчавка със силата и нежността, нейната самостоятелност. След петдесетте нищо от това към този момент не е належащо. Открихме, че можем да бъдем по едно и също време и неприятното момче, и положителното. След петдесетте можем да отдаваме право и на неприятното момче, и на майчината топлота. Вече сме андрогинни човешки същества – гневни и нежни по едно и също време.
В устрема си да се изпълним като дами разбираме, че би трябвало да не смесваме другите преходни интервали от живота си. Онова, от което имаме потребност по време на девичеството или на юношеството си, не е същото, от което имаме потребност в зрелостта. Целта на юношата е да напусне дома. А за дамите в сексисткото общество това е хронично сложна задача. Нашата биология сама укрепва зависимостта, която разсъдъкът ни е имал опция да преодолее.
Патриархалната процедура обича подредените бракове, отхвърля абортите и всичко, което осакатява женската половост. Тя ни предизвиква да възхваляваме спокойния живот като една самозащитна тактика. Не е чудно, че героините на нашите книги трябваше да открият тактиката за бягството си. Онези, които бяха хетеросексуални, измислиха тактиката да се влюбват в неприятните момчета, първия и единствен техен метод за отделяне.
Ние вършим неточност, разглеждайки ги единствено като жертви. На първо място те бяха авантюристки. Това, че станаха и жертви, не влизаше в желанията им. Когато годините ми се понатрупаха, започвах да възприемам, че привидната фикс идея за саморазрушаване на другите етапи от моя юношески живот не са били просто саморазрушение. Били са едно самоизграждане.
През всичките интервали на живота ние прекосяваме през разнообразни преображения, които се оказват такива едвам когато са завършили изцяло. Бунтарите и неприятните момчета, обичани от мен, бяха предвестниците на същите тези особености на личната ми природа. Обичах и изоставях неприятните момчета, само че съм им признателна за това, че ми помогнаха да оцелея и да стана мощна и жилава в днешните дни.
*Eрика Джонг е е американска феминистка, поетеса и писателка на бестселъри в жанровете лирика, записки и любовен разказ. Автор е на " Страх от хвърчене ", " Как да спасиш личния си живот ", " Парашути и целувки ", " Страх от умиране " и доста други. Откъсът е от книгата " Страх от педесетте " в превод на Иван Димитров и Николай Стоянов, изд. „ Библиотека 48 “.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ