Кино "Влайкова"
Един вик за помощ – и то за емблематичното кино " Влайкова " – разтревожи мнозина, преди да стане ясно, че (за щастие) не е застрашено съществуването на най-старото настоящо софийско кино. Което не анулира помощта: киното незабавно се нуждае от " цифрова киномашина " (да я назовем така), другояче скоро няма да може да демонстрира най-новите филми, които разпространителите към този момент дават единствено на съответни цифрови носители. Необходими са 75 000 лева Част от тях са събрани, акцията върви през фейсбук страницата на киното. Добре пристигнал е всеки, който желае (според опциите си) да стори нещо за съхраняването на този оазис от времената на " положителното остаряло кино ". И той да просъществува като настоящ киносалон през цифровия XXI в.
А начинанието си коства. Всеки ден минавам оттова и виждам за какъв брой младежи това " остаряло кино " е станало към този момент " свое ". С уютната атмосфера на чайната в предверието, с джаз концертите и импровизационния спектакъл, с програмата от предколедни представления за най-малките. И, несъмнено, с магията на кинопрожекциите в остарелия салон, без значение от поизтърбушените от времето седалки. Решил съм да виждам таман там " Офицер и разузнавач " на Роман Полански идния понеделник. Не единствено воден от носталгията си по детството. А и поради една " шпионска история ", обвързвана с кино " Влайкова ", която ще опиша по-късно.
Чарът на старите кина като " Влайкова " е,
че самите те са история и букет от мемоари
Няма по какъв начин да е другояче. За разлика от самостоятелното " домашно кино ", прожекцията в киносалона е потапяне в груповия идеал, от който ставаш част, още щом се озовеш в полумрака на залата.
Дали по тази причина не си спомняме старите филми по-друг метод, в това число и като памет за мястото, където сме ги гледали? Няма да не помни по какъв начин в миналото, като хлапета, " открихме " Уди Алън с " Вземи парите и бягай " таман в кино " Влайкова ". Спомням си взривния смях в залата, фрагментите със сапунените мехури от неуместно измайсторения от шаблон сапун револвер, размит под дъжда. Наскоро попаднах на същия филм по един международен киноканал, само че въобще не беше същото. Ами " Лимонаденият Джо "? Като деца сме гледали тази чешка подигравка на уестърните (недостъпни за нас!) не знам какъв брой пъти. Все в кино " Влайкова ". Спомням си, че въпросният " Джо " дори си имаше имитатори, които в близката дребна градинка (сега площад " Никола Гюзелев " ) подражаваха на маниерите му, сгромолясвайки се театрално в зелените площи, до момента в който някой от по-старите съкварталци не ги измъкнеше оттова за ухото.
Спомням си и опашките за билети, виещи се по " Иван Асен ", филмовите афиши, майсторени на ръка, както и окачването на огромната реклама за седмичния филм със стълба до втория етаж (някога кината употребиха художници). Спомням си и за преизобилието от руски филми във " Влайкова ", спускани като агитация.
Кварталът бе съмнително " капиталистически ", а и много " някогашен ", тъй че се нуждаеше от здрави " идейни основи ". Затова в полупразния салон на " Влайкова " постоянно се въртяха какви ли не " соц-халтури " – безброй " Торпедоносци " и какво ли още не. Неслучайно, както припомня Георги Марков в своите " Задочни репортажи ", тогава хората се питаха:
" Филмът прекрасен ли е или е руски? "
Няма да не помни и по какъв начин инцидентно – би трябвало да е било в средата на 80-те – станах очевидец на една необикновена сцена: касиерката на " Влайкова ", спряла продажбата на билети за подобен " прекрасен филм ", ядосано звънеше на " Киноразпространение ": " Ало, спрете да ми пращате тези руски филми, не мога да си извърша проекта! ". И това го имаше. Да не приказваме за виетнамските или севернокорейски филми, каквито също не липсваха. Безчислени истории за партизани и партизанки, които не съм уверен, че някой в миналото е гледал – с изключение на двойки, търсещи уединение в полумрака.
Цялата тази " корейска история ", обвързвана с кино " Влайкова ", ми се обясни много по-късно, едвам в наши дни. След разсекретяването на архиви на Държавна сигурност и Политбюро на Българска комунистическа партия, към които насочи вниманието ми доктор Момчил Методиев, за което му благодаря. Така научих за съществуването на
" соц-шпионски екшън ", обвързван с кино " Влайкова "
В комунистическите архиви той е определян като " корейската рецесия " от 1962 година
Ето защо иде тирада. През 50-те години в България учат няколко хиляди студенти от КНДР. Историческата аудиенция в нашата страна на " великия водач " Ким Ир Сен по това време удостоверява правилността на съдействието сред Народна република България и КНДР. Убеден съм, че " корейското профилиране " на кино " Влайкова " датира от онази ера с оглед и на това, че посолството на КНДР бе в близост, против входа на днешното Външно министерство. Нещо, което има своята реминисценция в стихотворението на Валери Петров " Корея ":
И ний с теб сме в битката велика,
в твоя път с млада кръв оросен,
чуй кварталната зала по какъв начин вика:
" Ким Ир Сен! Ким Ир Сен! Ким Ир Сен ".
" Кварталната зала " най-вероятно е " Влайкова " и нищо чудно възрастни съкварталци да пазят спомен за появяването на " великия Ким Ир Сен ". А може и да е чиста легенда, да става дума единствено за паметна вечер в негова чест, защото киносалонът постоянно се използваше за пропагандни цели.
Историята, за която загатнах, обаче е напълно същинска и е документирана в архивите. В основата ѝ е опитът за " десталинизация " на Хрушчов, когато КНР и КНДР вземат решение да си останат достоверни " комунистически страни " и затова изтеглят студентите си от Съюз на съветските социалистически републики и Източна Европа, в това число от България. През 1959 година е взето съответното решение, само че нещата се оказват не чак толкоз елементарни.
Официалната КНДР-версия на всеобщото евакуиране на студентите им е " среща с околните ". Но се оказва, че някои корейски студенти желаят да останат в страната ни. Един от тях даже живеел в студентските общежития в една стая с бъдещия президент Желю Желев. Накратко, корейските студенти попаднали тук на първи проблясъци на " топене " и въобще не възнамерявали да се завръщат към казармения комунизъм на " великия водач " Ким.
Чрез шантаж с околните и други измами севернокорейското посолство съумява да подмами деветима от " инакомислещите ". И бързо ги експедира от страната. Ала четирима остават. Крият се при български другари, по всякакви хижи на Витоша, чакат да отмине бурята.
След което с писма до Централен комитет на Българска комунистическа партия и до Червения кръст упорстват да им бъде позволено да останат в България, с цел да продължат образованието си. Тогавашните комунистически управляващи се виждат в знамение. Не желаят да се карат с Пхенян, откъдето идват гневни писма, само че пък и би трябвало да следват спуснатия от Москва курс на десталинизация. Проблемът е импортиран за разглеждане в Политбюро, известени са Тодор Живков, тогавашния министър-председател Антон Югов и други висши партийни функционери. Становището на началника на Международния отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия Димо Дичев е студентите да бъдат върнати в КНДР, с цел да не се обтягат връзките с Ким Ир Сен.
И до момента в който търсят решение, внезапно през август 1962 година се случва
случай, който праща всички предварителни замисли " на кино "
Пред кино " Влайкова " ненадейно стопират две дипломатически коли на КНДР. Оттам изскачат няколко души и за изненада на минувачите натикват студентите (дошли на следващата " корейска прожекция " ) принудително в колите.
Истински шпионски екшън, разиграл се на българска територия. Явно сътрудници на посолството изкъсо са следели непокорните и са имали задоволително информация за напредванията им. От телефона пред киното възмутени жители, без да са напълно наясно със случилото се, звънят на Министерство на вътрешните работи и абсурдът избухва.
Два дни по-късно Външното министерство на Народна република България изпраща нота до Пхенян, че в случай че корейските студенти не бъдат освободени, дипломат Лим, военният аташе и съветникът, взел участие в отвличането, ще бъдат оповестени за " личност нон грата " и експулсирани от България.
Междувременно, както излиза наяве от документите, " постъпва " информация, че четиримата студенти са подложени на мъчения в посолството, дошъл е и специфичен екип за разпит от посолството на КНДР в Букурещ.
Чашата на търпението прелива. В началото на септември дипломат Лим е изпъден от Народна република България, същото сполетява и българския дипломат Георги Богданов в Пхенян. Историята със севернокорейските студенти е комплицирана и заплетена, има спорни версии за тяхното освобождение. Изглежда, че двама от тях бягат от посолството (някои настояват – след интервенция на българските служби). Другите двама са измъкнати напряко от летището, където се появяват и техни състуденти (?), а " цивилни лица " ги връщат от пистата.
Накрая, четиримата севернокорейци получават правото да живеят в България и до края на дните си са устроени на работа в Стара Загора. Историята е потресаваща, изключително в подтекста на комунистическа България. Тя просто плаче за филм, за чиято премиера няма по-подходящо място от самото кино " Влайкова ". Легендата обраства в митове.
А начинанието си коства. Всеки ден минавам оттова и виждам за какъв брой младежи това " остаряло кино " е станало към този момент " свое ". С уютната атмосфера на чайната в предверието, с джаз концертите и импровизационния спектакъл, с програмата от предколедни представления за най-малките. И, несъмнено, с магията на кинопрожекциите в остарелия салон, без значение от поизтърбушените от времето седалки. Решил съм да виждам таман там " Офицер и разузнавач " на Роман Полански идния понеделник. Не единствено воден от носталгията си по детството. А и поради една " шпионска история ", обвързвана с кино " Влайкова ", която ще опиша по-късно.
Чарът на старите кина като " Влайкова " е,
че самите те са история и букет от мемоари
Няма по какъв начин да е другояче. За разлика от самостоятелното " домашно кино ", прожекцията в киносалона е потапяне в груповия идеал, от който ставаш част, още щом се озовеш в полумрака на залата.
Дали по тази причина не си спомняме старите филми по-друг метод, в това число и като памет за мястото, където сме ги гледали? Няма да не помни по какъв начин в миналото, като хлапета, " открихме " Уди Алън с " Вземи парите и бягай " таман в кино " Влайкова ". Спомням си взривния смях в залата, фрагментите със сапунените мехури от неуместно измайсторения от шаблон сапун револвер, размит под дъжда. Наскоро попаднах на същия филм по един международен киноканал, само че въобще не беше същото. Ами " Лимонаденият Джо "? Като деца сме гледали тази чешка подигравка на уестърните (недостъпни за нас!) не знам какъв брой пъти. Все в кино " Влайкова ". Спомням си, че въпросният " Джо " дори си имаше имитатори, които в близката дребна градинка (сега площад " Никола Гюзелев " ) подражаваха на маниерите му, сгромолясвайки се театрално в зелените площи, до момента в който някой от по-старите съкварталци не ги измъкнеше оттова за ухото.
Спомням си и опашките за билети, виещи се по " Иван Асен ", филмовите афиши, майсторени на ръка, както и окачването на огромната реклама за седмичния филм със стълба до втория етаж (някога кината употребиха художници). Спомням си и за преизобилието от руски филми във " Влайкова ", спускани като агитация.
Кварталът бе съмнително " капиталистически ", а и много " някогашен ", тъй че се нуждаеше от здрави " идейни основи ". Затова в полупразния салон на " Влайкова " постоянно се въртяха какви ли не " соц-халтури " – безброй " Торпедоносци " и какво ли още не. Неслучайно, както припомня Георги Марков в своите " Задочни репортажи ", тогава хората се питаха:
" Филмът прекрасен ли е или е руски? "
Няма да не помни и по какъв начин инцидентно – би трябвало да е било в средата на 80-те – станах очевидец на една необикновена сцена: касиерката на " Влайкова ", спряла продажбата на билети за подобен " прекрасен филм ", ядосано звънеше на " Киноразпространение ": " Ало, спрете да ми пращате тези руски филми, не мога да си извърша проекта! ". И това го имаше. Да не приказваме за виетнамските или севернокорейски филми, каквито също не липсваха. Безчислени истории за партизани и партизанки, които не съм уверен, че някой в миналото е гледал – с изключение на двойки, търсещи уединение в полумрака.
Цялата тази " корейска история ", обвързвана с кино " Влайкова ", ми се обясни много по-късно, едвам в наши дни. След разсекретяването на архиви на Държавна сигурност и Политбюро на Българска комунистическа партия, към които насочи вниманието ми доктор Момчил Методиев, за което му благодаря. Така научих за съществуването на
" соц-шпионски екшън ", обвързван с кино " Влайкова "
В комунистическите архиви той е определян като " корейската рецесия " от 1962 година
Ето защо иде тирада. През 50-те години в България учат няколко хиляди студенти от КНДР. Историческата аудиенция в нашата страна на " великия водач " Ким Ир Сен по това време удостоверява правилността на съдействието сред Народна република България и КНДР. Убеден съм, че " корейското профилиране " на кино " Влайкова " датира от онази ера с оглед и на това, че посолството на КНДР бе в близост, против входа на днешното Външно министерство. Нещо, което има своята реминисценция в стихотворението на Валери Петров " Корея ":
И ний с теб сме в битката велика,
в твоя път с млада кръв оросен,
чуй кварталната зала по какъв начин вика:
" Ким Ир Сен! Ким Ир Сен! Ким Ир Сен ".
" Кварталната зала " най-вероятно е " Влайкова " и нищо чудно възрастни съкварталци да пазят спомен за появяването на " великия Ким Ир Сен ". А може и да е чиста легенда, да става дума единствено за паметна вечер в негова чест, защото киносалонът постоянно се използваше за пропагандни цели.
Историята, за която загатнах, обаче е напълно същинска и е документирана в архивите. В основата ѝ е опитът за " десталинизация " на Хрушчов, когато КНР и КНДР вземат решение да си останат достоверни " комунистически страни " и затова изтеглят студентите си от Съюз на съветските социалистически републики и Източна Европа, в това число от България. През 1959 година е взето съответното решение, само че нещата се оказват не чак толкоз елементарни.
Официалната КНДР-версия на всеобщото евакуиране на студентите им е " среща с околните ". Но се оказва, че някои корейски студенти желаят да останат в страната ни. Един от тях даже живеел в студентските общежития в една стая с бъдещия президент Желю Желев. Накратко, корейските студенти попаднали тук на първи проблясъци на " топене " и въобще не възнамерявали да се завръщат към казармения комунизъм на " великия водач " Ким.
Чрез шантаж с околните и други измами севернокорейското посолство съумява да подмами деветима от " инакомислещите ". И бързо ги експедира от страната. Ала четирима остават. Крият се при български другари, по всякакви хижи на Витоша, чакат да отмине бурята.
След което с писма до Централен комитет на Българска комунистическа партия и до Червения кръст упорстват да им бъде позволено да останат в България, с цел да продължат образованието си. Тогавашните комунистически управляващи се виждат в знамение. Не желаят да се карат с Пхенян, откъдето идват гневни писма, само че пък и би трябвало да следват спуснатия от Москва курс на десталинизация. Проблемът е импортиран за разглеждане в Политбюро, известени са Тодор Живков, тогавашния министър-председател Антон Югов и други висши партийни функционери. Становището на началника на Международния отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия Димо Дичев е студентите да бъдат върнати в КНДР, с цел да не се обтягат връзките с Ким Ир Сен.
И до момента в който търсят решение, внезапно през август 1962 година се случва
случай, който праща всички предварителни замисли " на кино "
Пред кино " Влайкова " ненадейно стопират две дипломатически коли на КНДР. Оттам изскачат няколко души и за изненада на минувачите натикват студентите (дошли на следващата " корейска прожекция " ) принудително в колите.
Истински шпионски екшън, разиграл се на българска територия. Явно сътрудници на посолството изкъсо са следели непокорните и са имали задоволително информация за напредванията им. От телефона пред киното възмутени жители, без да са напълно наясно със случилото се, звънят на Министерство на вътрешните работи и абсурдът избухва.
Два дни по-късно Външното министерство на Народна република България изпраща нота до Пхенян, че в случай че корейските студенти не бъдат освободени, дипломат Лим, военният аташе и съветникът, взел участие в отвличането, ще бъдат оповестени за " личност нон грата " и експулсирани от България.
Междувременно, както излиза наяве от документите, " постъпва " информация, че четиримата студенти са подложени на мъчения в посолството, дошъл е и специфичен екип за разпит от посолството на КНДР в Букурещ.
Чашата на търпението прелива. В началото на септември дипломат Лим е изпъден от Народна република България, същото сполетява и българския дипломат Георги Богданов в Пхенян. Историята със севернокорейските студенти е комплицирана и заплетена, има спорни версии за тяхното освобождение. Изглежда, че двама от тях бягат от посолството (някои настояват – след интервенция на българските служби). Другите двама са измъкнати напряко от летището, където се появяват и техни състуденти (?), а " цивилни лица " ги връщат от пистата.
Накрая, четиримата севернокорейци получават правото да живеят в България и до края на дните си са устроени на работа в Стара Загора. Историята е потресаваща, изключително в подтекста на комунистическа България. Тя просто плаче за филм, за чиято премиера няма по-подходящо място от самото кино " Влайкова ". Легендата обраства в митове.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ