Един затрогващ Вазов разказ за милосърдието на човешкото сърце, което

Един трогателен Вазов роман за милосърдието на човешкото сърце, което топи дебелия лед сред честите и сиромасите. 

(Иван Вазов в работния си кабинет, Национален книжовен музей)

Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго отдолу под бялата си тога, процепена на места от острите й скали. Един студен вятър, който пронизваше до костите, вееше по снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж прехвръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въздух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, дворищата, улиците. Студено беше. Комините изхвърляха черни стълпове пушек към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя пушек беше в този момент по този начин радостен, по този начин привлекателен, по този начин радваше душата! Той наумяваше топлината, благоденствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, на инат на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяваще дихание на зимата...

Именно на тая панорама се любуваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, господин и госпожа Юрданови, женени пред година и половина. Цанко Юрданов, значим служител в едно министерство, човек просветен, всемирски и буйно завързан в младата си жена, впиваше безмълвен взор някъде към снежните хълбоци на Витоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък занят от някаква избрана мисъл, тъй като лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна заплеснатост, която обладава несъзнателно индивида, когато душата му е мирна, когато животът му тече гладко и безпрепятствено и когато той из една топла стая, оживена от наличието на една прелестна брачна половинка, при радостното бучене на собата, гледа на открито в лудо фучащите веяния на зимата. Всякой е изпитвал това щастливо-егоистично сънеподобно положение.

Погледът на жена му също бягаше отвън стаята, само че бе по този начин надалеч и напразно. Тя го беше опряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с невисок комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим; отдолу под нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно прозорче, трите разрушени стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниските врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена сред огромните богатски домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена сред куп щастливи и горди майорки. Приликата на къщичката с просекинята още повече се усилваше от типа, който имаше, като да подлага ръка към големите нови къщи към си и да споделя: „ Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се изпълня с топлота, пратете ми едно от вашите скъпи декорации и аз ще се изпълня с наслада, може би и с ария тая вечер... Видите ли?... Малко ми би трябвало, с цел да бъда признателна от бога. Смилете се. “

Но огромните къщи мълчат, те са бездушни, а щастливите индивиди не чуват (уви! щастието има тоя недостатък - да затъпява слуховото тъпанче), плодородното бумтение на пещта не позволява до ухото им острата ария на фъртуната в пробитата къща на сиромаха. Види се госпожа Юрданова чу тая ария, тъй като лицето й полека-лека се покри с облаци и жал ненадейна овлажни очите й.

– Клетата Данчовица, какво ли чини в този момент?... Видиш ли, Цанко, единствено техният комин не се пуши... – продума тя замислено на мъжа си, без да дига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище.

Мъжът й смъкна тогава взор от върховeте на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор.

– Нещастната - промълви той, – и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с дребната си платка. А в този момент по какъв начин се поминуват - въобразявам си, Веро!

– Боже, боже, за какво ли даваш бедняци! – извика несъзнателно Вера и по лицето й мина нов облак от откровена тъга.
– И споделят някои, че у нас нямало последна сиромашия; вероятно това се споделя, с цел да се простим, задето няма и състрадание – забеляза Цанко.

В тоя момент фъртуната лудо изфуча на открито, та се разтрепераха прозорците. Вера извика нечаяно, като сочеше Данчовичината къщица. Фъртуната с неодолимата си мощ беше изтикала дрипите, що запушваха счупените стъкла на прозореца, и нахлу свободно в тъмната стаичка. Това създаде заплашителен ужас в стаята. Децата изпищяха от ухапването на лютия мраз и тутакси изскокнаха на открито, обгърнати съвсем в парцали, а дребните единствено по ризки и мощно разплакани, всичките хукнаха през двора, та се скриха под стрешината на една ковачница на другия му край, дето огнището смекчаваше колко-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Нейното болнаво и изсъхнало лице се мярна в тях като едно видение... Но веявицата размъти със снежни облаци въздуха и препречи на двамата съпрузи зрелището.

Тогава те се обърнаха насам и погледите им паднаха на тяхната затоплена стая, богато украсена с картини в богати кръжила, с превъзходните ламби, положени на орехов стол, със свилените кресла, скъпи ковьори, бибелотите, статуйките. Тая панорама на персоналното им благоденствие и заможност за момент смути душите им посредством контраста си с първото... Но скоро тежкото въодушевление отслабна и диалогът им се отнесе на различен предмет. Сякаш една дебела завеса падна сред честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това утешение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, фърли бърз и благополучен взор на беличкото, миловидно, усмихнато личенце, което видя в огромния кристал.

– А propos, забравих, ами ти какво направи с дрехата? – попита тя живо мъжа си, който оставаше се още позамислен.

– Коя дреха?

– Как, не помни ли? Сортѝ-де-балът.

– Ах, сортѝ-де-балът? Наистина забравих...

– Хубава работа... Да забравиш... Какъв си оригинал, Цанко! – каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо.

Цанко стана и умислен взе да върви из стаята.

– И чуеш ли? - обърна се отново Вера. - Иди у стилния магазин на мадам У. Там видях аз превъзходен един сортѝ-де-бал... брокар, знамение, хубост!... Безподобно нещо.

– Но той е соленичък, пиленце...

– Соленичък? Сто и трийсет лв.! Та такава мизерност наричаш соленичко! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у... третия ден на Коледа и мене ми е нужна наметката като въздуха, който вдишвам.

– Прекрасно, прелестно.

– Не е задоволително да кажеш прелестно, Цанинце... Но би трябвало да побързаш да не би някоя друга хубостница да купи тая превъзходна дреха... Представи си, то ще бъде просто извънредно.

– Представям си.

„ По-голям смут, в сравнение с сцената, която ни се лъсна доскоро “ – щеше да довърши Цанко иронически, само че предъвка думите си.

Вера го гледаше нетърпеливо.

– Е?

– Слушай, драга Верке... – захвана Цанко със сериозен тип.

Тя планува, че той ще прави някакви възражения, и го пресече уверено:

– Няма „ драга Верке “, въпросът е решен.

– Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но...

– Без „ само че “, Цанинце! - извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. – Ти трябваше самичък да ми направиш един прелестен сърпрайз... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен метод... Па в случай че не това, най-сетне друго... Аз се поставям на твоя елегантен усет.

Суетната Вера явно искаше да блесне с някой ексклузивен накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника, както прилича.

– Добре, склонен! - сподели изведнаж с осветлено лице Цанко. – Ще ти направя сърпрайз, заслужен за тебе, за твоето естествено положително сърце, за твоята несравнена и любяща душа.

– Дай ръката, faisons la paix! – каза Вера, като хвана десницата на Цанка и я стърси примирително.

Мръкна се скоро. Вера беше в ужасно неспокойствие целия ден за сърпрайза, който й се готвеше. Въображението й още занапред работеше, с цел да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде прекомерно, прекомерно радостна за нея: тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го извърши по жентлменски. И в действителност дали отново ще бъде безподобният, божественият сортѝ-де-бал от прелестния брокар или друго труфило – златно, драгоценно, брилянтово? Как тя ще бъде възхитена! Какъв доблестен е тоя Цанко!

Цанко къснееше и не се завръщаше вкъщи си.

Това усилваше сладостно-мъчителното копнение на Вера.

Смрачи се напълно.

Цанко не идеше. Бурята фучеше гневно на открито в гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя противен звук докара на мозъка на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца.

– Бъдни вечер е в този момент... Те лягат без огън, те срещат Рождество гладни... Боже, боже, за какво си дал бедняци? – пошушна си тя отново и сърцето й ненадейно и мъчително се сви от тъга: като че ли че някакво разкаяние на съвестта я атакува... Толкова благополучие при такова злощастие й се стори като едно закононарушение. Ней й ставаше тежко при тия мисли, та чувствуваше, че е отговорна пред някого си за нещо си, само че не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си за какво е неспокойна, и у нея несъзнателно предпочитание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго; душа суетна, само че естествено добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкоз благополучна, когато в света има толкоз премеждия, че трябваше негли да стори нещо за тия премеждия, само че нямаше кураж, нито привичка да се потопи самоуверено в тоя различен, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш предпочитание и дори да имаш опция, с цел да правиш положително – трябва и да смееш да го правиш... Защото да струваш положителното, както всеки ярък героизъм, изисква известна доза смелост, съвсем подвиг... Само злото се прави елементарно и дори неумишлено, по тази причина и региона на неговото царуване обзема целия свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна наслада чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развлече... Вероятно Цанко идеше с блестящия си подарък.

– Непременно сортѝ-де-балът е! – каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско удивление. Тя скокна права.

Вратата се отвори. Вместо Цанко, влезе Данчовица и с нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати.

– Целувайте, мами, на господарката ръчичката – каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заредиха да й целуват ръката, без да може тя да се съвземе от учудване.

– Какво е? Какво е? – попита Вера.

– Бог да ти го върне 100 пъти и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарко - сподели Данчовица просълзена; – сполай ти, че ни смисли и не ни не помни против божия ден... Господ и света Богородица да те благославят, дето ни облече и ни прати кола дръвца и ястие, та да посрещнем Коледа. Сега и нам се има вяра, че бог се ражда... Целувайте, целувайте, мами, ръка на господарката!

Вера зина от учудване. Тя сама се умили до сълзи, само че не можеше да си изясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица.

– Навярно имате простъпка, младоженка Данчовице... – каза тя живо, само че в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и хвърли благополучен взор на трогателната сцена, която самичък беше внимателно подготвил.

Вера се сети: това било сърпрайзът! Тя се спусна към Цанка просълзена и го целуна по челото с една звънлива, дълга и безмълвна цалувка.

Тая целувка беше най-чистата, най-благородната, най-блажената, с която някой брачен партньор е бил надаряван от брачната половинка си.

София, 1890 г. 

Снимка: Иван Вазов в работния си кабинет, Национален книжовен музей
*Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.)q Институт за литература при Българска академия на науките,