Е, това определено сложи точка на медения месец на Зинедин

Е, това несъмнено постави точка на медения месец на Зинедин Зидан в Мадрид един път и вечно. И то с една историческа статистика: в никакъв случай преди Барселона не беше печелила три следващи Класики на „ Сантиаго Бернабеу”. Краят евентуално пристигна и с най-ранното в спомените в Мадрид привършване на отбраната на купата на предходния първенец – още в календарната година преди действителното връчване.

Като човек, който обаче безспирно е замерял с конфети и е пожелавал безбрежно благополучие на щастливата двойка след бракосъчетанието сред Зизу и Реал Мадрид, дано бъда и задоволително откровен в даването на сватбен съвет. Да, Зизу, постоянно е добра концепция да направиш връзката малко по-пикантна, когато стигнеш до втората годишнина. Трябва да предложиш нещо ново, нещо ненадейно, нещо очарователно, само че в същото време и смело. Нещо, което да стопира дъха.

След ужасното съботно проваляне Зидан сподели: „ Знам, че медиите ще ме раздерат, задето пуснах титуляр Матео Ковачич вместо Иско, но в никакъв случай няма да се трансформира. Тук съм, с цел да вземам решения, и в случай че бяхме вкарали гол през първото полувреме, всичко щеше да е друго.”

Честно казано, мон шер, това не е задоволително положително пояснение.



Идеята да направиш нещата малко по-пикантни, като поставиш на пейката най-техничния си гений и решаваща фигура в много мачове този сезон (Иско) и другите два осигуряващи тръпка във връзката (Марко Асенсио и Гарет Бейл) е прекомерно странна и сложна за оправдаване. Но, което е значимо, не и безусловно неверна.

Зидан бе забелязал по какъв начин Иван Ракитич играе в последно време в центъра, изключително против Спортинг Лисабон и Депортиво Ла Коруня, и към този момент бе наясно, че през днешния ден Лионел Меси е джобен куотърбек. Същият Меси, който направи гражданска война в европейския футбол напролет на 2009 година, приемайки поканата на Джосеп Гуардиола да реформира ролята на „ подправената деветка”, като играе централен нападател, само че в дупката сред полузащитниците и крилата.

Чави първи уточни това, когато напусна клуба – че най-разумното нещо е да се разреши на Меси да схване неговата роля. Нещо като „ Мави”, в случай че щете. Концепцията на Зидан за построяването на победа в Ел Класико, наложителна за запазването на шансове за отбрана на купата, включваше преди всичко нулиране на мощните страни на противника – в някаква степен анти-Зизу и моуриньовско.



Жозе Моуриньо също опита нещо консервативно през 2011 година, когато заложи в центъра на отбраната на Серхио Рамос и Раул Албиол, с цел да може да сложи Пепе като разбивач в междинната линия до Чаби Алонсо и Лас Диара. Целта бе преди всичко Мадрид да не допусне гол, да удържи напора на съперника и да го обезсърчи. План, който… отиде по дяволите.

Докато Зидан се чудеше дали да не даде първи старт на надарения Ковачич за сезона в Ла Лига и първи въобще за последните близо три седмици, трябваше да се сети за грешката на Моуриньо, да се разколебае и най-после да се спре на друго решение. Французинът обаче бе видял знаци за възцаряване на навика във връзката – тимът му изглеждаше блажен и „ незаострен” в последните седмици. Зидан не губеше любовта си, но непоклатимата му убеденост беше поразклатена леко.

Неговата концепция явно беше да извади жилото от противника, може би даже и да стигне по някакъв метод до преднина през първото полувреме, само че Кристиано Роналдо не му оказа помощ и една йота с чудния си пропуск от чиста позиция и загубата на разногласието очи-в-очи с Марк-Андре тер Стеген. Там където Зидан даде „ асистенция” на Барса – въпреки и евентуално не чак толкоз опустошителна като тази на Сержи Роберто за Луис Суарес при първия гол – бе неосъзнаването още на почивката, че концепцията му не сработва. Точно това наля вода в мелницата и на тези, които го считат на въодушевяващ наставник за играчите си, само че по никакъв метод не и задоволително квалифициран тактически и стратегически за подобен пост.



Имайки поради, че неговата треньорска кариера към момента е в самото си начало, сходна теза напълно не е дефинитивна присъда, въпреки че не мисля, че и най-големите фенове на Зизу чакат от него да посегне към постигнатото от Алекс Фъргюсън. Само за съпоставяне, когато Фърги караше втория си сезон на пейката (в Сейнт Мирън през 1976 г.), той към момента беше на година от първия си трофей – купата във Втора дивизия на Шотландия, и на към 20 от признаването си за топ класа. Тъй че в случай че Зидан ви се коства от време на време недодялан и в случай че понякога демонстрира дефицит на хитрост или тактическо умеене, дано съдниците му са по-скоро внимателни в сравнение с обвинителни.

Тази събота обаче обвиняването получи да създава напълно лек проблем, освен това във значим миг. На почивката беше към този момент явно, че Барса навлиза в комфортното си русло, играеше умерено, правеше положения най-малко колкото и домакина си, не изглеждаше изобщо под опасност или напрежение, а също толкоз явно бе и последователното изморяване на Ковачич.

Точният ход, „ моментът на Зидан”, който би ни дал най-малко доста по-интригуващо второ полувреме (дори и постоянно да има риск от сходен резултат), бе ваденето на хърватина за сметка на един, а за какво не и двама, от Иско, Асенсио и Бейл. Карим Бензема, който продължи да заема обичайно положителни позиции по терена и най-после да унищожава завършващия пас, беше другият претендент за промяна. Да, ударът му в глава в гредата даде вяра, че може да нанесе решаващия удар в конфликта, но като цяло играта минаваше около него, а и публиката му скочи, тъй че рационалният залог би бил Бейл за Бензема на почивката.



Това не е просто ретроспективна концепция, завършена след победа с 3:0 за лидера в шампионата (и към този момент съвсем сигурен нов шампион), а нещо, което бе крещящо явно на почивката, изключително при изразходването на цялото налично гориво в резервоара на Ковачич. Едно от нещата, на които треньорите и играчите те учат, е това, че умората удря футболиста първо не в дробовете или краката, а в мозъка. Когато бива вкаран първият, и най-съществен, гол, младият хърватски национал прави неприятен избор – върнете записа и вижте.

Първо Лука Модрич не си извършва задачата и това е най-същественият пропуск; Серхио Бускетс ослепително отстрани Тони Кроос, Ракитич разгадава идното превъзмогване на заложените към му клопки и спринтира, а Бускетс му дава съвсем същия тъничък пас, с който стартира брилянтната офанзива за победния гол на Барса отново тук в Ел Класико през април т.г.; Модрич не реагира и ненадейно Ковачич е изправен пред избор от голяма значимост: главата му диктува да нападна топката и да затвори сънародника си, който чудесно познава, а и знае, че съвсем във всяка обстановка първият свободен бранител би трябвало да нападна водещия топката, само че пък сърцето му споделя, че изоставянето на „ своя” човек може да го направи простак в очите на всички. (По-глупаво обаче е това тимът ти да допусне гол. Преживей този рисков миг и твоят отбор може и да завоюва Ел Класико с гол на, познахте, Бейл, Иско или Асенсио. Може би да, може би не, само че най-малко остава допустимо.)



Вместо това Ковачич поглежда през рамо, вижда Меси и си спомня тъкмо защо е пуснат в игра: да затваря аса на противника. Спомня си по какъв начин аржентинецът без настойчивост бяга към вратата в края на априлския конфликт, с цел да вкара победния гол, и по тази причина прави неприятния избор: оставя Ракитич да напредва и не мърда от Меси. После иде пас към Сержи Роберто и той прави точно като оня в предния кръг против Ла Коруня подаване към Луис Суарес за „ гола, който завоюва Ла Лига”. И край…

Та ето ни тук. Първоначалната концепция на Зидан евентуално бе леко неправилна, само че не и изцяло. Тя опонираше на неговия темперамент и траектория като футболист, както и на традицията на Мадрид. Зизу обаче имаше опция – на почивката и след видяното през първото полувреме – да се поправи, да хвърли заровете и да заложи на един или на всички от триото, което в последните мачове толкоз тормозеше Барса: Иско, Бейл и Асенсио. Само че не го стори.

До този миг неприятната отбрана на купата от страна на „ белите” имаше доста виновници, измежду тях с най-малки „ заслуги” бе техният треньор. Имаше травми, санкции, подсъзнателно занижаване на интензитета, дълги сполучливи серии на огромните съперници. Този път обаче, скъпи ми Зизу, отговорността е твоя.

Ти взе значимо решение, отлично. То обаче не се оправдаваше в течение на първото полувреме и даже простосмъртните можаха да видят това преди теб. А някои от играчите на Барселона, каквито са акули, подушиха кръвта и се устремиха към задачата.

Честита втора годишнина, Зизу и Мадрид! Бракът, който до момента бе по този начин сантиментален, обаче би трябвало час по-скоро да се върне към това, което първоначално го направи идеалната двойка.
Греъм Хънтър, ESPN Примера дивисион 17 кръг, събота 23 декември Реал Мадрид 0:3краен резулат Барселона