Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика ♥ Никос КАЗАНДЗАКИС
Дядо обичани, целувам ти ръка, целувам дясното ти рамо, целувам лявото ти рамо, свърши изповедта ми, и в този момент отсъди…
Всеки приключен човек има вътре в себе си, в сърцето на сърцето си, един скришен център и към него се въртят всички неща; този скришен ураган придава единение на мисълта и делата ни, и ни оказва помощ да открием или да измислим международната естетика. За едни той е любовта, за други - жаждата за познания, за трети - добротата или красотата; или ламтежът за злато и за власт; и всичко свеждат и подчиняват на тази своя основна пристрастеност. Горко на индивида, който не усеща в себе си да го ръководи един безспорен монарх; животът му се разпилява, в безначалие и безвластие, по всички ветрове.
Дядо, нашият център, който е повлякъл в своя ураган забележимия свят и се мъчи да го издигне на най-високото ниво на мъжеството и отговорността, е битката ни с Бога. Кой Бог ли? Суровият връх на човешката душа, който безкрайно доближаваме и който безкрайно отскача и се издига още по-високо. „ Може ли да се бори човек с Бога? “ - попитаха ме саркастично един път хората. „ С кого другиго желаете да се борим? “ - отвърнах им аз. И в действителност, с кого другиго?
Ето за какво целият ни живот, дядо, беше нагорнище; възвишение, и бездна, и пустиня; тръгнахме с доста съратници, с доста хрумвания, огромно шествие; само че колкото повече се изкачвахме и върхът се изместваше и отдалечаваше, толкоз повече съратници и хрумвания, и очаквания се прощаваха с нас, задъхваха се, не желаеха, не можеха да се изкачат по-нагоре; и останахме сами, впили очи в Движещата се Монада, в преместващия се връх. Не бяхме движени нито от самоувереност, нито от наивната убеденост, че някой ден върхът ще спре и ще го достигнем; нито че, в случай че го достигнем, ще намерим там горе щастието, спасението и рая; изкачвахме се, тъй като благополучие, избавление и парадайс за нас беше самото нанагорнище.
Гордея се с човешката душа, никоя мощ, небесна или земна, не е толкоз велика; носим в себе си всемогъществото и не знаем това; смазваме душата си с месища и тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем. Коя друга мощ на този свят може да огледа право в очите, без да ослепее, началото и края на света? В началото, както проповядват смазаните от тлъстините и месищата души, не е било Словото, нито Делото; нито ръката на създателя, цялостна с животворна кал; първоначално е бил Огънят. И най-после не е безсмъртието, отплатата, Раят или Адът; най-после е Огънят. Между тези два огъня вървяхме, скъпи дядо, и двамата, и се стремяхме, следвайки повелята на Огъня, в подпомагане с него, да превърнем плътта в пламък, мисълта - в пламък, вярата, отчаянието, достойнството, безчестието, славата - в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният ни пламък, обратно на природата на плътта, може от ден на ден да се разгаря с годините. Затова - гледах те и се гордеех с теб! - колкото повече остаряваше, толкоз повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкоз по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, почистваше ги от ръждата им и рафинираше чистото злато - душата им; коя душа? Пламъка - и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне.
Фрагмент от: „ Рапорт пред Ел Греко “, Никос Казандзакис, изд. Ентусиаст
Снимки: lifo.gr, popaganda.gr
