Движението Градове на живота“ възниква през 2000 в Тоскана, Италия.

Движението „ Градове на живота “ поражда през 2000 в Тоскана, Италия. За интервал от няколко години нараства доста и все още включва 37 столици и общо 573 огромни и по-малки градове от целия свят. През 2015 са се включили 2000 града от повече от 90 страни. Задачата е да се провеждат мероприятия за поддържането на отворен разговор по казуса за постигането на свят, в който не съществува смъртно наказване.

Тоскана афишира като годишен празник 30 ноември – денят, в който през 1786 година Великият херцог на региона Леополд II, по-късно император на Свещената Римска империя, анулира смъртното наказване.

Най-активните градове в придвижването са Рим, Брюксел, Мадрид, Отава, Мексико Сити, Берлин, Барселона, Флоренция, Венеция, Буенос Айрес, Остин, Далас, Антверпен, Виена, Неапол, Париж, Копенхаген, Стокхолм, Богота, Сантяго и други Това е едно от най-глобалните мероприятия за постигането на цивилизовани форми за разпределяне на правораздаване.

Последните дейни дейности на придвижването са агитация и дипломатически стъпки за анулация на огромния брой изтезания в Китай и някои страни на Африка.

През 1957 година Нобеловата премия за литература е присъдена на Албер Камю за есето му „ Размишления за гилотината “. Писателят до края на живота си интензивно се застъпва за анулация на смъртното наказване по целия свят. Във въпросното есе, с присъщия си безподобен жанр, Камю обрисува цялостната картина на глупостта на съществуването на сходен тип наказване в актуалното общество, от което ви представяме определени моменти:

(Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s)

Далеч съм, доколкото е допустимо, от разнеженото трогване, толкоз скъпо на хуманистите, където стойностите и отговорностите се смесват, закононарушенията се изравняват, невинността изгубва в последна сметка правата си. Не имам вяра, обратно на мнозина именити съвременници, че индивидът е по природа публично животно. Всъщност мисля тъкмо противоположното. Но имам вяра, което е нещо напълно друго, че той към този момент не може да живее отвън обществото, чиито закони са нужни за физическото му оцеляване.

Знаем, че главният мотив на бранителите на смъртната присъда е показността на наказването. Главите не се секат единствено с цел да бъдат осъдени носителите им, само че с цел да бъдат сплашени чрез ужасяващия образец тези, които биха се изкушили да ги последват. Обществото не си отмъщава, то желае единствено да предотврати. То размахва главата, с цел да може кандидат-убийците да видят бъдещето си и да се разколебаят.

Този мотив би бил впечатляващ, в случай че не бяхме длъжни да установяваме:

Първо, че, самото общество не има вяра в показността, за която приказва.

Второ, че не е потвърдено смъртното наказване да е разколебало даже един палач, решен да стане подобен, до момента в който е явно, че то е упражнило единствено хипнотично влияние върху хилядите други нарушители.

Трето, че във всяко друго отношение съставлява неприветлив образец, чиито последствия са непредсказуеми. На първо място обществото не има вяра на това, което приказва. Ако то в действителност си вярваше, щеше да демонстрира главите. То щеше да отреди на изтезанията същите рекламни акции, предопределени нормално за националните тържества или за новите марки аперитив.

По какъв метод едно ликвидиране, осъществено нощем в двора на пандиза, би могло да служи за наставление? Нещо повече, белким то извършва задачата от време на време да осведомява жителите за това, че ще умрат, в случай че им се случи да убият някого; бъдеще, което би могло да бъде дадено и на тези, които не убиват. За да стане наказването в действителност назидателно, то би трябвало да бъде ужасяващо.

А през днешния ден – никакъв театър, едно наказване, известно на хората единствено по клюки и понякога по известието за някоя екзекуция, маскирано под смекчени формулировки. По какъв метод бъдещият нарушител би имал в съзнанието си, сега на закононарушението, глобата, която с всички сили се мъчим да създадем колкото се може по-абстрактна? И в случай че в действителност желаем той да резервира вечно в съзнанието си този спомен, с цел да може първо да обуздае, а след това да преобърне едно свирепо желание, белким не би трябвало да се стремим надълбоко да запечатаме това наказване и ужасната му действителност във всички чувства по всевъзможен начин на облика и езика?

Всъщност или би трябвало да се убива обществено, или да се признае, че нямаме право да убиваме. Щом обществото оправдава смъртното наказване посредством нуждата от наставление, то самото би трябвало да се оправдае, като направи гласността нужна. То всякога би трябвало да демонстрира ръцете на палачите и да задължи прекомерно деликатните жители да гледат дружно с всички тези, които в друга степен са подстрекавали този главорез. В противоположен случай то ще признае, че убива, без да знае нито какво приказва, нито какво прави, или като знае, че тези отвратителни церемонии освен че не сплашват публичното мнение, само че единствено да възбудят престъпността или да го хвърлят в ужас.

Смъртното наказване не би могло да сплаши преди всичко оня, който не знае, че ще убие, който внезапно се взема решение да работи и се приготвя като в тресчица или натрапчива невроза, нито този, който, отивайки на среща, с цел да получи пояснение, носи оръжие, с цел да сплаши неверницата или съперника, и си служи с него, без да го е желал или без да е съзнавал, че го желае. То не би могло, в резюме, да сплаши човек, направил закононарушение като сполетян от злощастие. Това значи да кажем, че в множеството случаи е безсилно.

Дали най-малко то сплашва онази порода нарушители, върху които твърди, че оказва въздействие и които живеят от закононарушението? Нищо не е по-малко несъмнено от това. Можем да прочетем у Кьостлер, че до момента в който екзекутирали джебчиите в Англия, други крадци упражнявали уменията си измежду тълпата, заобиколила ешафода, където бесели техния другар. Статистика от началото на века в Англия, сочи, че от 250 обесени 170 преди този момент са участвали персонално на едно или две смъртни санкции. Още през 1886 от 167 наказани на гибел в пандиза в Бристол 164 били участвали пай-малкото на една екзекуция.

Не можем въпреки всичко да отречем, че хората се опасяват от гибелта. Лишаването от живот е в действителност най-висшето наказване и би трябвало да породи в тях граничен смут. Страхът от гибелта, приближаващ от най-тъмните дебри на индивида, го опустошава; инстинктът за живот, когато е застрашен, обезумява и се бори, обзет от най-мъчително безпокойствие. Следователно законодателят е имал съображение да счита, че неговият закон работи върху един от най-загадъчните и най-въздействащи мотори на човешката природа. Но законодателят е постоянно по-елементарен от природата. Когато се вмъква, с цел да се опита да възцарува в тъмните страни на съществото, той още повече рискува да се окаже безпомощен да понижи сложността, която желае да командва.

Ако страхът от гибелта в действителност е явен, различен въпрос е, че този боязън, колкото и мощен да е, в никакъв случай не е успявал да обезсърчи човешките пристрастености. Бейкън има право да каже, че не съществува толкоз слаба пристрастеност, която да не може да се опълчи и да овладее страха от гибелта. Отмъщението, любовта, достойнството, страданието, различен боязън тържествуват над него. Това, което любовта към друго създание или към родината, или опиянението от свободата съумяват да създадат, по какъв начин по този начин алчността, омразата, ревността да не са в положение да сторят? От епохи насам смъртното наказване, придружавано от време на време от безчовечен изтънчености, се пробва да излезе наглава с престъпността: и въпреки всичко престъпността упорства. Защо?

Защото инстинктите, които се борят у индивида, не са, както желае законът, непрекъснати сили в положение на равновесие. Те са променливи, умират и тържествуват поредно и техните периодически несъответствия подхранват жизнеността на духа по този начин, както електрическите вибрации на задоволително близко разстояние образуват ток. Да си представим серията вибрации сред желанието и неналичието на вкус, сред решителността и отхвърли, през които всички ние минаваме за един-единствен ден, да умножим до безконечност тези вибрации и ще получим визия за психичното нарастване. Тези несъответствия нормално са прекомерно мимолетни, с цел да разрешат на една-единствена мощ да овладее цялото създание. Но случва се една от душевните сили да се развихри по този начин, че да заеме цялото поле на съзнанието: никакъв инстинкт, било този за живот, не може тогава да противостои на тиранията на такава непреодолима мощ. За да бъде смъртното наказване в действителност плашещо, би трябвало човешката природа да е друга и да бъде толкоз устойчива и ясна като самия закон. Но тогава тя би била мъртва природа.

Инстинктът за живот, колкото и да е фундаментален, е не повече от различен един инстинкт, за който психолозите в учебно заведение не приказват: инстинкта за гибелта, който изисква в даден миг разрушението на самия себе си и на другите. Вероятно желанието за ликвидиране, постоянно съответствува с желанието самия ти да умреш или да изчезнеш. Инстинктът за предпазване по подобен метод бива дублиран в разнообразни степени от инстинкта за опустошение. Последният единствен съумява да изясни изцяло множеството извращения, от алкохолизма до опиатите, които водят до умишлено погубване на личността. Човек желае да живее, само че е неефикасно да се счита, че това предпочитание подчинява всичките му дейности. Той също по този начин желае да бъде нищо, стреми се към непоправимото и гибелта поради самата нея. Понякога се случва нарушителят да желае освен закононарушението, само че и нещастието, което го съпровожда, даже и най-много когато това злощастие е прекалено. Когато това необичайно предпочитание набъбва и се възцарява, освен че вероятността за осъждането на гибел не би възпряла нарушителя, само че е евентуално тя да прибави нещо към умопомрачението, в което той потъва. Тогава, в прочут смисъл, човек убива, с цел да почине.

Наказанието, което възмездява без предизвестие се назовава в действителност възмездие. Това е съвсем математически отговор, който обществото дава на оня, който престъпи първичния му закон. Този закон е остарял колкото индивида и се назовава отмъщение. Който ми аргументи зло, също би трябвало да страда; който ми е извадил едното око, би трябвало да стане едноок; който е умъртвил, би трябвало да почине. Става дума за възприятие, и то за изключително мощно възприятие, а не за принцип. Възмездието е от порядъка на природата и инстинкта, то не е от порядъка на закона. Законът, по определение, не може да се подчинява на същите правила като природата. Ако убийството е заложено в човешката природа, законът не е основан да подражава или да възпроизвежда тази природа. Той е основан, с цел да я поправя. Докато възмездието се лимитира единствено да утвърди и да даде силата на закон на един чисто естествен ентусиазъм. Ние всички сме изпитали този ентусиазъм, постоянно за наш позор, и познаваме силата му: той доближава до нас от дебрите на примитивното.

Смъртното наказване безспорно е ликвидиране, което, аритметически видяно, заплаща за осъщественото ликвидиране. Но прибавя към гибелта един устав, един публичен и прочут на жертвата умисъл, една организация, най-сетне, която сама е извор на душевни премеждия, по-страшни от гибелта. Следователно няма равноценност. Много правораздавания считат за най-тежко предумишленото закононарушение, а не просто жестокото закононарушение. Но какво друго е изтезанието с изключение на допустимо най-предумишленото от всички убийства, с което никакво престъпно злочинство, колкото и пресметнато да е, не може да се съпостави? За да има равностойност, би трябвало смъртното наказване да накаже нарушител, който е предизвестил жертвата си, че ще я убие по изключително нечовечен метод, и който от този миг нататък я е затворил случайно, в течение на месеци. Такова страшилище не се среща в живота.

Алкохолът прави този скандал още по-очевиден. Известно е, че популацията на Франция е редовно интоксикирано от парламентарното си болшинство най-общо заради отвратителни подбуди. От друга страна, делът на отговорност на алкохола в генезиса на закононарушенията е призрачен. Един юрист (Гийон) го пресмята на 60%. За лекар Лагриф този % варира сред 41,7% и 72%. Една анкета, направена през 1951 г, в разпределителния център на пандиза във Френ измежду по-леките закононарушения, разкрива, че 29% са хронични алкохолици, а 24% произлизат от фамилии на алкохолици. Накрая 95% от детеубийците са алкохолици. Това са красноречиви числа. Бихме могли да изложим и една още по-впечатляваща цифра: декларацията на един аперитив, който през 1953 година регистрира пред данъчните служби 410 милиона доход. Сравнението на тези числа упълномощава да уведомим акционерите във въпросната къща и бранителите на алкохола в Народното събрание, че сигурно са умъртвили повече деца, в сравнение с могат да си показват. Сам съперник на смъртното наказване, аз съм надалеч от мисълта да желая те да бъдат наказани на гибел. Но като начало ми се коства неотложно и незабавно да бъдат отведени с боен конвой да участват на изтезанието на следващия детеубиец и на излизане да им се връчи лист със статистически данни, съдържащ цифрите, за които приказвах.

Без безспорна непорочност не съществува висш съдник. А всички ние сме правили зло в живота си и даже това зло, без да попада под ударите на закона, е стигнало до незнайно закононарушение. Няма праведници, а единствено същества, повече или по-малко небогати откъм правдивост. Това, че живеем, най-малко ни разрешава да го узнаем и да прибавим към съвкупността от дейностите си малко положително, което частично би компенсирало злото, което сме посели в този свят. Правото на живот, което съответствува с опцията за възмездие, е естественото право на всеки човек, даже на най-лошия. И най-долният нарушител, и най-неподкупният арбитър се оказват един до различен, еднообразно нещастни и единни. Без това право нравственият живот е неосъществим. На нито един от нас, в частност, не е разрешено да погуби вярата даже и на един-единствен човек, не и преди гибелта му, която трансформира живота му в орис и разрешава тогава дефинитивна присъда. Но да се произнесе дефинитивна присъда преди гибелта му, да се разгласи закриването на сметките, когато кредиторът е още жив, не е в правото на никой човек. На тази граница, който съди в безспорна степен, самичък безусловно се осъжда.

На тези, които считат, че каторгата е прекомерно леко наказване, ще отговорим, първо, че им липсва въображение и, второ, че лишаването от независимост (като опция на смъртното наказание) им се коства леко наказване по една-единствена причина и тя е, че актуалното общество ни е научило да презираме свободата.

Из: Албер Камю, „ Размисли за гилотината “, превод Георги Панов, изд. „ Наука и изкуство “, 1998
Снимка: Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s. Robert Edwards (CC BY-SA 3.0), en.wikipedia.org