Две сюжетни линии. Едната започна преди десет години, другата –

Две сюжетни линии. Едната стартира преди 10 години, другата – преди шест.

Едната е в тази действителност, тя е моят свят. Имам брачен партньор, който ме обича и най-прекрасното дете на света. Имаме фантазии за общото ни бъдеще. Имали сме всичко, което може да преживее една двойка – обич, грижа, яд, засегнатост, разочарования, удивление, почитание, предоставяне, шерване, лишаване, крясъци, тишина, раздели, събирания, подозрения, решения...Можеш да обичаш двама души по едно и също време, само че в никакъв случай по един и същи метод.Когато го видях за първи път, го разпознах. Имаше причина да го срещна. Няма инцидентни срещи. Предполагам, няма и инцидентни раздели. Но в случай че нашата се случи, той ще бъде на всички места, без значение дали ще живее на стотици или хиляди километри от мен. Ще го виждам на улицата, в метрото, в магазина, по нашите пътища и пътечки, в стаята, във движимостите, в леглото, в очите на детето ми, в музиката. Ще чувствам неналичието му като физическа болежка. Не желая тази разлъка.

Другата линия начертавам надълбоко в себе си, в сънищата си, в копнежите си, в тъгата си. В друга действителност, където имам един различен вероятен свят. Моето „ аз “ е шепа пясък и всяка песъчинка живее един от вероятните ми животи, някъде... само че не в миналото, а в този момент. Всичко е в този момент, тъй като времето действително не съществува. Няма линейност, има едновременност. Както споделих, няма инцидентни срещи. Хората, които ни раздрусват, са тук с причина. Не е изключено преплитането на пясъчните светове.

И него разпознах. Приятели сме. От тези другарства, без които не можеш да дишаш. Никога не сме надниквали оттатък границите на другарството. Преди всяка наша среща шепата пясък бива разпилявана, пренареждам се някак. При всяка разлъка му давам по малко от себе си – частичка, която знам, че няма да ми върне в никакъв случай. Казали сме си всичко, съвсем. Стотици пъти съм си задавала въпроса: „ Какво ще стане, в случай че...? “. Пропуснати отлетели мигове, благоприятни условия за танц на песъчинките ми в едно, непосредственост, от която съм стояла настрани. И той е на толкоз доста места... във филм, в ария, в книга, в написани редове, по нашите заведения и улички, в чувства, които претърпявам още веднъж и още веднъж. Той е моето незапочнато, незавършено, неопитано, премълчано „ аз “ – да, онази, другата песъчинка. А може би тъкмо по този начин би трябвало да бъде.Наскоро прочетох ревю на един филм,  “Before We Go ”. Безкрайно ме заинтригува и гледах кино лентата. Гледах го още веднъж и още веднъж. Интересно, скоро след една от нашите срещи... точно този филм, в който оприличавам един куп неща. Жестове, думи, погледи, възприятие, предпочитание. Не, не припокрива моята втора сюжетна линия, само че чувството и копнежът да докосна съответната своя песъчинка ме раздрусаха радикално. Напоследък започнах да проследявам за синхроничност в живота си. Това е като случайности и съвпадения, само че със смисъл. Когато ги виждаш, без да ги търсиш, от време на време елементарни, различен път невъобразими, някак знаеш, че следваш пътя си и че всичко е точно такова, каквото би трябвало да бъде.

Няма непотребна линия. Няма неналичия и компенсиране. Няма линия, която бих коригирала, в случай че имам машина на времето. Можеш да обичаш двама души по едно и също време, само че в никакъв случай по един и същи метод. И постоянно финалът е отворен...

Едно момиче от града