Реформиране или рапортуване
Дойде време мониторингът от Европейски Съюз да бъде преустановен. И не тъй като България се е преборила с корупцията. А тъй като самият Механизъм за съдействие и инспекция (МСП) губи смисъл. Нещо повече – той стартира да става контрапродуктивен.
Преди всичко, десетгодишното деяние на МСП ускори убеждението у българските жители, че нещата се вземат решение не просто отвън тях, а надалеч от тях. На процедура той трансферира отговорността от българското държавно управление към Европейската комисия, от София към Брюксел. Иначе казано механизмът парадоксално се трансформира в преграда (и даже комфортен параван) сред българските жители и българското държавно управление, опосредствайки връзките на отговорност пред гласоподавателите и измествайки дължимата отчетност за (не)свършеното отвън страната – в посока Брюксел. Защото се оказа, че управляващите се регистрират не в България, а пред Европа.
Самите годишни отчети за напредъка се трансфораха в рутина, значително преповтаряйки констатациите от предходни години. Отбелязвайки (почти) наложително прогрес: както с оглед устрема на Европейска комисия да препотвърди, че инструментът работи и би трябвало да се резервира, по този начин и като тласък по отношение на управляващите в София. И повтаряйки рекомендациите – като маркиране на незавършената работа. Със съществени детайли на „ копи-пейст ” в метода. С други думи за Еврокомисията отчетите станаха обвързване, а за българските държавни управления те сведоха реформирането до рапортуване: вместо година работа по излекуване на правосъдната система и битка с корупцията – седмица писане на доклад. Извеждайки казуса от полето на нужните политически решения в България и вкарвайки го в коловоза на бюрократичните процедури на Европейски Съюз.
В настоящия си тип Механизмът придобива и характерностите на политически инструмент. Както в София, по този начин и в Брюксел. За редица български политици МСП се преглежда като опция за изнасяне на вътрешнополитическото противоборство на открито и Европейската комисия става самобитна оплаквателна книга – главно против ръководещия сега конкурент (като по справедливи аргументи, заради преобладаващите позиции на десницата в Европа, гласовете на българските партии, членки на Европейската национална партия, се чуват много по-високо). Нещо повече, казусът отпреди няколко години с целенасоченото и изборно препращане на имейли към Европейската работа за битка с измамите ОЛАФ от страна на български държавен чиновник (оригиналната „ калинка ”) сподели, че докладването може да се употребява и за чисто стопански ползи и основаване на система за ограничение достъпа до държавни поръчки и европейско финансиране на избрани компании.
От друга страна редица страни, членки на Европейски Съюз се изкушават да употребяват МСП като средство за аргументиране на политически позиции и дейности, ограничаващи България. Недопускането на страната до Шенгенското пространство, без значение че са изпълнени всички условия за това, е най-видимият, само че не единствен образец. Това усещане се ускорява и от събитието, че като главен знак за проблемите с върховенството на закона в дадена страна се употребява „ перцепцията ”, т.е. чувството за корупция (както и да се мери то) – както това бе споделяно още от тогавашния ръководител на Европейска комисия Барозу при въвеждането на МСП. За страдание корупцията у нас е една от дребното сфери, където „ перцепциите ” на брюкселската администрация и на българските жители напълно се припокриват.
Намеренията на Европейската комисия за правенето на годишен отчет за корупцията за всички страни членки на Европейски Съюз, бяха бързо охладени след публикуването на подобен преди три години – прекалено много страни се почустваха наранени от неговите констатации. А също така се оказа, че по редица индикатори България (и Румъния) не наложително са в челото на отрицателната ранглиста. На фона на проблемите на Варшава и Будапеща с Брюксел във връзка някои ограничавания на демократичните права в двете страни, концепцията за годишен мониторинг на върховенството на закона за всички страни, членки на Европейски Съюз, явно ще се отсрочи за неопределен срок.
Проблемът е, че държавното управление мъчно би могло да употребява тъкмо тези причини пред Брюксел. Защото те биха имали по-скоро бумерангов резултат по отношение на самото него. Реално анулацията може да стане само в разговор с сътрудниците. А това значи те да бъдат уверени, че напредъкът не е единствено в отчетите. Което пък още веднъж връща топката в българския двор – с цел да се промени „ перцепцията ” на открито, българските жители вътре в страната би трябвало да почувстват и повярват, че има закон и той е годен за всички. И това напълно не се свежда просто до приемането на нови закони в границите на следващия парламентарен мандат, а до тяхното съблюдаване. Обратното води само до нормативна инфлация. И явно проблемите не могат да се сведат до това, кой назначава ръководителя на съответния антикорупционен орган. Най-малкото тъй като това значи, че се разчита не на обективността на системата, която се основава, а на субективните качества на персоната, която вероятно ще я оглавява. Поставяйки с изключение на всичко друго под въпрос както балансите сред изпълнителната и правосъдната власт, по този начин и независимостта на антикорупционното звено от ръководещите болшинства. Впрочем, след първичната еуфория, Брюксел също мълчешком стартира да регистрира, че румънската процедура, при която се разчита на „ положителния цар ” (т.е. на личността отпред на проверяващия орган, а не на институцията и на системата) не наложително е най-точния път за битка с корупцията. Защото персоните се сменят (впрочем същото важи и за основните прокурори), само че проблемите – и неудовлетворението – остават.
Да се готвим за позитиви
Председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер преди време полу-обеща, че мониторингът ще бъде анулиран в края на мандата на актуалната комисия, т.е. до 2019 година Което единствено по себе си е добре за България. Но това още един път удостоверява, че решението е на първо място политическо, а съответният отчет би трябвало да го хастари.
Преди всичко, десетгодишното деяние на МСП ускори убеждението у българските жители, че нещата се вземат решение не просто отвън тях, а надалеч от тях. На процедура той трансферира отговорността от българското държавно управление към Европейската комисия, от София към Брюксел. Иначе казано механизмът парадоксално се трансформира в преграда (и даже комфортен параван) сред българските жители и българското държавно управление, опосредствайки връзките на отговорност пред гласоподавателите и измествайки дължимата отчетност за (не)свършеното отвън страната – в посока Брюксел. Защото се оказа, че управляващите се регистрират не в България, а пред Европа.
Самите годишни отчети за напредъка се трансфораха в рутина, значително преповтаряйки констатациите от предходни години. Отбелязвайки (почти) наложително прогрес: както с оглед устрема на Европейска комисия да препотвърди, че инструментът работи и би трябвало да се резервира, по този начин и като тласък по отношение на управляващите в София. И повтаряйки рекомендациите – като маркиране на незавършената работа. Със съществени детайли на „ копи-пейст ” в метода. С други думи за Еврокомисията отчетите станаха обвързване, а за българските държавни управления те сведоха реформирането до рапортуване: вместо година работа по излекуване на правосъдната система и битка с корупцията – седмица писане на доклад. Извеждайки казуса от полето на нужните политически решения в България и вкарвайки го в коловоза на бюрократичните процедури на Европейски Съюз.
В настоящия си тип Механизмът придобива и характерностите на политически инструмент. Както в София, по този начин и в Брюксел. За редица български политици МСП се преглежда като опция за изнасяне на вътрешнополитическото противоборство на открито и Европейската комисия става самобитна оплаквателна книга – главно против ръководещия сега конкурент (като по справедливи аргументи, заради преобладаващите позиции на десницата в Европа, гласовете на българските партии, членки на Европейската национална партия, се чуват много по-високо). Нещо повече, казусът отпреди няколко години с целенасоченото и изборно препращане на имейли към Европейската работа за битка с измамите ОЛАФ от страна на български държавен чиновник (оригиналната „ калинка ”) сподели, че докладването може да се употребява и за чисто стопански ползи и основаване на система за ограничение достъпа до държавни поръчки и европейско финансиране на избрани компании.
От друга страна редица страни, членки на Европейски Съюз се изкушават да употребяват МСП като средство за аргументиране на политически позиции и дейности, ограничаващи България. Недопускането на страната до Шенгенското пространство, без значение че са изпълнени всички условия за това, е най-видимият, само че не единствен образец. Това усещане се ускорява и от събитието, че като главен знак за проблемите с върховенството на закона в дадена страна се употребява „ перцепцията ”, т.е. чувството за корупция (както и да се мери то) – както това бе споделяно още от тогавашния ръководител на Европейска комисия Барозу при въвеждането на МСП. За страдание корупцията у нас е една от дребното сфери, където „ перцепциите ” на брюкселската администрация и на българските жители напълно се припокриват.
Намеренията на Европейската комисия за правенето на годишен отчет за корупцията за всички страни членки на Европейски Съюз, бяха бързо охладени след публикуването на подобен преди три години – прекалено много страни се почустваха наранени от неговите констатации. А също така се оказа, че по редица индикатори България (и Румъния) не наложително са в челото на отрицателната ранглиста. На фона на проблемите на Варшава и Будапеща с Брюксел във връзка някои ограничавания на демократичните права в двете страни, концепцията за годишен мониторинг на върховенството на закона за всички страни, членки на Европейски Съюз, явно ще се отсрочи за неопределен срок.
Проблемът е, че държавното управление мъчно би могло да употребява тъкмо тези причини пред Брюксел. Защото те биха имали по-скоро бумерангов резултат по отношение на самото него. Реално анулацията може да стане само в разговор с сътрудниците. А това значи те да бъдат уверени, че напредъкът не е единствено в отчетите. Което пък още веднъж връща топката в българския двор – с цел да се промени „ перцепцията ” на открито, българските жители вътре в страната би трябвало да почувстват и повярват, че има закон и той е годен за всички. И това напълно не се свежда просто до приемането на нови закони в границите на следващия парламентарен мандат, а до тяхното съблюдаване. Обратното води само до нормативна инфлация. И явно проблемите не могат да се сведат до това, кой назначава ръководителя на съответния антикорупционен орган. Най-малкото тъй като това значи, че се разчита не на обективността на системата, която се основава, а на субективните качества на персоната, която вероятно ще я оглавява. Поставяйки с изключение на всичко друго под въпрос както балансите сред изпълнителната и правосъдната власт, по този начин и независимостта на антикорупционното звено от ръководещите болшинства. Впрочем, след първичната еуфория, Брюксел също мълчешком стартира да регистрира, че румънската процедура, при която се разчита на „ положителния цар ” (т.е. на личността отпред на проверяващия орган, а не на институцията и на системата) не наложително е най-точния път за битка с корупцията. Защото персоните се сменят (впрочем същото важи и за основните прокурори), само че проблемите – и неудовлетворението – остават.
Да се готвим за позитиви
Председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер преди време полу-обеща, че мониторингът ще бъде анулиран в края на мандата на актуалната комисия, т.е. до 2019 година Което единствено по себе си е добре за България. Но това още един път удостоверява, че решението е на първо място политическо, а съответният отчет би трябвало да го хастари.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ