Как лекуват депресията в Япония?
„ Доста от дълго време в Япония изпаднах в страшна меланхолия, престанах да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех през целия ден да седнал съм по пижама, да не се мия по 2-3 дни. Дори зъбите си не миех. А след това пристигна миг, когато даже не ми се живееше.
Когато научи за положението ми, моя другарка японка ме заведе в една клиника. Каза, че имат забавна процедура, след която животът ти се трансформира, все едно си се родил още веднъж. Дойде да ме вземе и потеглих, както си бях по пижама и по чехли. Явих се в центъра в този тип. В Япония изобщо не обръщат внимание на външността. Ако ще, гола върви. Не им пука. Всеки е ангажиран със своите мисли. Нямат навика, да се интересуват от хората в превоза или на улицата. Дотолкова са свободни хора.
Стигнахме, попълних някаква бланка. Влизам и виждам - в средата на стаята ковчег. Лекарят зададе няколко въпроса и ми дадоха облекла за заравяне, преоблякох се, подредиха ми да лягам, с цел да добия визия какво е възприятието да си мъртъв, а когато желая да изляза, просто да натисна бутона и те ще ми отворят.
Легнах. Вътре имаше странна миризма, само че бяха напръскали с освежител. Мек атлас. Ярък цвят. Бисер по края. Лежах и преглеждах ковчега. Вътре се чуваше погребална музика. Проникваше слаба светлина през процепите.
По едно време усетих, сякаш ме изнасят и товарят в кола. Започнах да натискам бутона. Той се разпадна в ръцете ми. Започнах да се отвращавам, да викам, че не съм платила за това. И въобще, да не са изперкали? Пътувахме към 10 минути. Започнах малко да се запъхтявам. След това чух командата: „ Сваляме “. И усетих по какъв начин ме спускат с въже в земята. И започнах да слушам, по какъв начин буците топуркат по капака на ковчега. И гласовете взеха да стават все по-приглушени. Започнах истерично да викам с цялостно гърло. Псувах по съветски. В главата ми милион мисли. Явно бях попаднала на сектанти. И те в този момент ме погребваха жива. Ненавиждащи чужденците. И най-вероятно другарка ми японка беше техен съизвършител. Мислех си по какъв начин ми се желае да я убия, кучката. Наистина ме зариваха!
Започнах още по-силно да пискам, като свиня в кланица, да ритвам с крайници. А най-страшното бе, че започнах да се запъхтявам. Ридаех и сополите ми течаха по бузите, по ушите. От нервност и боязън се изпуснах. Поради теснотията не можех даже лицето си да избърша. Лежах вцепенено като дърво. Ръцете по кантовете. В тесния ковчег. Вонеше на урина. Мислех си: „ Господи, не желая да загивам “.
