Доктор Антоанета Славова живее от 27 години в Република Южна

Доктор Антоанета Славова живее от 27 години в Република Южна Африка. Работи в областта на психиатрията и психотерапията, създател е на три книги. За вълшебната панорама от прозореца над бюрото й в Южна Африка, погледа в душата на пациентите и отражението на възприятията и мислите й върху белите листа на книгите, в " Отвъд границите " приказваме с лекар Славова.

© Александър Найденов
С Антоанета се срещаме единствено няколко дни след премиерата на последната ѝ книга „ Луна на прозореца “ в България. Придружава я сътрудникът ѝ Стивън, с който са дружно от 23 години. Говорят на британски, само че Антоанета умерено вмества и някоя друга дума на български в изреченията, отправени към него. Въпреки че живее отвън страната от близо три десетилетия, българският ѝ е безукорен.

Как Ви наподобява България 27 години по-късно?
На мен постоянно ми наподобява хубава. Аз пристигам безусловно всяка година най-малко 2 пъти. Първата причина е фамилията. Втората е работата. Психиатрията, както всяка друга дисциплинираност, изисква да работиш върху себе си непрестанно, тъй че най-малко един път в годината имам конгрес и пристигам до тук. Винаги я има тази колебливост и дереализация на визитите назад - за мен тя включва загатна за мястото преди, мястото в този момент и времето, което е минало. Много време си мисля, че аз си припомням
всичко, само че мястото не ме помни мен.
Какво ще запомните от това прибиране?
Този път беше доста специфичен поради представянето на третата ми книга. Тази е издадена от по-голямо издателство от другите две. За мен това е едно връщане вкъщи, с мислите, с възприятията, с описаното в книгата. © Александър Найденов “Луна на прозореца ”
Двама съществени персонажи в романа “Луна на прозореца ” са Ева и Филип - тя е българка, той - половин англичанин и половин французин. Действието на книгата стартира във Флоренция. Неслучайно самата Антоанета назовава Италия дом поради “тази независимост, тази артистичност, тази история ”.

Може ли да ми визиите двамата съществени персонажи в книгата?
Ева е българка, която по странни аргументи отпътува в Южна Африка. Казвам странна, тъй като тя е експерт по история на изкуствата и африканският континент има своята просвета, само че това не е културата, с която ние сме привикнали. Освен, че е експерт по история на изкуствата, тя специализира сюрреализъм, това е нейният интерес. Филип е човек с два типа кръв - половин англичанин, половин французин. Той е сценичен режисьор и неговaтa причинa да замине e това търсене на непознатата земя. Двамата, бидейки на ново място, което не е тяхната татковина, а може би не е тъкмо тяхното място, са изправени пред нуждата да се приспособят. В този развой се намесва по трагични стечения на събитията едно дете. Това дете се трансформира в катализатор на тяхната смяна.
Какъв път ни показва книгата?
Книгата е за търсенето на нашата еднаквост, същинската, не тази, която средата е основала у нас, тъй като ние сме се опитвали да ѝ отговорим. Ницше написа по личностната еднаквост и той споделя: Домът е място, което би трябвало да напуснем, с цел да пораснем. По-късно споделя: Разруши себе си, с цел да станеш това, което си. И това е показано в книгата. Много постоянно е належащо да се загубиш, с цел да намериш същинския себе си. Това е част от книгата, другият детайл е, несъмнено, общуването сред хората. Затрудненията, които постоянно имаме в разбирането си с хора, които са от нашата просвета, нашата среда, даже от нашето семейство. Причина е особеното наличие, което влагаме в понятията. В основата на книгата са неща, които са моите персонални прекарвания, моите персонални търсения, само че също по този начин и прекарванията на доста други хора, освен емигранти, тъй като човек може да е бежанец и където е роден, където живее. Работното заглавие на книгата за доста дълго време беше “Празнота ”. Запълването на празнотата, потребността от нещо, което е значимо за нас, е развой на допълнение на себе си. Така че празнотата може да се схваща като метафора за еднаквост. Ние попълняме една празнина, само че по-късно се отваря друга, която също чака да бъде запълнена. В началото на книгата, героинята Ева чете Режис Дебре. Той е френски политолог, филисоф, литератур, който има поредност от три книги - “Време да се научим да живеем ”. Първата е “Маските ” и любовното образование, втората е “Слава на нашите господари ” или политическото образование и третата книга е “От обич към изкуството ”. И когато книгата стартира, Ева чете “От обич към изкуството ” и тя споделя: Това е единственото нещо, което ме интересува. В доста други насоки - политически, прочувствени, аз не съм по този начин добра. Не се и интересувам. Но в течение на книгата тя се образова в “Маските ” - какво значи да обичаш? Да обичаш мъж, дете и, несъмнено, да обичаш себе си.
Антоанета приказва умерено и поредно. Но разказвайки за катарзиса и израстването на персонажите си, ясно личи, че ги съпреживява.

Какво научихте за себе си, до момента в който пишехте тази книга?
За мен писането стартира като едно чувствено време, като едно чувство или някаква паника, наслада, въпрос. За мен е доста значимо от процеса на писане по какъв начин подсъзнателно стигаш до отговори на въпроси. На какво ме научи тази книга? Нещо, което евентуално знаех, само че книгата го систематизира. Че най-важният аспект от нашето битие е верността към себе си. Това някак се появи. © Александър НайденовПогледът - обратно, напред и към самия себе си
Книгите на лекар Антоанета Славова като че ли следват всеки стадий на развиването ѝ в Южна Африка - от страстите през първите години, през акомодацията към новото място до опознаването на самия себе си.
Първата книга се споделя “Картини от едно бягство, считано за избавително ”, написах я доста скоро след идването в Африка. И в този момент, когато я прочетох, толкоз години по-късно се оказа, че лицата на хората на другото място в тази книга са обърнати обратно към дома. Там възприятията са на яд, на болежка за това, че някак си сме били принудени да вземем такова решение. Разбира се, и възприятие на обич и носталгия, която е извънредно богато прекарване. Втората книга “Между ” беше издадена през 2004 година. В нея става въпрос за акомодацията към новото място. Натам са обърнати героите. Последната книга е за смелостта да бъдеш себе си, без значение какво е зад теб или към теб - татковина или друга страна. За мен тази книга е по-зряла.
Антоанета показва родените в България френски интелектуалци Цветан Тодоров и Юлия Кръстева за свои кумири.
Цветан Тодоров цитира Хуго от Сен Виктор, който споделя “Ако ти е мъчително за родината, ти си дилетант. Ако се чувстваш вкъщи на всяко място, ти си мощен. Но в случай че не принадлежиш на никое място, ти си идеален. ” Аз не знам къде числя се, може би на никое място. Аз съм извън на света на моите пациенти и постоянно съм била малко на прага за моя персонален свят. Вероятно по същия метод съм и на прага сред Южна Африка и България. Без да споделям, че съм съвършена, доста съм надалеч от това. - тук Антоанета се усмихва и продължава - Да не принадлежиш на никое място, това те прави по някакъв метод мощен. Заминаването и неналичието
Имате сполучлива кариера в Южна Африка, построили сте дом, семейство, имате и човек до себе си. Но въпреки всичко, няма ли и някаква липса?
Винаги. Когато съм тук по-малко, когато съм там - постоянно. Шегувам се, бидейки психиатър, за моята постевропейска меланхолия. Но изкуството да живееш включва да не спориш със себе си във връзка с взетите към този момент решения. А от това решение да се опиташ да направиш най-хубавото. Ако не знаеш на кой бряг стоиш, къде са твоите неналичия и отговорности, построи мост и преминавай от едното на другото място. Така се пробвам да пребивавам живота си. Но неналичието на България е по-осезаема. Разбира се, липсва ми и Южна Африка. Липсва ми колата, която е знак на самостоятелност. Липсва ми домът там. Но не и за късото време, когато съм тук.
Какво докара до заминаването?
Нуждата от смяна несъмнено беше нещото, което ме накара да отпътува. За мен повторението е доста рисково. Когато нещата стартират да се повтарят, някаква камбана стартира да звъни много шумно и споделя, че би трябвало да се промени нещо. Това доста постоянно е нуждата от разчупване на граници, освен тези, които мястото ни постанова, само че и тези, които по някакъв метод човек усеща в главата си. (Края на ‘80-те и началото на ‘90-те) бяха време, в което стартира преустройството. Аз бях на митингите. Доста мои близки другари отпътуваха. Започнах да чувствам една повтаряемост. После някак си това повтаряне ми сподели доста ясно веригите вътре в нас и нуждата да бъде променено. Моето тръгване не беше да емигрирам. То беше две години да сменя културата, с цел да се върна обогатена.
А за какво Южна Африка?
Цветан Тодоров и Юлия Кръстева отиват във Франция, страна, която надълбоко респектират, обичат, възхищават се. От Южна Африка аз знаех за Шака Зулу, за Надин Гордимър, която получи Нобелова премия за нейното писане, и Драконови планини ми звучаха доста мистериозно. Но по този начин или другояче приятелите потеглиха да търсят място да работят в чужбина. И аз потеглих с тях. © Личен списък Бях единствената, която получи предложение за работа в Южна Африка. Не беше елементарно. Трябваше да държа изпит по британски. Отне близо 2 години. Накрая като получих това позволение, се усещах задължена да отпътува. После, той и Хемингуей го е споделил, когато отидеш там, мястото те омагьосва. На мен ми се стори доста пространно. Чувството за пространство, за независимост, това още ме държи. Разстоянието от Йоханесбург до Кейптаун е колкото от София до Лондон. Аз не преставам да пътувам - реалокирах се от Дърбан в Йоханесбург, което е към 560 километра. На всеки три месеца вървя да съветвам пациенти и обичам да карам.Много неща в Африка са разнообразни от европейската реалност, от европейското мислене. Но щерка ми приключи учебно заведение, стартира университет, аз взех компетентност там. И по този начин останах.
Какво ви изненада там? Какво не очаквахте?
Заприлича ми доста на Дивия запад мястото, на което отидох (смее се). Широки улици, ниски къщи, голямо пространство. Но равнището на южноафриканската медицина беше необикновено високо. Знаем всички, че Кристиан Барнард направи първата сърдечна трансплантация там. Хората са извънредно добре готови. Не толкоз психиатрията, тя е биологична, както на доста други места.
Най-голямото предизвикателство за нея е бил езикът.
Английският не е мой втори език. Моят западен език беше френски. Всички говорехме съветски. На британски четях. Аз преподавах в Медицинска академия, трябваше да чета. Но това, което в действителност ме стъписа е, че в българския език имах 10 синонима за изразяването на едно чувство. В британски постоянно нямах и една дума. Беше извънредно.Попаднах в гериатрично поделение и доста от пациентите бяха с деменция. Техният разпадащ се език някъде се срещаше с моите знания на британския. Другото беше, несъмнено, че в мястото, в което попаднах. Имаше доста българи. И ни събираше българското. Но тези хора не бяха тъкмо моите другари. Това ми беше мъчно някак си. Съвместяваше ни езика, възприятието за хумора, спомените, болките първоначално. Но аз не се оставям на събитията да ме водят, аз избирам да върша моите избори и това беше нещо друго - акомодацията.Много ми оказа помощ Стивън, моят сътрудник в живота, ние сме 23 години дружно. Той е англичанин, само че беше там от по-дълго време. По някакъв метод нашата чуждост се срещна и се разбра. Той е основател на филми и сценичен режисьор, само че тогава работеше като публицист и публицист. Това ми оказа помощ. Другото е връзката, която изграждаш с пациентите си. Казах към този момент за равнището на деменциите, само че в този момент работя главно с тревожностни разстройства и меланхолия, и доста постоянно с хора, които нямат никакви душевен болести. Това, което върша, е философска терапия.В психотерапията връзката сред терапевта и пациента е доста здрава и доста дълбока, тъй като приказваме освен за еднаквост и усеща, за нещо по-дълбоко. Опитваш се да приказваш за нещо, което е подсъзнателно, и по този начин се доближаваш до хората. © Stephen CoanЛюбимото бюро
Кое е обичаното ви място там?
Май че постоянно обичаното ми място е бюрото, на което работя. Понякога сядам на пода и пиша там. Дълго време бяхме в Дърбан, на брега на Индийския океан. Любимото ми място там беше прозорецът. Едната страна на стаята беше прозорец, от който се вижда града, залива и морето. Това е пространство на непрестанно сменящи се цветове. Много обичах това място. Сега в Йоханесбург, който е един от най-зелените градове на света, нищо, че е в Африка, може би най-любимото ми място е кабинетът ми. Другото ми обичано място е моята щерка и двамата ми внука.
Свикваш или спираш да бъдеш чужденец?
Аз не обичам думата “интеграция ”. Аз бих предпочела " притворяване ". Изграждане на нова персона. Южна Африка е страна, както Америка, на имигранти - има британски поток, има холандски поток, френски поток. В Южна Африка се приказват 11 езика, а формалните са 9. Местното население е черното население, всички бели сме пришълци по някакъв метод. Но, несъмнено, аз не съм родена там. Още приказвам с акцент. Четох една книга, написана от чужденци. В нея се споделя, че акцентът е експресия на личността. Когато аз кажа “Здравей ”, ме питат от кое място съм. Аз съм горда с този акцент. Това е поръчката - чужденец приказва с вас. На мен ми е по-лесно да бъда чужденец, тъй като свободата на твоята персона има опрощение. Нещо доста забавно забелязах в последно време. Моят внук, който е 12-годишен. Той е доста друго момче от локалните. Южноафриканската просвета е доста спортна - ръгби, крикет, футбол, фитнес. Никълъс не е това, той е по-скоро нереален. Не е най-хубавият в спорта. И неговата отбрана е да се дефинира като българин, не като южноафриканец. © Stephen CoanНовата Южна Африка
Антоанета идва в Южна Африка във времето на промени и в навечерието на първите общи избори, в които присъединяване могат да вземат и чернокожите. Те се организират през април 1994 година, а за президент е определен Нелсън Мандела.

Как се промени обществото там, порасна ли?
Порасна, да. Южноафриканското общество е доста болно. Всички ние знаем времето на апартейд и сегрегация. От 1994 година с изборите белите, които единствени имаха право да гласоподават, гласоподаваха за свободата, за равенството. Вече 25 години апартейдът е минало. Отне време на хората и не на всички места. Все още има разделяне в по-малките обитаеми места. Много объркано общество е. Йоханесбург да вземем за пример е в действителност един вселенски град. Южноафриканската нация е наречена “нацията на дъгата ”. И това го виждаш в Йоханесбург. Най-добрите другари на моите внуци са чернокожи. Те не виждат цвят. Аз също не виждам цвят. Първоначално имах някакви предразсъдъци, както множеството от нас. Но работейки с тези хора образовани чернокожи, някои от тях с дипломи от Харвард и Кембрейдж, човек вижда, че вътре ние сме същите. В този смисъл южноафриканското общество порасна. Не толкоз доста политически. Имахме президент, който посредством корупция опропасти страната. Това е страна, която в действителност беше най-богата във връзка с злато, диаманти, и доста от тези неща се разграбиха. За множеството неща би трябвало да платиш.
Как се усещаше ентусиазмът през 1994 година?
На изборите през 1994 година имаше страха измежду белите, че могат да бъдат изместени, само че имаше и вяра и очакване. Джордж Щайнер, който е роден европеец, само че живее в Америка, в неговата книга “Ерата ” споделя: В моя живот не съм абдикирал от две понятия - обич и бъдеще време. Бъдеще време съществуваше за черните хора тогава. Сега и те са малко обезверени за жалост. Но напредъкът е многопластово нещо, с цел да се дефинира.
А българите дали пораснахме?
Мисля, че самочувствието постоянно ни е било малко допълнително, в сравнение с би трябвало (смее се). И още малко ме нервира, че ние не чуваме другия човек. Не споделяме. Но по някакъв метод виждам малко по-увереност, малко повече начетеност. При младежите виждам отваряне на тези граници, които моето потомство имаше. И беше обикновено да имаме. При комунизма не се позволяваше да мислиш, не се позволяваше да търсиш себе си.
Къде беше последното пътешестване?
Много постоянно вървим до Англия, тъй като сътрудникът ми е от там. Отиваме до Лондон. Обичам Лондон, обичам историята, която е непокътната. Старите градове ми дават възприятието, че нещата остават, че не си отиват. Това евентуално е екзистенциалният боязън от гибелта. Неговият брат живее в Йорк, имам доста близка другарка в Кембридж, имам другар, който е на остров Ман, тъй че това е едно постоянно изминавано разстояние.Един от обичаните ми създатели е Борхес, преди няколко години бяхме в Буенос Айрес. Посетихме всички места, през които той е минал. Бяхме в библиотеката, където той е бил шеф. Става неин шеф в същата година, когато ослепява, такава подигравка.Били сме на водопада Виктория в Зимбабве, което е необикновено знамение на природата. Вътрешната независимост
Ако би трябвало да дадете един съвет по какъв начин да се погрижим по-добре за психическото си здраве, какъв би бил твой?
Станете себе си. Опитайте се да чуете. Понякога ние се изгубваме, слагаме маски, които обществото ни постанова и ние заживяваме с тази маска и забравяме същинското си лице. Нека се опитаме да намерим същинското си лице, тъй като тогава се усещаме най-комфортно - “Адът - това са другите ” (цитат от Жан-Пол Сартр - б.р.).
Кои са стигмите, които не престават да ни мъчат?
За мен едно от най-големите ограничавания е неналичието на вътрешна независимост. Това виждам, че се разчупва в младежите. Не във всеки обаче. Има хора, които просто живеят с това, което обществото дефинира като положително или като полезност. Но светът не е подобен. Има безспорна истина, само че има и прототипна истина, която за известно време може да бъде безспорна. Аз не съм била религиозна в никакъв случай, не мога да бъда религиозна, тъй като за мен това е ограничаване на личните въпроси, които си задаваме. Въпреки че в огромна степен съм екзистенциален терапевт, не желая да числя се към никоя философия, тъй като това ни привързва. Ако сложим етикет на себе си, това по едно и също време ни задължава и лимитира. Волтер е споделил: Колебанието не е прелестно възприятие, само че сигурността е парадокс.
За какво мечтаете?
На 66 не преставам да бленувам да не спирам придвижването и търсенето. Да видя децата и внуците си поели част от това, в което аз имам вяра. Когато и аз бях млада, остарялото, традицията, класиката бяха там, с цел да се разчупят. Но колкото повече човек остарява или помъдрява по някакъв метод, схваща, че класиката и традицията са такива, тъй като нещо ни дават. Ще ми се и идващите генерации да слушат. Защото по този метод се обогатяваме, а и оставаме. Вероятно за това си бленувам, с цел да остана. И писането евентуално върша, с цел да остана.
Какво е свободата?
Свободата несъмнено не е да влезеш в границите на другия човек. Аз дефинирам цивилизацията като осъзнаване да не прекрачваш рамките на другия, само че свободата е религия, свободата е напредък, свободата е да знаеш какво да направиш с нещата, които ти се случват, както е споделил Сартр. За мен свободата е сред тези плъзгащи се пластове на живота да имаш силата да избереш това, което за всеки специфичен миг усещаш като най-правилно. © Александър Найденов