Добрин Тодров е доктор на философските науки и професор по

Добрин Тодров е лекар на философските науки и професор по история на философията в МГУ " Св. Иван Рилски ". От десетилетия във фокуса на вниманието му са проблемите в българското висше обучение, което в този момент е в дълбока рецесия. Как да излезем от нея? Проф. Тодоров дава отговор на този въпрос в книгата си " Кризата в университетското дело в България и един вероятен излаз ", а оферти модел коментира в изявление за OFFNews.

Проф. Тодоров, описахте в книга вероятен излаз от рецесията в българското висше обучение. Кои са главните проблеми съгласно Вас?

Става въпрос за комплекс от голям брой проблеми. На повърхността наподобява, че най-големият от тях е дребният брой студенти, само че в действителност по-важният е непривлекателния учебен артикул, който оферират българските висши учебни заведения.

Ние действително губим конкуренцията от нашите сътрудници от чужбина. Това е видно от обстоятелството, че отличните, най-хубавите, а към този момент и положителните ученици на междинните учебни заведения от страната избират да получават образованието си зад граница. По тази причина в нашите висши учебни заведения идват хора с релативно ниска предварителна подготовка и слаба мотивация за учене. За тях висшето обучение е странична активност, с която не се усещат изключително мощно ангажирани. Те следват като че ли апропо, само че университетите ги търпят, тъй като те съставляват скъпи бройки, носещи им държавна дотация.

Главната задача на висшите учебни заведения е да дават порядъчен учебен артикул, като гаранция за неговото положително равнище следва да даде страната, която да вкара минимални условия за качество на образованието и механизми за спазването им.

Обществото също би трябвало да прояви придирчивост и да се ангажира по-активно с проблемите на образованието, включително висшето. То би трябвало да избере сред удобството и ниския финансов разход за приемане на висше обучение или по-високо качество. Това значи да разбере, че откакто следването ще е главното занятие на студента за 4-5 години, то неговата прехрана следва да бъде поета от разнообразни източници, сред които трудовата активност на студентите няма да е главния.

Кризата ще се отрази и на тазгодишния банкет. Колко записани да чакаме след последните класирания?

План-приемът се редуцира - тази година е по-малък от миналогодишния, само че като имаме поради, че забележителна част от отличните и най-хубавите абитуриенти на междинните учебни заведения няма да продължат образованието си в България, че известна част не са си взели матурите, а друга част не демонстрират интерес към следване, се оказва, че тазгодишният план-прием съвсем несъмнено няма да бъде изпълнен. В момента е въпрос на гадаене с какъв брой.

Това значи, че е доста евентуално да има стесняване от вътрешната страна на университетите, като един от главните проблеми е по какъв начин да се запази човешкият капацитет в тази рецесия. Според мен най-важна задача през днешния ден е да се резервира всичко скъпо, което имаме – и продуктите, и хората, които ги основават. В този смисъл страната би трябвало да вкара най-малък квалификационен ценз за преподавателите и да наложи напълно практиката за допускане до аудиториите единствено на хора, положили конкурсен изпит. Така няма да се допусне освобождението на преподаватели с висок ценз и значителен небосвод за бъдеща работа, само че с недобри позиции пред университетските управления, за сметка на по-малко квалифицирани или без вероятности най-малко за средносрочна работа – навършили пенсионна възраст, само че послушни техни сътрудници.

В книгата си споделяте, че въвеждането на минимални условия към университетите и прекъсването на дотацията за тези, които не ги доближават, е допустимо решение. Бихте ли обяснили концепцията си?

Да. Предлагам въвеждането на предел - минимална акредитационна оценка 8 по десетобалната система, под която образованието по обещано професионално направление да се приключва. Оценка 8, получена от Националната организация по оценяване и акредитация, би трябвало да е долният предел за допуск до активност. А горният, който към този момент дава достъп до държавно финансиране, да е 9.

А за какво 8 и 9?

Всъщност, страната е въвела тези два прага за в допълнение платено образование, като покрилите долния - 8, имат право на 5% заплатен банкет по отношение на потенциала на направлението, а тези с 9 - на 10%. Тези с оценки над 9 също имат право да откриват филиали в чужбина. Иначе казано, за избрани цели страната към този момент е въвела тези изискуеми прагове, т.е. те не са случайно и инцидентно определени. Чрез тях се фиксира несъмнено равнище за качество на образованието, което би могло да се приложи както към държавното финансиране на образованието по професионални посоки, по този начин и при общата акредитационна оценка на висшите учебни заведения.

А какво да се направи с неповторимите специалности, в случай че университетът има ниска оценка?

Затова са въведени предпазени специалности.

Целта е първо да се подсигурява покриването на минималния предел от всички, второ, да не загубим неповторимите специалности. Те не са толкоз доста и биха могли при положително структуриране да бъдат трансферирани към университет, който покрива прага за независимо битие, а точно 9 по десетобалната система.

Слава Богу, нямаме държавно висше учебно заведение с акредитационна оценка под 8. Тоест не се слага под подозрение неговото битие. Въпросът е дали ще продължи да съществува независимо, или ще би трябвало да бъде присъединено към висше учебно заведение с по-висока от неговата правоспособност.

Имате поради обединение на университети?

Това е най-деликатният въпрос, който ще провокира и най-голяма опозиция. Всяко висше учебно заведение е неповторимо, има своя образ и в друга обстановка аз в никакъв случай не бих си разрешил да предлагам сходна мярка, защото считам, че институциите са доста значими и би трябвало да бъдат съхранявани по опция, само че не непременно – въпреки всичко те се основават от хора, с цел да служат на хора и когато към този момент не могат да извършват добре тази си роля следва да бъдат трансформирани. Проблемът в тази ситуация е, че някои институции са явно по-малко дееспособни от други и затова се постанова да бъдат обединени, с цел да се подсигурява минималното равнище за качество на образованието, водено в тях.

Искам дебело да подчертая, че обединяването не е самоцел. Не бива да се слагат авансово никакви квоти за това какъв брой би трябвало да бъдат вероятно изгубилите автономия висши учебни заведения. Всеки проблем следва да бъде обсъждан по настрана, като деликатно бъдат претегляни всички причини за и срещу обединяването на даденото висше учебно заведение с друго. При всички случаи това ще е мъчителен развой, само че страната следва да го организира, като отбрани публичния интерес и се опълчи, в случай че е належащо, на локалните и частните ползи.

Добре ли би било да вземем за пример да се обединят техническите висши учебни заведения в София в една Политехника?

Това е остаряла концепция, която от време на време се възражда. Аз считам, че основаването на Политехника при актуалните условия не е най-хубавият вид. Той е вероятен и от административна позиция наподобява най-лесен. Ала в този миг Техническият университет - София, който се мисли като основа на Политехниката, е прекомерно огромен за българските стандарти, с огромен брой факултети, други съществени звена, студенти, преподаватели и така нататък Ако към тях се причислят звената от останалите 7 висши инженерни учебни заведения в столицата, възможната Политехника би присъединила в състава си прекомерно доста съществени звена, което ще я направи неуправляема мегаструктура. Да не приказваме, че ще е по-трудно да се подсигурява еднообразно равнище на качество на образованието на студентите по прекомерно необятен кръг и разнородни специалности.

Поради тази причина в книгата си напомням едно остаряло предложение на някогашния ректор на Химикотехнологичния и металургичен университет проф. Камен Велев, който в качеството си на зам.-министър на висшето обучение през 2000 година предложи да бъдат обединени ХТМУ, Лесотехническият университет и Минно-геоложкият университет „ Св. Иван Рилски “, като по този метод се сътвори едно приблизително огромно по своя мащаб, с неповторими и допълващи се специалности висше учебно заведение, което ще има доста забавен личен образ.

Смятам, че другото ядро, към което може да се сътвори по-малко и дееспособно висше учебно заведение е Университетът за архитектура, строителство и геодезия, в което да се влее Висшето строително учебно заведение „ Любен Каравелов ”.

Така вместо една огромна Политехника, ще има три висши механически учебни заведения в София, които ще бъдат дееспособни, ще подсигуряват едно положително качество на образование и всяко ще има характерен образ.

А какво ще стане с преподавателите?

При три висши учебни заведения (Техническият университет – София и двете обединени), преподавателите биха се съхранили, защото оценките на водещите измежду тях са задоволително високи. Дори някое от направленията в тях да е с по-ниска оценка, аналогичното направление в друго висше учебно заведение ще подсигурява задоволително високо равнище на образованието, а обединеният университет ще резервира направлението и преподавателите, които ще водят образованието.

Преподавателите в университетите застаряват, а пред младите претенденти се поставят трудности още на входа. От друга страна, няма условие за педагогическа дееспособност на преподавателите и всевъзможни хора могат да влязат и да се учат на гърба на студентите...

Да, на правилото проба-грешка.

...Как да се усъвършенства средата?

Просто да се върнем към личните си обичаи. Преди приемането на Закона за развиването на университетския състав с цел да стане човек академични учител, трябваше да премине през конкурс. С този нов закон от няколко години насам се сътвори опция да бъдат назначавани асистенти на краткотрайни трудови контракти, без да поставят конкурс, т.е. без да се потвърждава тяхната професионална подготвеност. Затова и най-простата мярка е този режим да бъде анулиран и да се върне остарялата традиция в университетите да влизат хора най-малко посредством конкурс, а в недалечно бъдеще – и с докторска степен, което е общо взето интернационален стандарт. Ако успеем да реализираме тези две неща в обозримо бъдеще, ще бъде обезпечено, че в университетите няма да преподават инцидентни хора.

Като че ли е заблуда визията, че в университетите има академична независимост – всичко се взема решение от ректорските управления и не се чува гласът на хората от низовите звена - катедрите, които в действителност правят работата и познават проблемите от близко. Те са потиснати и свити, в това число поради мизерните си заплати. Как да се преодолее този циничен модел?

Отново връщайки се към личната си традиция. До 1947 година в България съществува модел за устройство на университетите, най-вече в СУ, само че и някои частни, който е подобен на този в Западна Европа и Северна Америка. Този модел продължава да съществува в цивилизования свят и до през днешния ден.

Ние би трябвало да се откажем от руската система, която е наложена тогава и която в продължение на 70 години придава образа на висшите учебни заведения в страната и която в действителност ги трансформира в бюрократични институции. Заради нея настоявам, че в България няма университети в същинския смисъл на думата, в случай че се гледа правилото на вътрешното им устройство. Има по-скоро институти от руски вид, в които няма по какъв начин да господства свободен научен дух. Около 1995 година тези институти се преименуваха на университети, само че това не ги трансформира всъщност в такива.

Да се върнем на устройството на висшите учебни заведения. До 1947 година у нас главната структурна единица в тях е катедрата, която е построена към постоянен професор, който е с приета висока известност като академик и учител с дълготраен опит и високи достижения. Той образува екип от изключителни професори, частни доценти, асистенти, той си избира докторантите и носи отговорност за цялостната активност на катедрата. Така тежестта на ръководителите на катедри в ръководството на университетите - постоянните професори, е най-голяма. При руската система, която действа и до момента на колективистичен принцип - без ясно водачество и лична отговорност, катедрите и съответните ръководители нямат тази тежест. Основните проблеми се вземат решение от ректорските управления и по концепция от университетските препоръки, които би трябвало да показват общата воля на преподавателското тяло, само че постоянно единствено легитимират решения, които към този момент са взети в по-тесен кръг.

Тук може би би трябвало да отворим една скоба и за несъстоялата се промяна по отношение на настоятелствата на висшите учебни заведения. Това е един извънредно значим орган, който може да бъде доста потребен за тяхното развиване. Но през днешния ден всъщност настоятелствата не се оказват действителен коректив, който може да управлява и направлява активността на университетите. Те са повече или по-малко фиктивно съществуващи органи. Може би на някои места са по-дейни, само че усещането ми като цяло е, че не вземат участие интензивно при решаването на проблемите във висшите учебни заведения.

Вътрешното преструктуриране на университетите е основно и това би било промяна всъщност, която би трансформирала образа им коренно. За страдание не виждам подготвеност за нея. Затова и моето основно предложение е сега да не вършим дълбоки промени, а да правим самобитна избавителна интервенция. Става дума безусловно за запазване на всичко стойностно в нашето университетско дело. Всеки кадърен да покрива избрани квалификационни условия учител, да обезпечава несъмнено равнище на образование във висшите учебни заведения и професионалните посоки - той би трябвало да бъде непокътнат. И в случай че вероятно в бъдеще възникне удобна обстановка, да се премине и към същинска промяна във висшето обучение. Но основната ни задача през днешния ден е да запазим наличния капацитет и положителния артикул където и да се предлага подобен.

Тоест страната да вкара минимални критерии за преподавателите и финансиране на база акредитационна оценка?

Това са инструментите – страната би трябвало да подсигурява, че в университетите ще работят квалифицирани хора на несъмнено равнище, като Националната организация по оценяване и акредитация (НАОА) е органът, посредством който тази политика може да бъде наложена.

От една страна няма доста пари за обучение, от друга – сякаш те се разпиляват. Разреши се съвсем безотговорно разкриване на специалности, посоки, звена. В СУ да вземем за пример има два педагогичен факултета! И всички те получава държавно финансиране. Как да се върнем към естественото висше обучение, чиято съществена цел не е правенето на пари?

Държавата би трябвало да влезе в ролята си и да вкара въпросния надзор, като премине от регистрационен към лицензионен режим. В продължение на години страната просто регистрираше съвсем всички поръчки на висшите учебни заведения за започване на образование в нови професионални посоки, а доста постоянно и за разкриване на съществени звена в тях. Като вкара минимални условия, тя просто ще даде лиценз за работа на тези, които ги покриват или ще отнеме лиценза на тези, които не ги покриват. След това посредством механизмите на финансирането към този момент ще подтиква едни за сметка на други. Тя към този момент е почнала този развой. Бяха направени няколко позитивни стъпки в тази посока. Държавата се ангажира, като вкара диференцирано финансиране съгласно равнището на оценка за качеството на образование. Но би трябвало да добави тази стъпка с по-важната – да вкара тези минимални прагове или летва, която дава допуск до образование въобще. В нея е топката, нагледно казано.

И до през днешния ден съществува спор кое е вярното - широкопрофилно образование или тясна специализация в бакалавърската степен. Университетите ни по традиция избират второто, само че бизнесът е извънредно неудовлетворен от фрагментите, които му оферират. Кой е по-добрият вид съгласно Вас?

Това е огромен спор сред покровителите на две просветителни тактики. Едната е за основаване на тесни експерти, а другата – за създаване на персони с капацитет за необятна професионална реализация. Аз съм покровител на втората идея по една елементарна причина – развиването на стопанството през днешния ден, а наподобява и отсега нататък, е такова, че в случай че приемем за правилно клишето, че в бъдеще ще имаме стопанска система на знанието и тя ще бъде бързо разрастваща се, с чести промени на специалностите, в случай че продължим да се придържаме към до момента господстващата тактика за основаване на тесни експерти, просто ще унищожим вероятностите пред нашите студенти.

Държавата е заявила в Закона за висшето обучение, че образованието в бакалавърската степен би трябвало да е широкопрофилно и да дава познания и умения на равнище професионално направление, само че в действителност не е внедрила в практиката това условие. Оттук и това разминаване на обективния интерес на нашите абитуриенти и инерцията на профилираното образование, което продължава към този момент няколко десетилетия.

Другият въпрос беше обвързван с упованията на бизнеса. Тук ясно би трябвало да се каже, че потребителят на висшето обучение у нас не е бизнесът, а обществото и в частност младежите, които образоваме. Трябва да се грижим преди всичко за техния интерес. Разбира се, че би трябвало да се има поради и ползата на работодателите, защото огромна част от тези младежи ще отидат таман при тях, само че би трябвало да се регистрира и дълготрайният интерес на нашите ученици, тъй като тяхната професионална кариера ще продължи няколко десетилетия в разнообразни икономически субекти, някои от които ще са зад граница. Те би трябвало да са подготвени въз основата на необятен пиедестал от познания и умения след това да овладяват и необятен набор от специалности, някои от които още не съществуват. Ако през цялото време биват лимитирани в една специалност, след няколко години просто ще станат непотребни. Затова би трябвало да се реализира съгласие сред обществото, университетите и частния бизнес и той да одобри обстоятелството, че би трябвало да доучва нашите ученици, защото ние сътворяваме „ полуфабрикати “. Казвам го в положителния смисъл на думата – хора, които след това могат да бъдат гъвкави и адаптивни в своята професионална кариера и да овладяват необятен набор от специалности. Овладяването на съответната специалност е задача на бизнеса, който или би трябвало да я разпореди на университетите, които да открият специфични звена за доучване, или да сътвори добре познатите в България до преди няколко десетилетия ПУЦ-ове - професионални образователни центрове.

Навремето се отнасяхме много надменно към тях и беше срамно да се каже, че някой е приключил ПУЦ, само че мисля, че е пристигнало време тези просветителни звена да се оправдават. Както виждам, някои работодатели към този момент го схващат и са основали свои просветителни центрове, в границите на които за няколко месеца човек може да овладее избрана специалност.

Когато оценяваме типа познания, умения и качества, които би трябвало да имат студентите най-после на своето следване, би трябвало да имаме явен ориентир и да формулираме съответни съдържателни цели. Дълго време у нас не съществуваше подобен ориентир. От няколко години обаче има държавен документ, в който тези съответни познания, умения и компетентности са разказани в детайли за всяко просветително равнище и това е Националната квалификационна рамка на Р България. Затова и аз упорствам в книгата тя да бъде взета като насочна точка и съгласно нея да бъде развивано висшето обучение. Както е известно нашата рамка е приспособен превод на Европейската референтна рамка за основните компетентности, с помощта на която е допустимо съпоставяне на образованието в другите страни от Европейски Съюз. Ако желаеме да осъществим със наличие нашето участие в Европейски Съюз в областта на висшето обучение, би трябвало да въведем в практиката това, което сме заявили под формата на този документ.

Ректорите не схващат ли нуждата от описваните от Вас промени и не желаят ли те да ги стартират?

Ректорските управления са в характерна и много сложна обстановка, това би трябвало да се признае. Тяхната основна задача е да обезпечат оцеляването на личните си висши учебни заведения. В този смисъл, те не могат да се интересуват толкоз от публичния интерес, по тази причина той би трябвало да бъде предпазен от страната. Съпротивата на университетските управления против всевъзможни промени във висшето обучение, която виждаме през последните години, от тяхна позиция е разумна и естествена. Те би трябвало да подсигуряват работните места и заплатите на своите преподаватели и надали може да се чака интензивно подпомагане от тяхна страна за промени, които биха нараснали контрола върху работата им.

От друга страна, съществуват разлики в ползите на другите висши учебни заведения, като високо оценените висши учебни заведения би трябвало да одобряват по-радушно моите оферти от по-ниско оценените. Оказва се обаче, че макар че на хартия университетите у нас са съперници, в действителност сред тях липсва действително състезание. Съществува самобитен картел, при който има систематизиране на териториите и по-добре оценените се помиряват с един характерен учебен дъмпинг, реализиран от страна на по-ниско оценените. Първите не му се опълчват, с цел да бъдат непокътнати всички висши учебни заведения такива, каквито са, макар че по подобен метод се губи опцията за централизация на релативно положителни студенти и преподаватели, т.е. капацитет за повишение качеството на предлагания учебен артикул, а и икономисване на средства, които другояче се разхищават за образование със съмнителна стойност.

Преди 30 година в университет се влизаше доста мъчно, в този момент всеки може да запише всяка компетентност, която пожелае. Кое е по-добро?

По принцип е по-добре да може всеки да опита да следва. Проблемът е, че университетите не са в положение да вършат асортимент и умерено да отсяват тези, които нямат нужната подготовка, мотивация и демонстрират съответните достижения. Между другото, в България преди 1947 година е функционирал демократичен модел в това отношение – за елементарно записване за студент и предявяване на високи условия по-късно. Сравнително дребен % от в началото записалите се е завършвал. Сега, заради системата за финансиране, ние сме принудени да държим колкото се може повече „ бройки ”. Аз назовавам част от студентите „ мъртви души “, а друга част „ фантоми “, защото някои от тях съвсем ги няма в университетите. Дали са имената си, с цел да се получи против това дотация, само че ги няма в аудиториите. За страдание някои от тях стигат и до тапия, защото преподавателите сме принудени да вършим от време на време безпринципни взаимни отстъпки и да си затваряме очите, единствено и единствено да си подсигуряваме заплатите, а и оцеляването на висшите учебни заведения.

Мислех, че казусът е, че не могат да четат, а то казусът е, че изобщо не сте ги виждали!

Е, това е може би малко краен извод. Все отново по-голямата част от записалите се студенти участват или най-малко по-редовно участват на занятията, само че към този момент се оформя и подобен контингент – с изключение на мъртвите души и въпросните фантоми. Но отново споделям, не това е най-важното. Важното е, че в действителност ние гледаме по много безсрамен метод един на различен – студентите и преподавателите, което е мощно морално развращаващо за младежите и рано ги покварява, а нас ни обезкуражава, да не кажем даже отчайва. Студентите бързо схващат, че могат без старания да имат достижения, за които техните сътрудници зад граница поставят големи старания. Това в някаква степен обезсмисля труда на преподавателите, обезценява и дипломите, които университетите дават. По тази причина и репутацията на висшето обучение в България се утежнява през последните години, за което способстват и свадите, които от време на време се появяват.

Ако имат толкоз сериозен дефицит на базови познания, по какъв начин им преподавате специфични дисциплини?

За това става дума, това е и нашият огромен спор в университетите. Колегите, които водят занятия по профилираните дисциплини, считат, че те са най-важни и одобряват като даденост, че студентите би трябвало да дойдат с несъмнено равнище на базови познания и умения. Самите те обаче бързо установяват, че това тяхно очакване не е целесъобразно. Аз съм приказвал с доста сътрудници от специализиращи катедри, които се учудват на равнището на незнание на студентите и не знаят по какъв начин да постъпват. Обикновено изходът е в намаляване на условията към студентите.

А що се отнася до значимостта на общообразователните дисциплини, съм склонен, че тя ще нараства не тъй като аз повеждам такава, а тъй като типът познания, умения и компетентности, които те дават и са разказани в Националната квалификационна рамка е подобен, че изисква те да бъдат постигани точно посредством образование по обобщаващи и даващи базови познания и умения предмети.

Практиката обаче демонстрира противоположното - първите, които се оказват под ударите на възможни съкращения са таман преподавателите по общообразователните дисциплини, което слага под подозрение в последна сметка университетският вид образование във висшите учебни заведения.

Посочихте доста проблеми. Откъде да стартира страната?

Трябва да осъзнае отговорността си. До това опират нещата. За да се образува воля за деяние, политиците и администаторите би трябвало да осъзнаят неотложността на решаването на проблемите. Очевидно те живеят с убеждението, че могат да се снишат и бурята някак си да ги отмине. Е, бурята към този момент е при нас. Няма място за отсрочване. Когато осъзнаят неотложността на действието, тогава към този момент може да се обмисля какво съответно да се свърши. Аз си давам сметка, че моите оферти са противоречиви и не изисквам те да съставляват някаква панацея, още повече, че в книгата съм засегнал единствено част от проблемите на висшето обучение. Но към този момент би трябвало да стартираме да приказваме всъщност и да действаме, а не просто да се оплакваме от продължаващия крах на висшето обучение у нас.