Преди 1.4 милиарда години денят на Земята е продължавал 18 часа
Дните на Земята стават все по-дълги, до момента в който Луната непрекъснато се отдалечава от нашата планета. Колкото повече се отдалечава Луната, толкоз по-малко става гравитационното й въздействие върху Земята, а това ще усилва продължителността на деня. Отслабващото привличане сред Земята и Луната води също и до закъснение на въртенето на планетата – лишава повече време за завъртането й на 360 градуса.
Ново изследване, възстановяващо историята на Земята открива, че преди 1,4 милиарда години дните на Земята са продължавали малко над 18 часа.
Изследователите са разкрили, че по-късите дни са породени, най-малко частично, от по-близкото разположение на Луната до Земята.
Колкото по-близо е Луната до повърхността на планетата, толкоз по-силно е нейното гравитационно привличане, което е карало Земята да се върти по-бързо. Това допринасяло за по късата дължина на дните на Земята, които са продължавали с шест часа по-малко, в сравнение с през днешния ден.
Професор Стивън Майерс от Университета на Уисконсин-Мадисън и съавтор на проучването декларира:
„ Тъй като Луната се отдалечава, Земята е като въртящ се фигурист, чието придвижване се забавя, когато се отдалечава от колегата си “.
В новото проучване професор Майерс и неговия екип се пробват да опишат по какъв начин връзката сред Земята и Луната се е променяла с течение на времето.
Те употребяват комплициран статистически способ, който свързва астрономическата доктрина с геоложко наблюдаване – известно като астрохронология.
Използвайки този способ, те са били в положение да погледнат обратно през геологичното минало на Земята и да възстановят историята на Слънчевата система.
Професор Майерс споделя: „ Една от нашите упоритости беше да използваме астрохронологията, с цел да разкрием времето в най-далечното минало, да проучваме доста антични геоложки времеви скали. Искаме да можем да учим скални формирания, които са остарели милиарди години по метод, който е съпоставим с метода, по който учим актуалните геологични процеси “.
Планетарното придвижване на всяко тяло в космоса се въздейства от другите астрономически тела, които упражняват мощ върху него, в това число и от други планети и луни. Всички те способстват за вариациите в метода, по който всяка планета, в това число и Земята, се върти към оста си.
Тези вариации, породени от няколко гравитационни тела, които се „ притискат “ до Земята, са известни като цикли на Миланкович. Те дефинират по какъв начин се популяризира слънчевата светлина на Земята, което на собствен ред трансформира климатичните ритми на планетата.
В продължение на милиарди години времето се е трансформирало доста на Земята, защото Слънчевата система има доста движещи се елементи, в това число и другите планети, обикалящи към Слънцето.
Малки промени в тези движещи се елементи могат да се трансфорат в огромни промени милиони години по-късно, само че до момента не е било допустимо да се дефинира произхода и точните стойности на тези разлики.
Професор Майерс и сътрудниците му считат, че са намерили метод да обяснят измененията, като са изследвали седименти от 90 милиона години остаряла скална групировка, която обгръща климатичните цикли на Земята.
Луната понастоящем се отдалечава от Земята със скорост от 3,82 сантиметра годишно.
Използвайки тези данни от днешно време, учените екстраполират назад във времето и пресмятат, че „ преди към 1,5 милиарда години Луната би била задоволително близо, че гравитационното взаимоотношение със Земята, би трябвало да я раздроби на по-малки части. Нищо сходно обаче не се е случило. Луната е на 4,5 милиарда години, което демонстрира неточностите при изчисленията на екипа на Майерс.
Учените обаче, съумяват да се оправят с този проблем, като употребяват проучване на скални пластове, извършено от Алберто Мелинверно, професор от университета Колумбия.
Така екипът е могъл надеждно да предскаже вариациите в посоката на оста на въртене на Земята – и формата на нейната орбита, като е употребен анализът на пластове скали.
Проучването преглежда остарялата 1,4 милиарда години скална групировка Шиамалинг (Xiamaling) от Северен Китай и 55 милиона годишния Уолвис Риф (Walvis Ridge) в южния Атлантически океан.
Изучавайки пластовете скали, екипът е съумял да дефинира дължината на деня и дистанцията сред Земята и Луната.
Професор Малинверно споделя: „ В бъдеще желаеме да разтеглим работата в разнообразни шпации от геоложки времена “.
Професор Майерс прибавя: „ Геологическият запис е астрономическа обсерватория за ранната Слънчева система. Ние гледаме на неговия пулсиращ темп, непокътнат в скалите и в историята на живота. “
Изследването е оповестено в Proceedings of the National Academy of Sciences.
