Истинска история за една гара, 10 лева, сълзи и много доброта
„ Днес имах от тези дни, дето допират най-фините струни на душата, карат те да вярваш в хората и се помнят за цялостен живот. Случката си има предистория, по тази причина стартирам с нея... " Така стартира трогателният роман за човешкото достойнство, почтеност и откровена съпричастност. Публикуваме я с общителното единодушие на нейния създател и основен участник в събитията - Калин Красимиров. А от нас споделяме отлично и благодарим. И прибавяме (прости ни перифразата, Достоевски): Добротата ще избави света.
Преди дви седмици, отново в понеделник, пътувах рано сутринта за София. Имах време за кафе и цигара в подлеза на гарата и се възползвах. Изведнъж от някъде се чу детски глас: „ Студено ми е, няма ли да си вървим към този момент? " Обръщам се по посока гласеца и виждам плачеща майка, притискаща в скута си 5-6 годишно момченце. Около тях кръжи млад мъж, също с насълзени очи. Усещам, че има някаква драма и се пробвам от отдалеченост да схвана какво се случва. Постепенно разбирам, че това е семейство от Монтана, което е останало без пари и е нощувало на гарата с вярата да видят някой пътуващ техен градски, който да им даде пари за билет. Приближих се и непосредствено попитах мога ли да оказа помощ с нещо. Всички наведоха глави, единствено дребният, вперил очи в мен, изстреля: „ Студено ми е и съм гладен ". Майката се опита да му запуши устата, само че то към този момент си бе споделило тъгата. Бащата заразказва:„ Ние не сме просяци, нито наркомани. Преди 3 месеца пристигнах в тая пуста София да бъда строител, в Монтана няма самун. Работих и ми дадоха обещание всички пари вкупом. Звъннах на дамата да дойдат с детето, че като взема парите да накупим дрешки и дарове за дребния, нали идват празници. Шефът нищо не заплати, пристигна с едни с дебели вратове и нямахме различен избор с изключение на да си тръгнем най-малко здрави. Да, само че детето и дамата към този момент бяха тук, бяха взели от пенсията на бабата единствено пари за билет за идване, нали тук аз щях да ги очаквам с огромните пари... Така се оказахме безпомощни на Централна гара, с вяра да забележим някой градски... " Не знам дали историята бе действителна, истината е, че не претърпявам сълзи в детски очи и още първоначално се приближих към тях за да оказа помощ. Попитах ги какъв брой им коства билета, споделиха ми и им дадох парите, плюс още 10 лв. да си вземат за храна. Бащата ме шокира като сподели „ Не може по този начин! ", взе десетте лв., отиде до близката будка, взе закуска единствено за детето и всички останали пари, дадени за задачата, ми ги върна. Настоявах, само че без резултат. После ме попита дали работя в София и доста да внимавам с тая пуста София, че както е последна вяра за доста българи, по този начин може и да е по-лоша от пъкъла. Отговорих му, че не работя там, просто всеки понеделник пътувам от Враца по различен ангажимент. Поиска ми телефон за връзка, с цел да ми върне парите и благодариха неведнъж със брачната половинка си плачейки. Не си дадох номера и споделих, че няма потребност да ми връщат парите. В самия край майката изясни на малчугана по доста хубав детски метод какво съм направил за тях и го накара да ме целуне по бузата и да ми благодари. Сетне пътищата ни се разделиха, а аз не споделих тази история обществено, тъй като изповядвам мисълта, че с тези неща не би трябвало да се парадира. Сега ще попитате, да бе да, а в този момент за какво я разказваш? Ще ви обясня.Днес, две седмици по-късно, още веднъж е понеделник и аз с ранния трен още веднъж поех за София. Слизайки на перона чух детски възклик: „ Тате, ето го баткото! " и единствено след момент някой ме хвана за ръката. Останах шокиран, това бе това премръзнало и гладно момченце от преди две седмици. Само след секунди видях и бащата. Прегърнахме се и се поздравихме. Сетне бащата ме помоли за минутка време на по-тихо място.
Отидохме, той даде пари на детето, то застана пред мен с една богатства усмивка и подреди такива благодарствени слова, че ми потеглиха сълзи и ми подаде парите, които им бях дал. После бащата ме прегърна мощно и ми благодари. Чувствах се като в хубав филм. Попитах бащата какво вършат отново в София. Като се прибрал почнал работа на градеж. Платили му предния ден и той се сетил, по какъв начин съм загатнал, че всеки понеделник по това време пътувам от Враца до София. Затова с малчугана хванали последния трен за столицата, още веднъж спали на гарата, с цел да ме дочакат да си ми върнат парите и със идващия трен ще си се прибират. Останах без думи, а като се посъвзех го почнах: „ Добре бе, човек, споделих ти, че няма потребност да ми връщаш нищо, плюс това, по какъв начин можа да вземеш детето отново да спи по тези гари? " В отговор получих: „ Не е толкоз дребен, схваща всичко и в случай че от в този момент не му заложим с майка му да е почтен, обективен и добър човек, след това може да е късно. Студените и гладни нощи се помнят вечно, те са положителни учители! " Безмълвен бях. Сетне им споделих, че имам 15 минути и може да пием кафе и да хапнем по пица. Речено- сторено. Накрая се разделихме... а аз бях благополучен, че Хазяина ме докосна до това семейство и ми върна вярата в положителните хора.
Преди дви седмици, отново в понеделник, пътувах рано сутринта за София. Имах време за кафе и цигара в подлеза на гарата и се възползвах. Изведнъж от някъде се чу детски глас: „ Студено ми е, няма ли да си вървим към този момент? " Обръщам се по посока гласеца и виждам плачеща майка, притискаща в скута си 5-6 годишно момченце. Около тях кръжи млад мъж, също с насълзени очи. Усещам, че има някаква драма и се пробвам от отдалеченост да схвана какво се случва. Постепенно разбирам, че това е семейство от Монтана, което е останало без пари и е нощувало на гарата с вярата да видят някой пътуващ техен градски, който да им даде пари за билет. Приближих се и непосредствено попитах мога ли да оказа помощ с нещо. Всички наведоха глави, единствено дребният, вперил очи в мен, изстреля: „ Студено ми е и съм гладен ". Майката се опита да му запуши устата, само че то към този момент си бе споделило тъгата. Бащата заразказва:„ Ние не сме просяци, нито наркомани. Преди 3 месеца пристигнах в тая пуста София да бъда строител, в Монтана няма самун. Работих и ми дадоха обещание всички пари вкупом. Звъннах на дамата да дойдат с детето, че като взема парите да накупим дрешки и дарове за дребния, нали идват празници. Шефът нищо не заплати, пристигна с едни с дебели вратове и нямахме различен избор с изключение на да си тръгнем най-малко здрави. Да, само че детето и дамата към този момент бяха тук, бяха взели от пенсията на бабата единствено пари за билет за идване, нали тук аз щях да ги очаквам с огромните пари... Така се оказахме безпомощни на Централна гара, с вяра да забележим някой градски... " Не знам дали историята бе действителна, истината е, че не претърпявам сълзи в детски очи и още първоначално се приближих към тях за да оказа помощ. Попитах ги какъв брой им коства билета, споделиха ми и им дадох парите, плюс още 10 лв. да си вземат за храна. Бащата ме шокира като сподели „ Не може по този начин! ", взе десетте лв., отиде до близката будка, взе закуска единствено за детето и всички останали пари, дадени за задачата, ми ги върна. Настоявах, само че без резултат. После ме попита дали работя в София и доста да внимавам с тая пуста София, че както е последна вяра за доста българи, по този начин може и да е по-лоша от пъкъла. Отговорих му, че не работя там, просто всеки понеделник пътувам от Враца по различен ангажимент. Поиска ми телефон за връзка, с цел да ми върне парите и благодариха неведнъж със брачната половинка си плачейки. Не си дадох номера и споделих, че няма потребност да ми връщат парите. В самия край майката изясни на малчугана по доста хубав детски метод какво съм направил за тях и го накара да ме целуне по бузата и да ми благодари. Сетне пътищата ни се разделиха, а аз не споделих тази история обществено, тъй като изповядвам мисълта, че с тези неща не би трябвало да се парадира. Сега ще попитате, да бе да, а в този момент за какво я разказваш? Ще ви обясня.Днес, две седмици по-късно, още веднъж е понеделник и аз с ранния трен още веднъж поех за София. Слизайки на перона чух детски възклик: „ Тате, ето го баткото! " и единствено след момент някой ме хвана за ръката. Останах шокиран, това бе това премръзнало и гладно момченце от преди две седмици. Само след секунди видях и бащата. Прегърнахме се и се поздравихме. Сетне бащата ме помоли за минутка време на по-тихо място.
Отидохме, той даде пари на детето, то застана пред мен с една богатства усмивка и подреди такива благодарствени слова, че ми потеглиха сълзи и ми подаде парите, които им бях дал. После бащата ме прегърна мощно и ми благодари. Чувствах се като в хубав филм. Попитах бащата какво вършат отново в София. Като се прибрал почнал работа на градеж. Платили му предния ден и той се сетил, по какъв начин съм загатнал, че всеки понеделник по това време пътувам от Враца до София. Затова с малчугана хванали последния трен за столицата, още веднъж спали на гарата, с цел да ме дочакат да си ми върнат парите и със идващия трен ще си се прибират. Останах без думи, а като се посъвзех го почнах: „ Добре бе, човек, споделих ти, че няма потребност да ми връщаш нищо, плюс това, по какъв начин можа да вземеш детето отново да спи по тези гари? " В отговор получих: „ Не е толкоз дребен, схваща всичко и в случай че от в този момент не му заложим с майка му да е почтен, обективен и добър човек, след това може да е късно. Студените и гладни нощи се помнят вечно, те са положителни учители! " Безмълвен бях. Сетне им споделих, че имам 15 минути и може да пием кафе и да хапнем по пица. Речено- сторено. Накрая се разделихме... а аз бях благополучен, че Хазяина ме докосна до това семейство и ми върна вярата в положителните хора.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ