Откъс от Дневникът на една камериерка, Октав Мирбо
Днес, 14 септември, в три часа следобяд, в един мек дъждовен и сив ден заех новото си място. Дванайсетото за две години. Без да считам, несъмнено, местата, на които съм прислужвала предните години. Не бих могла да ги изброя. Какви ли не домове съм виждала, и какви хора, какви мръсни душици... И това продължава... Носех се в необикновен шемет тук и там, лашках се сред домовете, в които прислужвах, и бюрата за обезпечаване на работа и оттова назад в други домове, от Булонския лес до площада на Бастилията, от Обсерваторията до Монмартър, от Терн до Гоблен, под дърво и камък и все не успявах да се задържа, така мъчно се угажда на господарите през днешния ден... Да не повярваш просто.
Работата уредихме посредством обявите във вестник „ Фигаро “, без да се виждам с госпожата. Задоволихме се с писма – нерешителен метод, който постоянно сервира изненади и на двете страни. Госпожата, правилно, добре си написа писмата, само че те разкриват взискателен и тесногръд темперамент... Охо! Иска пояснения, уточнения, за какво това, за какво това... Не зная дали госпожата е стисната, само че, както виждам, не си е развързала кесията за хартия. Доста евтиничко я е купила. Аз не съм богата, а пък съм по-взискателна. Пиша на парфюмирана розова или светлосиня хартия, която съм си набавила от някогашните си господарки. Имам даже листове с гербове на графини. Това вероятно я е гръмнало.
И ето ме в Нормандия, в Менил Роа. Имението на госпожата, близо до градчето, се назовава „ Прийоре “. Това е почти всичко, което зная за мястото, където ще пребивавам отсега нататък...
Сега изпитвам известни опасения и скърбя ненапълно, че поради едно скимване се погребах в това затънтено провинциално кътче. Забелязах неща, които малко ме плашат, и се запитвам какво ли още иска ми се случи... Нищо хубаво, без подозрение, неприятности, както постоянно. Печелим си единствено неприятности... Колко от нас съумяват да си уредят живота, тоест да се оженят за смислено момче или да пипнат някой старец? Всички останали тънат в неволи, понесени от бясната буря на нищетата... Но в последна сметка нямах избор: по-добре това, в сравнение с нищо.
Не ме наемат за първи път в провинцията. Преди четири години се главих на едно място. О, не за дълго, и то при в действителност изключителни условия. Спомням си това приключение, като че ли бе през вчерашния ден. Макар че детайлностите са малко неприлични, ужасни даже, иска ми се да го опиша... Впрочем общително предизвестявам тези, които ще четат дневника ми, че го пиша с твърдото желание да не замлъквам нищо нито за себе си, нито за другите. Напротив, считам да вложа в него цялата си откровеност и щом се постанова, цялата неучтивост на живота. Не съм отговорна, че душите, като ги разбулиш и оголиш, така мощно миришат на гнило.
И по този начин:
В едно от бюрата за намиране на работа ме спря дебела гувернантка или може би камериерка на някой си господин Рабур от Турен. След като уточнихме изискванията, се разбрахме да вземем влака на еди-коя си дата в еди-колко си часа за еди-коя си гара. Така и направих.
Тъкмо предадох билета си на кондуктора и се упътих към изхода, и се озовах пред някакъв файтонджия с червендалесто и начумерено лице, който ми подвикна:
– Вие да сте новата камериерка на господин Рабур?
– Аз съм.
– Имате ли куфар?
– Имам.
– Дайте си билета за багажа и ме чакайте тук...
Той излезе на перона. Служителите незабавно се разтичаха. Наричаха го с дружеска учтивост „ господин Луи “. Луи откри куфара ми измежду струпаните вързопи и подреди да го отнесат до една двуколка, спряла до бариерата.
– Е? Качвате ли се?
Седнах до него на капрата и потеглихме.
Кочияшът ме наблюдаваше изкосо. Аз също го изучавах. Веднага разбрах, че имам работа със селяк, непохватен селяндур, невъзпитан прислужник, който през живота си не е виждал изтънчен дом. Стана ми неприятно. Обичам изтънчената прислуга. Нищо не ме влудява по този начин, както ярък кожен панталон, полепнал по трепетни бедра. Пък и какъв брой небрежен бе тоя Луи, без ръкавици, с необятния си костюм от на ниска цена сиво-син вълнен плат и плоския лачен каскет, обточен с двоен бляскав ширит. Ама по този начин де! Доста са обратно в тоя край! И на всичко от горната страна нацупен, недодялан, без в действителност да е неприятен човек. Знам ги аз тия. Отначало се вършат на забавни с новите, след това всичко потръгва. Често даже потръгва по-добре, в сравнение с ти се желае.
Дълго не промълвихме нито дума. Той значимо опъваше мотивите и изкусно мяташе камшика... Как да не ти е смешно! Аз почтено си давах тип, че преглеждам покрайнината, в действителност нищо изключително: полета, дървета, къщя, като на всички места. Той забави коня, с цел да вземе един надолнище, и внезапно ме попита с подигравателна усмивка:
– Поне носите ли си задоволително обувки?
– Естествено – отговорих, учудена от този въпрос ни в чеп, ни в ръкав и още повече от странния звук, с който бе заложен. – Защо ме питате? Не е ли малко тъпичко това, дето ме питате, а, чичко?
Той лекичко ме смушка с лакът, хвърли ми взор, в който се примесваха необясними за мен остра подигравка и, бога ми, непристойна веселба, и сподели със смях:
– Хайде де!... Не се правете на света вода ненапита... Шегаджийка!... Голяма шегаджийка!
После цъкна с език и конят поде бързия си ход.
Бях озадачена. Какво ли значеше това? Може би нищо... Реших, че индивидът си е слабоумен, не знае по какъв начин да приказва с дамите и единствено това му е хрумнало като начало на диалог, който прочее счетох за подходящо да прекъсна.
Имението на господин Рабур беше хубаво и пространно. Кокетна къща, боядисана в зелено, окръжена от обширни, обсипани с цветя поляни и борова горичка, дъхаща на смола. Обичам селото... само че, необичайно, то ме натъжава и приспива. Бях напълно замаяна, когато влязох в преддверието и видях гувернантката, същата, която ме нае в бюрото в Париж след куп недискретни въпроси за навиците и усетите ми: още тогава трябваше да се досетя какво ме чака. Но по този начин е: какво ли не виждаме и не понасяме в тоя живот и все не си извличаме поука. Още в бюрото гувернантката не ми хареса, а тук незабавно ми стана противна с гадния си тип на остаряла сводница. Беше дебела жена, дебела и ниска, ниска и бухнала в жълтеникави тлъстини, с опънати, разграничени на път сиви коси, с големи люшкащи се гърди и влажни, меки, прозрачно-пихтиести ръце. Очите ѝ излъчваха завист, хладна, умишлена и порочна завист. Човек се червеше под спокойния ѝ нечовечен взор, който се ровеше в плътта и душата.
Тя ме вкара в дребен салон и незабавно излезе под претекст, че отива да предизвести господина, тъй като господинът желал да ме види, преди да стартира работа.
– Защото господинът не ви е виждал – прибави тя. – Аз ви наех, правилно, само че въпреки всичко би трябвало да се харесате на господина...
Огледах стаята. Тук поддържаха извънреден ред и непорочност. Лъснати до краен лимит, намазани, полирани, медните съдове, мебелите, паркетът и вратите блестяха като огледало. И без разсипничество, без тежки тъкани и всякакви бродерии, както в някои парижки жилища – в противен случай, непоколебим лукс, конюнктура на пристойно благосъстояние, на разточителен, редовен и спокоен недодялан живот. Мале, каква ли досада ме чакаше тук!...
Господинът влезе. Ей, необичайно дребосъче, пък по какъв начин ме развесели! Представете си дребно старче, нагласено, преди малко обръснато и напълно розово, като бебе. Изправено, живо, съблазнително, бога ми, то се движеше на подскоци като скакалче из ливадите. Поздрави ме и сподели с безкрайна учтивост:
– Как се наричате, детето ми?
– Селестин, господине.
– Селестин... – повтори той. – Селестин? Хубаво име, не мога да си изкривявам душата... само че доста дълго, детето ми, доста дълго... Ще ви назовавам Мари, в случай че сте съгласна... И благо, и малко... Пък и всичките си камериерки назовавам Мари. Това ми е табиет, от който не ми се ще да се отхвърлям... Предпочитам да се откажа от самото лице...
Тия всичките имат странната фикс идея в никакъв случай да не те назовават със личното ти име... Мен това не ме учуди изключително, към този момент са ме назовавали с имената надали не на всички светици от календара... Той настоя:
– Значи не ви е неприятно да ви споделям Мари?... Разбрахме се?
– Но да, господине...
– Хубаво момиче... прелестен темперамент... Добре! Добре!
Каза ми всичко това шеговито, с огромно почитание, и то без да вдигне очи към мен, без да рови с разсъбличащ взор в блузата и полите ми, както вършат множеството мъже. Сякаш не ме забелязваше. От мига, в който влезе в салона, той се взираше втренчено и настойчиво в обувките ми.
– Имате ли други? – попита ме след малко безмълвие, през което ми се стори, че погледът му необичайно заблестя.
– Други имена ли, господине?
– Не, детето ми, други обувки...
И заоблизва като котка устни с острия си език.
Не отвърнах незабавно. Думата „ обувки “, която ми напомни безсрамно присмехулното изражение на кочияша, ме слиса. Значи това въпреки всичко имаше някакъв смисъл?...
След едно още по-настойчиво питане се принудих да отговоря, само че гласът ми бе пресипнал и обезпокоен, като че ли признавах любовен грях:
– Да, господине, имам и други...
– А лачени?
– Да, господине.
– Много... доста лъскави?
– Да, господине. – Хубаво... Хубаво... А от жълта кожа?
– Нямам, господине.
– Трябва да имате... Ще ви дам.
– Благодаря, господине!
– Хубаво, хубаво... мълчи!
Обзе ме боязън – в очите му засвяткаха помътени пламъци, покри ги алено покривало, както в любовен конвулсия... Капки пот се стичаха по челото му... Очаквах да припадне и за малко не извиках и за помощ, само че рецесията се уталожи и след миг-два, въпреки че от крайчеца на устните му още се стичаше пяна, той подзе с укротен глас:
– Няма нищо... мина... Разберете ме, детето ми... Аз съм малко чудак... На моята възраст това е разрешено, не е ли по този начин?... Ето да вземем за пример съгласно мен не е обичайно една жена да си лъска сама обувките, камо ли пък моите... Аз доста почитам дамите, Мари, и не мога да понасям такова нещо... Затова аз ще лъскам обувките ви, обувчиците ви, благите ви обувчици... Аз ще ги подкрепям... Чуйте ме деликатно... Всяка вечер, преди да си легнете, ще донасяте обувките си в спалнята ми, ще ги поставяте на дребната масичка до леглото и всяка заран, като дойдете да отворите прозорците, ще си ги вземате назад.
И като видя голямото ми учудване, прибави:
– Хайде-хайде... не ви желая кой знае какво, в последна сметка това е нещо напълно естествено... И в случай че се държите благо... Той чевръсто измъкна от джоба си два наполеона и ми ги подаде. – Ако сте блага и послушна, постоянно ще ви върша дребни подаръчета. Гувернантката настрана ще си ви заплаща заплатата всеки месец. А и аз, Мари, ще ви върша дребни подаръчета, само че сред нас да си остане. И какво ви желая в подмяна?... Хайде, не е чак толкоз извънредно. Толкова ли е извънредно, боже мой?
Господинът още веднъж се прехласваше. Говореше и говореше, а клепките му трепкаха като листенца в стихия.
– Защо не казваш нищо, Мари?... Кажи нещо... Защо не вървиш?... Походи малко, да ги видя по какъв начин мърдат, по какъв начин живеят... обувчиците ти...
Той коленичи, целуна обувките ми, опипа ги с трескавите си ласкави пръсти, развърза ги. И до момента в който ги целуваше, мачкаше, милваше, говореше с умоляващ глас като разплакано дете:
– Ох, Мари... Мари... обувчиците ти... дай ми ги, незабавно... незабавно... незабавно... Искам ги незабавно... дай ми ги...
Прималяваше ми... Бях вцепенена от слисване. Не знаех дали всичко това става насън или нескрито... От очите на господина се виждаше единствено бялото, обсипано с червени жилки. И цялата му уста плуваше в някаква пенеста лига...
Най-сетне той отнесе обувките ми в спалнята си и се затвори два часа с тях.
– Господинът ви хареса доста – сподели ми гувернантката, до момента в който ме развеждаше из къщата. – Постарайте се да продължи все по този начин... Мястото е положително...
След четири дни, когато в нормалния утринен час отидох да отворя прозорците в спалнята, едвам не припаднах от смут... Господинът бе мъртъв... От проснатото му посред леглото полуголо тяло лъхаше мъртвешко вцепенение. Изобщо не се бе мъчил. По завивките му не личеше хаос, по чаршафа нямаше ни най-малка диря от битка, от спазъм и мъка, от ръце, протегнати в опит да удушат Смъртта... Щях да помисля, че спи, в случай че лицето му не бе мораво, извънредно мораво, злокобно мораво като патладжан. И видях нещо страховито, което ме потресе повече от това лице... Господинът стискаше в зъбите си едната ми обувка, по този начин крепко я стискаше в зъбите си, че след кошмарни и безплодни старания бях принудена да изрежа кожата с бръснач, с цел да я изтръгна от тях.
Не съм светица, имала съм доста мъже и от опит знам на какви безумия и мръсотии са способни... Но това на господина?... А, не! Как може въпреки всичко да съществуват такива видове? Отде изравят всички тия небивалици, откакто е така просто, така хубаво да си се любиш обикновено, като хората...
Надявам се, че тук няма да ми се случи такова нещо... Тук, несъмнено, е напълно друго... Но дали за положително... или за зло... Знам ли...
Работата уредихме посредством обявите във вестник „ Фигаро “, без да се виждам с госпожата. Задоволихме се с писма – нерешителен метод, който постоянно сервира изненади и на двете страни. Госпожата, правилно, добре си написа писмата, само че те разкриват взискателен и тесногръд темперамент... Охо! Иска пояснения, уточнения, за какво това, за какво това... Не зная дали госпожата е стисната, само че, както виждам, не си е развързала кесията за хартия. Доста евтиничко я е купила. Аз не съм богата, а пък съм по-взискателна. Пиша на парфюмирана розова или светлосиня хартия, която съм си набавила от някогашните си господарки. Имам даже листове с гербове на графини. Това вероятно я е гръмнало.
И ето ме в Нормандия, в Менил Роа. Имението на госпожата, близо до градчето, се назовава „ Прийоре “. Това е почти всичко, което зная за мястото, където ще пребивавам отсега нататък...
Сега изпитвам известни опасения и скърбя ненапълно, че поради едно скимване се погребах в това затънтено провинциално кътче. Забелязах неща, които малко ме плашат, и се запитвам какво ли още иска ми се случи... Нищо хубаво, без подозрение, неприятности, както постоянно. Печелим си единствено неприятности... Колко от нас съумяват да си уредят живота, тоест да се оженят за смислено момче или да пипнат някой старец? Всички останали тънат в неволи, понесени от бясната буря на нищетата... Но в последна сметка нямах избор: по-добре това, в сравнение с нищо.
Не ме наемат за първи път в провинцията. Преди четири години се главих на едно място. О, не за дълго, и то при в действителност изключителни условия. Спомням си това приключение, като че ли бе през вчерашния ден. Макар че детайлностите са малко неприлични, ужасни даже, иска ми се да го опиша... Впрочем общително предизвестявам тези, които ще четат дневника ми, че го пиша с твърдото желание да не замлъквам нищо нито за себе си, нито за другите. Напротив, считам да вложа в него цялата си откровеност и щом се постанова, цялата неучтивост на живота. Не съм отговорна, че душите, като ги разбулиш и оголиш, така мощно миришат на гнило.
И по този начин:
В едно от бюрата за намиране на работа ме спря дебела гувернантка или може би камериерка на някой си господин Рабур от Турен. След като уточнихме изискванията, се разбрахме да вземем влака на еди-коя си дата в еди-колко си часа за еди-коя си гара. Така и направих.
Тъкмо предадох билета си на кондуктора и се упътих към изхода, и се озовах пред някакъв файтонджия с червендалесто и начумерено лице, който ми подвикна:
– Вие да сте новата камериерка на господин Рабур?
– Аз съм.
– Имате ли куфар?
– Имам.
– Дайте си билета за багажа и ме чакайте тук...
Той излезе на перона. Служителите незабавно се разтичаха. Наричаха го с дружеска учтивост „ господин Луи “. Луи откри куфара ми измежду струпаните вързопи и подреди да го отнесат до една двуколка, спряла до бариерата.
– Е? Качвате ли се?
Седнах до него на капрата и потеглихме.
Кочияшът ме наблюдаваше изкосо. Аз също го изучавах. Веднага разбрах, че имам работа със селяк, непохватен селяндур, невъзпитан прислужник, който през живота си не е виждал изтънчен дом. Стана ми неприятно. Обичам изтънчената прислуга. Нищо не ме влудява по този начин, както ярък кожен панталон, полепнал по трепетни бедра. Пък и какъв брой небрежен бе тоя Луи, без ръкавици, с необятния си костюм от на ниска цена сиво-син вълнен плат и плоския лачен каскет, обточен с двоен бляскав ширит. Ама по този начин де! Доста са обратно в тоя край! И на всичко от горната страна нацупен, недодялан, без в действителност да е неприятен човек. Знам ги аз тия. Отначало се вършат на забавни с новите, след това всичко потръгва. Често даже потръгва по-добре, в сравнение с ти се желае.
Дълго не промълвихме нито дума. Той значимо опъваше мотивите и изкусно мяташе камшика... Как да не ти е смешно! Аз почтено си давах тип, че преглеждам покрайнината, в действителност нищо изключително: полета, дървета, къщя, като на всички места. Той забави коня, с цел да вземе един надолнище, и внезапно ме попита с подигравателна усмивка:
– Поне носите ли си задоволително обувки?
– Естествено – отговорих, учудена от този въпрос ни в чеп, ни в ръкав и още повече от странния звук, с който бе заложен. – Защо ме питате? Не е ли малко тъпичко това, дето ме питате, а, чичко?
Той лекичко ме смушка с лакът, хвърли ми взор, в който се примесваха необясними за мен остра подигравка и, бога ми, непристойна веселба, и сподели със смях:
– Хайде де!... Не се правете на света вода ненапита... Шегаджийка!... Голяма шегаджийка!
После цъкна с език и конят поде бързия си ход.
Бях озадачена. Какво ли значеше това? Може би нищо... Реших, че индивидът си е слабоумен, не знае по какъв начин да приказва с дамите и единствено това му е хрумнало като начало на диалог, който прочее счетох за подходящо да прекъсна.
Имението на господин Рабур беше хубаво и пространно. Кокетна къща, боядисана в зелено, окръжена от обширни, обсипани с цветя поляни и борова горичка, дъхаща на смола. Обичам селото... само че, необичайно, то ме натъжава и приспива. Бях напълно замаяна, когато влязох в преддверието и видях гувернантката, същата, която ме нае в бюрото в Париж след куп недискретни въпроси за навиците и усетите ми: още тогава трябваше да се досетя какво ме чака. Но по този начин е: какво ли не виждаме и не понасяме в тоя живот и все не си извличаме поука. Още в бюрото гувернантката не ми хареса, а тук незабавно ми стана противна с гадния си тип на остаряла сводница. Беше дебела жена, дебела и ниска, ниска и бухнала в жълтеникави тлъстини, с опънати, разграничени на път сиви коси, с големи люшкащи се гърди и влажни, меки, прозрачно-пихтиести ръце. Очите ѝ излъчваха завист, хладна, умишлена и порочна завист. Човек се червеше под спокойния ѝ нечовечен взор, който се ровеше в плътта и душата.
Тя ме вкара в дребен салон и незабавно излезе под претекст, че отива да предизвести господина, тъй като господинът желал да ме види, преди да стартира работа.
– Защото господинът не ви е виждал – прибави тя. – Аз ви наех, правилно, само че въпреки всичко би трябвало да се харесате на господина...
Огледах стаята. Тук поддържаха извънреден ред и непорочност. Лъснати до краен лимит, намазани, полирани, медните съдове, мебелите, паркетът и вратите блестяха като огледало. И без разсипничество, без тежки тъкани и всякакви бродерии, както в някои парижки жилища – в противен случай, непоколебим лукс, конюнктура на пристойно благосъстояние, на разточителен, редовен и спокоен недодялан живот. Мале, каква ли досада ме чакаше тук!...
Господинът влезе. Ей, необичайно дребосъче, пък по какъв начин ме развесели! Представете си дребно старче, нагласено, преди малко обръснато и напълно розово, като бебе. Изправено, живо, съблазнително, бога ми, то се движеше на подскоци като скакалче из ливадите. Поздрави ме и сподели с безкрайна учтивост:
– Как се наричате, детето ми?
– Селестин, господине.
– Селестин... – повтори той. – Селестин? Хубаво име, не мога да си изкривявам душата... само че доста дълго, детето ми, доста дълго... Ще ви назовавам Мари, в случай че сте съгласна... И благо, и малко... Пък и всичките си камериерки назовавам Мари. Това ми е табиет, от който не ми се ще да се отхвърлям... Предпочитам да се откажа от самото лице...
Тия всичките имат странната фикс идея в никакъв случай да не те назовават със личното ти име... Мен това не ме учуди изключително, към този момент са ме назовавали с имената надали не на всички светици от календара... Той настоя:
– Значи не ви е неприятно да ви споделям Мари?... Разбрахме се?
– Но да, господине...
– Хубаво момиче... прелестен темперамент... Добре! Добре!
Каза ми всичко това шеговито, с огромно почитание, и то без да вдигне очи към мен, без да рови с разсъбличащ взор в блузата и полите ми, както вършат множеството мъже. Сякаш не ме забелязваше. От мига, в който влезе в салона, той се взираше втренчено и настойчиво в обувките ми.
– Имате ли други? – попита ме след малко безмълвие, през което ми се стори, че погледът му необичайно заблестя.
– Други имена ли, господине?
– Не, детето ми, други обувки...
И заоблизва като котка устни с острия си език.
Не отвърнах незабавно. Думата „ обувки “, която ми напомни безсрамно присмехулното изражение на кочияша, ме слиса. Значи това въпреки всичко имаше някакъв смисъл?...
След едно още по-настойчиво питане се принудих да отговоря, само че гласът ми бе пресипнал и обезпокоен, като че ли признавах любовен грях:
– Да, господине, имам и други...
– А лачени?
– Да, господине.
– Много... доста лъскави?
– Да, господине. – Хубаво... Хубаво... А от жълта кожа?
– Нямам, господине.
– Трябва да имате... Ще ви дам.
– Благодаря, господине!
– Хубаво, хубаво... мълчи!
Обзе ме боязън – в очите му засвяткаха помътени пламъци, покри ги алено покривало, както в любовен конвулсия... Капки пот се стичаха по челото му... Очаквах да припадне и за малко не извиках и за помощ, само че рецесията се уталожи и след миг-два, въпреки че от крайчеца на устните му още се стичаше пяна, той подзе с укротен глас:
– Няма нищо... мина... Разберете ме, детето ми... Аз съм малко чудак... На моята възраст това е разрешено, не е ли по този начин?... Ето да вземем за пример съгласно мен не е обичайно една жена да си лъска сама обувките, камо ли пък моите... Аз доста почитам дамите, Мари, и не мога да понасям такова нещо... Затова аз ще лъскам обувките ви, обувчиците ви, благите ви обувчици... Аз ще ги подкрепям... Чуйте ме деликатно... Всяка вечер, преди да си легнете, ще донасяте обувките си в спалнята ми, ще ги поставяте на дребната масичка до леглото и всяка заран, като дойдете да отворите прозорците, ще си ги вземате назад.
И като видя голямото ми учудване, прибави:
– Хайде-хайде... не ви желая кой знае какво, в последна сметка това е нещо напълно естествено... И в случай че се държите благо... Той чевръсто измъкна от джоба си два наполеона и ми ги подаде. – Ако сте блага и послушна, постоянно ще ви върша дребни подаръчета. Гувернантката настрана ще си ви заплаща заплатата всеки месец. А и аз, Мари, ще ви върша дребни подаръчета, само че сред нас да си остане. И какво ви желая в подмяна?... Хайде, не е чак толкоз извънредно. Толкова ли е извънредно, боже мой?
Господинът още веднъж се прехласваше. Говореше и говореше, а клепките му трепкаха като листенца в стихия.
– Защо не казваш нищо, Мари?... Кажи нещо... Защо не вървиш?... Походи малко, да ги видя по какъв начин мърдат, по какъв начин живеят... обувчиците ти...
Той коленичи, целуна обувките ми, опипа ги с трескавите си ласкави пръсти, развърза ги. И до момента в който ги целуваше, мачкаше, милваше, говореше с умоляващ глас като разплакано дете:
– Ох, Мари... Мари... обувчиците ти... дай ми ги, незабавно... незабавно... незабавно... Искам ги незабавно... дай ми ги...
Прималяваше ми... Бях вцепенена от слисване. Не знаех дали всичко това става насън или нескрито... От очите на господина се виждаше единствено бялото, обсипано с червени жилки. И цялата му уста плуваше в някаква пенеста лига...
Най-сетне той отнесе обувките ми в спалнята си и се затвори два часа с тях.
– Господинът ви хареса доста – сподели ми гувернантката, до момента в който ме развеждаше из къщата. – Постарайте се да продължи все по този начин... Мястото е положително...
След четири дни, когато в нормалния утринен час отидох да отворя прозорците в спалнята, едвам не припаднах от смут... Господинът бе мъртъв... От проснатото му посред леглото полуголо тяло лъхаше мъртвешко вцепенение. Изобщо не се бе мъчил. По завивките му не личеше хаос, по чаршафа нямаше ни най-малка диря от битка, от спазъм и мъка, от ръце, протегнати в опит да удушат Смъртта... Щях да помисля, че спи, в случай че лицето му не бе мораво, извънредно мораво, злокобно мораво като патладжан. И видях нещо страховито, което ме потресе повече от това лице... Господинът стискаше в зъбите си едната ми обувка, по този начин крепко я стискаше в зъбите си, че след кошмарни и безплодни старания бях принудена да изрежа кожата с бръснач, с цел да я изтръгна от тях.
Не съм светица, имала съм доста мъже и от опит знам на какви безумия и мръсотии са способни... Но това на господина?... А, не! Как може въпреки всичко да съществуват такива видове? Отде изравят всички тия небивалици, откакто е така просто, така хубаво да си се любиш обикновено, като хората...
Надявам се, че тук няма да ми се случи такова нещо... Тук, несъмнено, е напълно друго... Но дали за положително... или за зло... Знам ли...
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ