Религията е за тези, които се боят от ада, духовността за тези, които вече са били там ~ Джеймс ХОЛИС
Джеймс Холис е лекар по философия, юнгиански аналитик, учител и публицист, както и изпълнителен шеф в Институт " К. Г. Юнг " в Цюрих, Швейцария. Автор е на 14 книги и повече от 50 публикации. На български език са преведени „ Призраците от предишното “, „ Райският план “, „ Да разбираме сянката си “, „ Под сянката на Сатурн “ и други.
Според него човешката душа не е едно-единствено, единно или обединено нещо, както егото би желало да има вяра. Тя е друга, многообразна и раздвоена... постоянно раздвоена. Човек постоянно е подложен пред избор, а хората, които не осъзнават следствията на разграничената човешка душа, ще си останат несъзнаващи и по тази причина са рискови за себе си и близките.
Нашата душeвност постоянно употребява депресията, с цел да ни притегли вниманието и да ни покаже, че някъде надълбоко в нас лежи неистина.
Където съществува отричане, има гнойна рана.
Пред нас е сложният избор: паника или меланхолия. Преследвайки зова на душата и правейки крачка напред, можем да изпитаме мощна и остра паника. Ако се откажем да създадем тази крачка и потиснем душевния ентусиазъм – ще изпитаме меланхолия. В такава комплицирана обстановка е по-добре да изберем паниката, тъй като този избор в последна сметка е най-малко път, водещ към личностно развиване, до момента в който депресията е задънена улица и житейска несполука.
Вината ни привързва към предишното, а паниката към бъдещето.
Болшинството от нас са възпитани по този начин, че да бъдем положителни, а не истински; приспособяващи се, а не надеждни, адаптивни, а не уверени в себе си.
Изборът в никакъв случай не се прави сред положително и зло, бяло и черно, избира се постоянно един от оттенъците на сивото.
Когато нашите дейности са верни, ние усещаме приток на сила.
В края на своят живот Фройд отпусна ръце, казвайки, че при целия си интерес към своя способ на психоанализа и интерпретация, той е достигнал до извода, че лекува единствено любовта.
Търсенето на обич е заменило търсенето на Бога.
Странен абсурд на нашия адаптивен живот е в това, че един път добита отбраната скоро става наша тюрма, в която живеем по своя воля.
Да потискате всичко естествено в себе си значи, че рано или късно там ще израснат чудовища.
Скуката е основала повече играчи на хазарт, в сравнение с алчността, повече пиещи, в сравнение с жаждата, и, вероятно, толкоз самоубийства, колкото и отчаянието.
Съхранението и възпроизвеждането на полезности единствено по себе си не се явява добродетел.
За страданието няма медикаменти, тъй като животът не е болест, а гибелта не е наказване.
Болката и страданията са очевиден симптом за това, че остава нещо живо, чакайки нашия апел да се върнем към живота.
Да живееш със пристрастеност е единственият метод да заобичаш живота.
Според античните религията е нужна на тези, които се боят да се окажат в ада; духовността за тези, които към този момент са били там.
Най-доброто лекарство от самотност се явява уединението.
Средство да се избавиш от самотата е да попаднеш в нейните прегръдки. Тук, както при хомеопатията, контузията ще изцелява, приемайки избрана доза отрова.
Човекът, съзнаващ самотност, изпитва неповторимото прекарване за пътешествие и дружно с това той осъзнава вътрешната си същина, с която може да стартира разговор. Благодарение на този разговор стартира индивидуационният развой. И какъв брой трагично наподобява отводът от тази опция за личностно израстване! Човекът става персона, в случай че непрекъснато пристъпва към подобен разговор и непрекъснато осъзнава изследвайки анатомията и теологията на своята душа.
Ако сполучливо преодолеем паниката от самотата, пред нас се откриват нови хоризонти и в последна сметка се научаваме да живеем без значение от другите.
Целта на личността не е в нарцистичната самовглъбеност, както считат някои хора. Тя е в проявата на по-грандиозни цели на природата, въплътени посредством личностното развиване.
Оказвайки се в руините на партньорските връзки, човек постоянно губи не просто връзки, само че и целия си светоглед като цяло.
В устрема си да избегнем житейския си път, като го прехвърлим на различен, предавайки се на страха от самотата, ние освен разрушаваме неповторимия смисъл на живота си, който непременно желаеме да реализираме, само че и обременяваме различен човек, на който сме се обяснили в обич.
В последна сметка от мъчениците не се получават нито положителни майки, нито положителни спътници.
Човек се стреми да потисне това, от което се опасява.
Единственото лекарство от страхът се състои в това - да го преодолееш.
Детето, споделило, че в действителност кралят е гол, в никакъв случай не е получило обществено утвърждение.
Изграждането на зряла персона директно зависи от това, в каква степен човек е подготвен да носи отговорност за избора си, да престане на упреква близките или да чака от тях освобождение, а също по този начин и да признае болката, обвързвана с неговата самотност, без значение от приноса си във образуването на обществените функции и укрепването на обществените връзки.
Без работа животът загнива, само че когато в работата няма душа, животът се задъхва и умира.
Всички велики постижения на човешкия разсъдък са се появили вследствие на подозрения.
За разлика от трагическото или комичното чувство за живота, възприятието за подигравка не може да лекува. Ироничното схващане може да види " трагичните неточности ", да разбере техните последици, само че то в никакъв случай не може нито да ги изкупи, нито да ги избегне.
Вината, като голяма черна птица седи на раменете на мнозина от нас.
Вината ни свързва с предишното, затова тя ни пречи да забележим сегашното и бъдещето и дори ги унищожава.
Обичайно виновността приема в нашия живот три форми: отбягване, свръхкомпенсация и самонараняване.
Няма и не може да има никакви гурута, тъй като на всеки човек е съдено да измине своя, не наподобяващ на другите път.
Нашите предшественици интуитивно са го разбрали: това, което не е изстрадано, не е осъзнато и не е интегрирано, се предава на идващото потомство.
Колкото повече знам за себе си, толкоз повече мога да се осъществявам, толкоз по-многоцветна и многостранна става моята персона и толкоз по-богат ще бъде моят витален опит.
Невъзможно е да постигнеш по-високо равнище на връзки с другите, в сравнение с равнището на връзките самичък със себе си.
Без да усещаме родителско утвърждение, ние не можем да заобичаме себе си.
Ексапнзивното, властно его трансформира детската безпомощност в чувство за великолепие.
Неврозата е единствено термин използван за изложение на присъщи на душeвността вътрешни несъгласия и провокираният от тях митинг. Всеки от нас се явява невротик, тъй като ние изпитваме вътрешни несъгласия сред това, което сме, и това, за което се считаме.
Проблемът се състои не в това, че имаме комплекси, а в това, че комплексите имат власт над нас.
Съвременното пътешествие на героя става не в действителният свят, а в душевната пустиня.
Задачата на индивидуализацията е в достигането на целокупност, а не добрина, не непорочност и не благополучие.
Външната власт може да възникне единствено на основата на вътрешен престиж.
Целта на живота не е щастието, а смисълът.
Тези ужасни врани – депресия, обезсърчение и чувство за ненужност – ще са постоянно някъде в близост, под прозореца ни. Независимо от това, какъв брой осъзнато желаеме да се избавим от тях. Те ще се връщат при нас още веднъж и още веднъж, а тяхното пресипнало гракане ще прекъсне задрямалото ни отричане. Нека мислим за тях като непрекъснато като увещание за стояща пред нас задача. Даже като чуваме тяхното гракане, шума на крилата им, даже и тогава резервираме свободата си на избор.
Снимка: goodreads.com
