Димитър Талев Петров – Палисламов (1 септември 1898 г. -

Димитър Талев Петров – Палисламов (1 септември 1898 година - 20 октомври 1966 г.) е популярен български публицист и публицист, създател на тетралогията " Железният светилник ", " Преспанските камбани ", " Илинден " и " Гласовете ви слушам ". Ще остане в литературната история на България и с трилогията епически романи " Самуил, цар български " ( " Щитове каменни ", " Пепеляшка и царският наследник " и " Погибел " ). Изключително плодотворен създател, чието креативно ентусиазъм не секва и през годините, когато е в пандиза, след това изпратен в лагер, упрекнат от тогавашната власт за великобългарски шовинист, както и по-късно - по време на изгнанието му в Луковит.  Нека си напомним финеса и дълбочината на словото му, останало вечно в българската съкровищница. В благородните и чисти безредици човешката душа се пречиства. И да знаеш, Минке, че последният болшевик на планетата ще почине в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив болшевик. Какъв народ сме, Минке, какъв народ...Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си. Научи предишното на своя народ, с цел да се гордееш.Такава една чудна и толкоз хубава неразбория е животът! 

Човек постоянно е привикнал да дири аргументите и за положителното, и за неприятното вън от себе си. А те са вътре в нас.
В часове на тежки тествания търсим опора, у най-достойните. И когато няма почтени сред живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.

Ние поетите сме като свирците на угощение или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете. Човешката тъга постоянно има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи тъгата си.Имаше и нещо друго, което караше всеки боец да стъпва внимателно и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителни очи, да стиска крепко дръжката на меча и якия кол на копието: това беше един задрямал към този момент нагон, но към момента жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.

Самуил дишаше с цялостни гърди свежия леден въздух. Той дигна взор към грейналото звездно небе. Тъкмо против него, високо горе, блестеше неизмеримо едра звезда. Тя трептеше като ослепителен пламък, преливаха се в нея синкави, червени и жълти блясъци — това беше най-светлата звезда по небето тая нощ. По устните на Самуила потрепна мечтателна усмивка: изгряла бе негли звездата на България… Последните няколко години бяха години на удача, години и дни на благоденствие и мир. Царят въздъхна и наведе очи. Дано да продължи това благоденствие още пет или още три години. Докато България събере всичките си сили, цялата си душа. Борбата още не беше свършена…

 И както постоянно, от горната страна кипеше пяната на човешката суетност и горделивост - шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с непознатите подвизи най-вече тия, които в никакъв случай нямаше да застанат на Стражица. За храбрите починали мъже се говореше сякаш по-малко, може би тъй като е мъчно да се намерят думи, може би тъй като стават непотребни и най-силните думи, когато се приказва за същински героизъм.

За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно, ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, положително или неприятно, има свои неизбежни последствия.Разсъдливите са повече склонни към тъга и по-малко към наслада. Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима печал — на самото й дъно към момента проблясваше капка от вяра. Така е постоянно с човешките скърби, даже и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.

Той не загатна името божие — надалеч беше господ, надалеч беше небесният фен. Към кого насочи остарелият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше единствено далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, но от нея извираше зракът в дълбокия вир.