Детството ми не бих казал, че е било трудно, макар

Детството ми не бих споделил, че е било мъчно, въпреки че израснах в селско семейство и при много огромна оскъдност. Хляб и мътеница вкъщи постоянно е имало, не съм гладувал, нито са ме карали да правя тежка работа. Моята задача беше да мета къщата и това започнах да го върша още от 5-ата си година, когато ми „ връчиха ” да паса лятно време кравите. Всяко дете в село тогава помагаше на родителите си в земеделската и къщната им работа и никому не е идвало на разум да счита това за мъчно и отвратително.

И по този начин, децата растяха полугладни, само че здрави и калени, тъй като физическият труд закалява индивида изключително когато е в напредък, като дете. Няма нищо по-необходимо за едно дете от това. В този смисъл моето детство беше едно щастливо детство, прекарано в по-голямата си част измежду природата в работа, блъскане и игри с другите деца. Това е естественото детство.

Трудностите започнаха като приключих седми глас, само че не можах да продължа образованието си в гимназията в Асеновград, тъй като татко ми се поболя и нямаше кой да ме устоя. Тогава той ме заведе в Пловдив да чиракувам по кръчмите. Оттогава започнах моя независим живот на 14-годишна възраст и стана мъчно. Но този живот ме облъска, закали ме, вместо да ме смаже, и ме направи пълностоен човек. Гимназията приключих като частен възпитаник, тъй като работех и учех, след това се явявах на изпит. Средното си обучение приключих за три години, висшето - също за три, и по едно и също време с това работех, устоях се без родителска помощ. Беше ми най-трудно тогава. Описал съм приключенията си от този интервал в книгата „ През решето и сито ”.

Откъс от „ През решето и сито ”

Първите пари отидоха за ушиване на униформа плюс обувки, фуражката и обичайния колан, с необятна, месингова тока, с вензелите на Асеновградската смесена гимназия.

Бялата якичка под коравата яка на тъмносинята ми куртка беше последното, което си сложих, преди да отида да се снимам за ученическата карта. Това беше една от най-щастливите минути в живота ми – увенчание на тригодишни страдания, кроежи и копнежи.
Като връх на всичко, седнах в една сладкарница и се наядох с фамозните асеновградски каламари, които по-късно Бог знае за какво, изчезнаха дружно с бозата, шкембе чорбата и доста други обичайни за времето си лакомства. На други ден – 15 септември 1937 година, започнаха учебните занятия в VІ клас на Асеновградската смесена гимназия.

Двете минали в Асеновградската гимназия години бяха от най-тихите и приятни в живота ми. След чирашките и барабските несгоди следването не беше за мен никакво изпитание. Уроците ги заучавах още в час – през останалото време бях свободен да се отдам на моята юношеска пристрастеност – четенето на художествена литература, която си набирах от учебната библиотека.

Изчетох Мопасан, Чехов, Балзак, Тургенев, Цани Гинчев, Михалаки Георгиев – четях каквото ми паднеше, та препрочитах даже и „ Софийските потайности “. Живеех у кака Добринка, до дървения мост, дружно с две други по-малки момчета, хранехме се повече у дома, с дробена боза и от дъжд на вятър – в гостилницата на бай Начо, до гимназията. Това беше комай последната алатурка ахчийница, с изложени на джамлъка тас кебапи, торлю гювечи и изключително една незнайна за мен манджа – петел със сини сливи.
Дълго съм се колебал дали да изям една порция, два-три пъти я сънувах, до момента в който най-накрая я пробвах.

Когато съквартирантите ги нямаше у дома, допрочитах Вазов, Йовков, Елин Пелин и изключително моя любим – Джек Лондон, който ме привличаше с невероятната си биография.

По-късно обиколих света, вкусих и европейски, и гръцки, и китайски манджи, само че такава манджа като бай Ненчовия петел нито видях, нито се надявам в миналото да видя.

Учителите в Асеновградската гимназия бяха освен „ експерти “, какъвто е в този момент нормалният израз, а учители с възприятие за задача. Защо и по какъв начин се изгуби тази порода учители не знам, само че последователно след Девети септември граденото се изроди. Започна гонитбата на висока успеваемост за цели класове.

Издигнат беше лозунгът „ Няма слаби възпитаници, има слаби учители “ и по този начин бе осъществен погром на цялото ни в началото и приблизително обучение.

Образованието в самия университет се изроди по същия метод, започнаха да избират професорите надали не на Отечествен фронт събрания, а всичко по-кадърно преминаваше през цедката на партийните комитети и нещата в учебното заведение се закучиха. В резултат на всичко това страната се натъпка с лъжеинтелигенция, умственото ниво на нацията ни спадна и оставихме страната ни след 1990 година да се разпадне.

... След завършването на VІ клас породи още веднъж тревожния въпрос: накъде без пари? Тримесечната почивка не бе задоволително дълга, с цел да имам време да поработя, стипендиите бяха непознати. И тогава ми хрумна концепцията да се явя есента на изпит за VІІ клас като ексклузивен възпитаник – имаше в правилника планувана и такава опция. Тогава можех да се запиша през есента напряко в VІІІ клас.

Това означаваше вместо отмора – ново зверско четене през цялата къса почивка. Ала нямах никакъв избор и без да се бавя, на другия ден още след завръщането ми в село, започнах да чета за последния клас на гимназията.
Приспособих в Могила един камък за маса, различен по-малък за стол, и под сянката на една нежна леска започнах четенето от пет часа заранта докъм залез слънце. Забелязал бях, че навън се запаметяват доста повече неща.

При неприятно време използвах една от празните класни стаи в Явровското главно учебно заведение. Бял ден не видях от лятната почивка в село. Изтекоха ми очите от четене, вдърви ми се ръката от писане по петнайсет часа дневно, само че се подготвих много обичайно и взех множеството изпити с доста добър.
Лошото на тези изключителни изпити бе това, че единствено една двойка можеше да провали цялото гигантско изпитание, обвързвано с подготовката на останалите четиринайсет предмета, тъй като нямаше време за изправителен.

А последният от изпитите беше по смразяващата ме аналитична геометрия. Тъй или инак, продиктува ни девойка Мара Бунева дилемите, всички от явилите се си ги записахме, само че когато погледнах в тетрадката си, не мога да различа ни цифра, ни дума.
От пренапрежението ли беше или от стрес, и до момента не мога да си обясня, цялостен се вцепених при мисълта, че двойката ми е вързана в забрадка и големият ми труд ще отиде напразно, а и последната опция да завърша обичаната си гимназия.

Тропнах писалката в мастилницата и по този начин си и останах – втренчен пред себе си, скован. Минаха минута, две, пет може да са минали, аз си оставах неподвижен, все в това състояние.

Строгата девойка Бунева, която се разхождаше сред чиновете и наблюдаваше да не се приписва, спря по едно време до мен. Погледна в белия ми лист, побутна ме да се отместя, седна до мен, взе ми от ръцете писалката и без да продума, написа решението на цялата първа задача. Написа го и също по този начин безмълвно се изправи и продължи да се разхожда сред чиновете.

Бях изумен от постъпката на госпожицата. Една от дилемите решена – това гарантираше тройката. Очите ми се внезапно отбистриха, проработи и мозъкът ми и за десетина минути взех решение останалите две задания, както се оказа по-късно – без неточност.
Никога по-късно не видях лицето на девойка Бунева, само че положителното, което ми направи, ми вдъхна религия в индивида и до момента.

От „ През решето и сито ”, Николай Хайтов, изд. Слънце