На курс за правене на хляб и печива в Париж
Ден 1
През последните 2 години гордо рулирах сред фантазията и действителността. Светът на моите мечти – Франция, Париж и действителността – България, ролята на майка, чиновник, щерка...
Един ден се наложи да се събудя и да послушам душата си, която взе юздите и последва чистия поток на най-дълбоките ми стремежи и ме заведе на кулинарен курс във Франция! Не знам по какъв начин се случи и по какъв начин съумях да се преборя със страховете, разсъдъка и вътрешния ми критик, само че в последна сметка го направих. И ето ме тук – уютно прегърнала се, все едно постоянно съм живяла в Париж... Пристигнах с чувството, че се прибирам у дома – успокоение, каквото в никакъв случай до момента не ме беше обземало.
За първи път потеглих с съвсем празен куфар. Очакванията ги оставих у дома този път. Взех единствено вярата, която се настани комфортно в душата ми. Просто се отпуснах, починах си от моето неспокойно Аз и си потеглих със спокойни и сигурни стъпки към самолета, рейса, влака...
Дъждът барабани по покрива на хотела и чувствам по какъв начин отмива от ден на ден тъгата и гнева. Звучи като Gare du Nord и добавя идилията на моят дребен свят през днешния ден.Един ден се наложи да се събудя и да послушам душата си, която взе юздите...Сега отивам да подишам въздуха на парижаните....
Влязох в устата на лъва, с цел да открия къде в действителност е любовта - в моето сърце. Прескочих оградите и вдишвам с цялостни гърди от въздуха на персоналната независимост.
Мога! Мога да бъда същински човек, добър или неприятен, само че действителен и жив! Мога да изсънувам всички тези картини на болежка и страхове от подсъзнанието, с цел да вляза в новата действителност на моят нов живот.
Първата стъпка беше влакът. Ах, по какъв начин не обичах влакове. Асоциацията постоянно ми е била за " оня последния трен ", дето не бивало да го изпускаме. И когато тъмните облаци поляха щедро зеленината на предградието, в което съм, аз потеглих към гарата. Седя си добродушно и очаквам. Влакът пристигна и ме върна в далечните мемоари на моето детство – по какъв начин с баба героично сменяхме влакове, до момента в който пътувахме за Ловеч. Този епизод със спомените и ароматите на моите невръстни години продължи с часове. Отдадох му се цялата.
По-късно открих мястото, което беше за мен светилище – кулинарната школа и взех решение малко да се поразходя по брега на Сена. Слънцето се усмихна, задуха оня вятър, които го има на морето. Аз го назовавам Вятър на смяната... Това, отново там от детството - Скорпионс, първата обич... И се стартира едно вървене, и снимане, и дишане. Не вървях, а летях. Не мислех, а пишех. Не гледах, а усещах. Бях влюбена и усещах по какъв начин тази обич става все по-дълбока.
Идвала съм в този град до момента доста пъти, но в действителност доста. Но през днешния ден беше първият ден на МИГА. Всеки мирис, всяко лице и обстановка ги запечатвах с чувството, че ги виждам единствено в този момент и единствено един път. Гледах постройките през дърветата. Усмихвах се сама и усещах щастието и любовта... 5 часа вървях и откривах парченца от мен в Париж... Табелката от остарялата ни къща, от тези сините със стрелка 58. Картички – остарели, каквито колекционирах като 14 годишна. Картини, остарели книги... Магия.
Ходех си аз там и снимах и изведнъж – „ Мръсни танци “, афиш като от едно време. Франсетата провеждат фестивал. Но тъкмо там, до Pont Nouf, за които ще опиша настрана, това си беше чиста магия за мен. Този филм, дружно с „ Хубава жена “ съм го гледала 20 пъти. А в този момент тъкмо тук, където ме докара интуицията ми, откривам хубостта на това, което съм, само че някак си съм не запомнила за него....
Погледът ми се спря на лодките по Сена... Ах, по какъв начин желаех да се кача на една от тях. Приличат на тези на ромите от кино лентата Шоколад с Жулиет Бинош и Джони Деп – разноцветни, с цветя, столове, маси и тиха идилия. Сгушили се под дърветата и лекичко поклащани от вятъра. На едната лодка обядваха четирима господа, в средата на големия град, добродушно похапваха риба и пиеха вино. В далечината надничаше Айфеловата кула, а аз бях папаракът, които искаше да запечата удоволствието им и да го изживее най-малко за момент с тях.И се стартира едно вървене, и снимане, и дишане.
Ден 2
Валя съвсем от самото начало. Хубавото беше, че, когато усетих мириса на квас и нежното допиране на брашното, страхът се стопи, най-малко за няколко часа. Възхитена съм по какъв начин хората, които обичат храната и своята специалност излъчват мощно зарево от позитивни страсти, обич и пристрастеност. На всички курсове, които вървях в България и по света, всички свързват хляба с една дума - магия.
Обожавам го! Точно за това му свойство, че от 4 съставки и разнообразни страсти, всеки твори и му придава друг усет и сексапил.
Потопих се, отдадох се изцяло на часовете към плота, месенето и слушането на страстите, които преливаха в и към мен.Резултатът – апетитен самун фугас и ароматни билки, чери домати и маслини, хрупкави багети с доста шупли, вкусен тен и нежно припукване. Багетите изискват технология, пристрастеност и здрави ръце... Умора нямаше, единствено усмивки и лек комизъм от хвърчащото във всички направления тесто.
После се наложи да се върна към действителността, а тя си беше все по този начин добродушно дъждовна. Взех едно капучино в Starbucks и се отдадох на усещането – удовлетворена от себе си и хляба, който направих през днешния ден, отпусната гледах града, които жужи по Rivoli, младежите които се закачат и си приказват... Колко хубаво!
През последните 2 години гордо рулирах сред фантазията и действителността. Светът на моите мечти – Франция, Париж и действителността – България, ролята на майка, чиновник, щерка...
Един ден се наложи да се събудя и да послушам душата си, която взе юздите и последва чистия поток на най-дълбоките ми стремежи и ме заведе на кулинарен курс във Франция! Не знам по какъв начин се случи и по какъв начин съумях да се преборя със страховете, разсъдъка и вътрешния ми критик, само че в последна сметка го направих. И ето ме тук – уютно прегърнала се, все едно постоянно съм живяла в Париж... Пристигнах с чувството, че се прибирам у дома – успокоение, каквото в никакъв случай до момента не ме беше обземало.
За първи път потеглих с съвсем празен куфар. Очакванията ги оставих у дома този път. Взех единствено вярата, която се настани комфортно в душата ми. Просто се отпуснах, починах си от моето неспокойно Аз и си потеглих със спокойни и сигурни стъпки към самолета, рейса, влака...
Дъждът барабани по покрива на хотела и чувствам по какъв начин отмива от ден на ден тъгата и гнева. Звучи като Gare du Nord и добавя идилията на моят дребен свят през днешния ден.Един ден се наложи да се събудя и да послушам душата си, която взе юздите...Сега отивам да подишам въздуха на парижаните....
Влязох в устата на лъва, с цел да открия къде в действителност е любовта - в моето сърце. Прескочих оградите и вдишвам с цялостни гърди от въздуха на персоналната независимост.
Мога! Мога да бъда същински човек, добър или неприятен, само че действителен и жив! Мога да изсънувам всички тези картини на болежка и страхове от подсъзнанието, с цел да вляза в новата действителност на моят нов живот.
Първата стъпка беше влакът. Ах, по какъв начин не обичах влакове. Асоциацията постоянно ми е била за " оня последния трен ", дето не бивало да го изпускаме. И когато тъмните облаци поляха щедро зеленината на предградието, в което съм, аз потеглих към гарата. Седя си добродушно и очаквам. Влакът пристигна и ме върна в далечните мемоари на моето детство – по какъв начин с баба героично сменяхме влакове, до момента в който пътувахме за Ловеч. Този епизод със спомените и ароматите на моите невръстни години продължи с часове. Отдадох му се цялата.
По-късно открих мястото, което беше за мен светилище – кулинарната школа и взех решение малко да се поразходя по брега на Сена. Слънцето се усмихна, задуха оня вятър, които го има на морето. Аз го назовавам Вятър на смяната... Това, отново там от детството - Скорпионс, първата обич... И се стартира едно вървене, и снимане, и дишане. Не вървях, а летях. Не мислех, а пишех. Не гледах, а усещах. Бях влюбена и усещах по какъв начин тази обич става все по-дълбока.
Идвала съм в този град до момента доста пъти, но в действителност доста. Но през днешния ден беше първият ден на МИГА. Всеки мирис, всяко лице и обстановка ги запечатвах с чувството, че ги виждам единствено в този момент и единствено един път. Гледах постройките през дърветата. Усмихвах се сама и усещах щастието и любовта... 5 часа вървях и откривах парченца от мен в Париж... Табелката от остарялата ни къща, от тези сините със стрелка 58. Картички – остарели, каквито колекционирах като 14 годишна. Картини, остарели книги... Магия.
Ходех си аз там и снимах и изведнъж – „ Мръсни танци “, афиш като от едно време. Франсетата провеждат фестивал. Но тъкмо там, до Pont Nouf, за които ще опиша настрана, това си беше чиста магия за мен. Този филм, дружно с „ Хубава жена “ съм го гледала 20 пъти. А в този момент тъкмо тук, където ме докара интуицията ми, откривам хубостта на това, което съм, само че някак си съм не запомнила за него....
Погледът ми се спря на лодките по Сена... Ах, по какъв начин желаех да се кача на една от тях. Приличат на тези на ромите от кино лентата Шоколад с Жулиет Бинош и Джони Деп – разноцветни, с цветя, столове, маси и тиха идилия. Сгушили се под дърветата и лекичко поклащани от вятъра. На едната лодка обядваха четирима господа, в средата на големия град, добродушно похапваха риба и пиеха вино. В далечината надничаше Айфеловата кула, а аз бях папаракът, които искаше да запечата удоволствието им и да го изживее най-малко за момент с тях.И се стартира едно вървене, и снимане, и дишане.
Ден 2
Валя съвсем от самото начало. Хубавото беше, че, когато усетих мириса на квас и нежното допиране на брашното, страхът се стопи, най-малко за няколко часа. Възхитена съм по какъв начин хората, които обичат храната и своята специалност излъчват мощно зарево от позитивни страсти, обич и пристрастеност. На всички курсове, които вървях в България и по света, всички свързват хляба с една дума - магия.
Обожавам го! Точно за това му свойство, че от 4 съставки и разнообразни страсти, всеки твори и му придава друг усет и сексапил.
Потопих се, отдадох се изцяло на часовете към плота, месенето и слушането на страстите, които преливаха в и към мен.Резултатът – апетитен самун фугас и ароматни билки, чери домати и маслини, хрупкави багети с доста шупли, вкусен тен и нежно припукване. Багетите изискват технология, пристрастеност и здрави ръце... Умора нямаше, единствено усмивки и лек комизъм от хвърчащото във всички направления тесто.
После се наложи да се върна към действителността, а тя си беше все по този начин добродушно дъждовна. Взех едно капучино в Starbucks и се отдадох на усещането – удовлетворена от себе си и хляба, който направих през днешния ден, отпусната гледах града, които жужи по Rivoli, младежите които се закачат и си приказват... Колко хубаво!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ