Проф. Трендафил Митев – историк и политолог в УНСС, пред „Труд“: Проба-грешка, ох, пардон! – четвърт век ни управляват така
Демографската рецесия е проблем, за който се приказва от години. Представяха се данни от Централно разузнавателно управление на САЩ, от Национален статистически институт, от какви ли не специалисти, само че обстановката се задълбочава всяка година. Младите избират Терминал 1 и 2, раждаемостта понижава всяка година, работна ръка липсва, а ромската тематика тежи като воденичен камък. Какво да вършим и за какво толкоз доста се ненавиждаме – по тези беседваме с проф. Трендафил Митев.
– Проф. Митев, от години се приказва за демографската рецесия, само че всичко стига единствено до изговарянето на казуса, не и до приемане на сериозна стратегия за решаването му. Защо политиците не съумяват да се оправят с тази рецесия?
– Първо, казусът „ демографска рецесия “ влезе късно в трайното полезрение на политиците, а още по-късно овластените започнаха въпреки всичко да се допират до тази тема на практика. До 2005 година за демографската вероятност на България говореха основно учени. Властимащите или не признаваха съществуването на някакъв тежък проблем в тази област, или го подценяваха. Освен това демографската рецесия е най-тежката политическа материя, с която би трябвало да се оправя една изпълнителна власт. Ето за какво държавните управления бягаха от трайно ангажиране с сходна финансовоемка политика. А и всяка от ръководещите партии имаше свои идейно-програмни цели, които не са плод на национално консенсусно мислене. Като резултат в публичния ни живот се получи същинско разминаване сред писаното от откривателите и дейностите на властимащите, което не разреши навременно стиковане и справяне с проблемите.
– Кажете какво ни чака след 10, 20 или 30 години? От години се цитират стряскащи данни на Централно разузнавателно управление на САЩ и още по-ужасни ваши предвиждания. Как по този начин пресметнахте, че през 2050 година в България ще живеят 3,5 милиона души?
– Сметката е правена върху следните обстоятелства: в България през днешния ден живеят 6,8 млн. жители. Един милион от тях съставлават нашите скъпи братя ромите. Към 800 000 души са българските жители с мюсюлманско и друго вероизповедания. Така че българският православно-славянски контингент към този момент възлиза на към 5 милиона души. Но пенсионерите в България са над 2 милиона, а децата и малолетните са към 1,5 млн. души. Ясно е като бял ден, че след четвърт век тези 2,5 милиона пенсионери към този момент няма да ги има. А в случай че демографската рецесия продължава да източва младежите от България със сегашната скорост, огромната част и от тези 1,5 млн. образовани младежи, също могат да заминат някъде по света. При раждаемост средногодишно през днешния ден от към 65 000 деца, загубите мъчно ще се компенсират. Следователно, когато приказваме за цифрата от 3,5 милиона жители към 2050 година, се има поради едно допустимо положение тогава на славянско-православния контингент на нацията.
– Но казусът с ромите в действителност наподобява нерешим. Все съпоставяме по какъв начин властта преди 1989-а е работила, в този момент обаче напряко сме безсилни. Или може би сме се предали и вървим по течението?
– Проблемът с ромската неначетеност е воденичния камък, който в спомагателна степен тегли нашето родно място към дъното. Защото е немислимо цивилизовано бъдеще за страна, в която една пета от нейното население не може да чете и написа обикновено, да не приказваме за работа с компютъра. За в този момент държавните управления поставят старания в това направление основно посредством надзор върху детските добавки: ромско семейство, което не праща децата на учебно заведение, да не получава помощи от бюджета!
– Да, само че практиката демонстрира, че тази политика носи единствено частични триумфи.
– Това е по този начин. Училището се посещава няколко години, а масата от младите роми не не престават към гимназиите и университетите. Дори през последните години се заприказва за някаква си „ ромска традиция “ – девойките да се омъжват и да раждат деца на 13 години!? Тоест – най-много след завършването на четвърто поделение, младата майка също да продължи да живее с детските надбавки. И по този начин се получава един затворен, обаян кръг, от който излаз няма.
– Голяма част от хората в България, най-много тези от циганския етнос, наподобяват безусловно неприспособими към живота. Работната ръка у нас не стига, не се намират даже такива, които да редят добре павета или плочки. Какво вършим тогава?
– Затова, по този въпрос аз предлагам друго: мисля че най-важна роля за въвличането на младите роми в публично потребния труд, може да изиграе модерното, национално и отговорно индустриално водачество. Предприемачите в България би трябвало уверено да поемат отговорността, за подготовката най-малко на фрагменти от изпълнителската сфера. За задачата във всяко съществено дружество да се провежда практическа школа. Тя да разгласи свободните места за съответните изпълнителски специалности. Да се одобряват всички младежи – в това число и ромите. Там да се обезпечи гратис образование, а откакто новоподготвеният кадър се назначи на работа, да му се даде и стимулираща начална заплата.
– Но това ще коства пари!
– Естествено. Но българският бизнес би трябвало да е наясно, че колкото по-дълго изчаква единствено страната да му реши казуса с работната мощ, толкоз повече ще се спъва икономическото развиване и на обособената компания, и на националната стопанска система.
– Бисмарк е споделил доста неща, едно от които е, че войната се печели в класната стая. Кажете по какъв начин да се ограмоти този човешки капацитет?
– Не единствено войните – всичко в цивилизования свят се печели, като се тръгне точно от класната стая. След Освобождението, в България последователно се постановат три най-уважителни обръщения, които се употребяват в обществото: „ уважаеми господине “, „ уважаема госпожо “ и „ УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН УЧИТЕЛЮ “. С последното сборно фразеология свободното българско общество издига образованото съсловие на необикновен фундамент, тъй като от него се чака духовното прераждане на нацията. Затова учителят откакто излезе от класната стая, отиваше в читалището, по-късно минаваше през съвещание на църковното настоятелство или изнасяше следващата беседа в локалното културно просветно сдружение. Той е предстоящ и участва на всички места! Тоест, най-образованите хора оказват помощ за развиването на всички области в духовния живот на свободния българин. Затова единствено за три десетилетия, България се трансформира в цивилизационното знамение на Балканите: с най-грамотното население, най-бързо и всестранно разрастваща се стопанска система, просвета и просвета. Това е работещата формула.
– Професоре, само че това са окончателно отминали времена, ще ви кажат, че сме в XXI век, стига сме жалили за преди…
– Трябва да се разбере, че и в този момент е належащо да се тръгне от учителя! Той да получи материална сигурност от страната, която да му разрешава умерено да се отдаде на своята просветителна и възпитателна задача. НО! И тук не би трябвало да се раздават еднообразно огромни заплати. Необходимо е да се съблюдава правилото „ от – до “. Онзи преподавател, който ползва нови способи в преподаването, който образува независимо и креативно мислене, натъртва на възпитанието в морални ценности… – той да получава заплата „ до “ най-високото равнище планувано от закона. А не дейните в учебно-възпитателния развой, да получават „ от “ – т.е., ниското ниво на заплащането.
– А фамилията, то къде е?
– Училището и фамилията би трябвало да изнамерят нови, ефикасни форми за единодушие. Така че това, което учителите положат като просветително възпитателна основа, фамилията да доразвива и да стабилизира. Без появяването на здрав и дейно взаимно подпомагащ се учителско-родителския съюз, нашата класна стая няма да ни сервира добре образовани и възпитани нови поколения.
– Като похлупак на всичко е и тоталното разделяне на българите – на фили и фоби, на леви и десни… Оказа се, че без ненавист и опълчване животът ни е невъобразим. Откъде тази завист сред хората?
– Вътрешното българското разцепление не е било постоянно положение на публичния живот при нашия народ. Напротив! Още основателите на страната ни са положили нейното сполучливо развиване върху политиката за единство и единодушие на българите. А с помощта на националното единство българите възвърнаха своята свободна страна. Вътрешнонационалния ерес при нас стартира след двете национални произшествия, чиито резултати са завършени дефинитивно преди един век с Ньойския кротичък контракт. Неговите клаузи наказаха грубо българския народ, поради неправилния избор на цар Фердинанд за присъединяване на България в Първата международна война като съдружник на Германия. От тогава, въз основата на всеобщата мъка, мизерията и безперспективността за бъдещето на хората у нас се зароди онази злоба, която направи невероятно единодействието сред лявото и дясното.
– Тоест, от един век тези два публични полюса водят война?
– Да, те започнаха и да се ненавиждат взаимно в същинския смисъл на думата. Така се потегли към драмите от 20-те до 40-те години на ХХ век, раните, които не са заздравели до през днешния ден. Тази вътрешно национална омраза не ни донесе нищо положително. Тя и в бъдеще не дава обещание по-различни резултати. Поради това преди няколко години, трезво мислещи български учени и общественици, поеха самодейността да се сътвори едно надпартийно придвижване за национално помиряване. То си слага за цел формулирането на няколко безспорни национални цели, които да се вградят в стратегиите на всички партии, които на следващия ден ще ръководят страната. Така на предна линия в настоящия политически развой да се сложи решаването и на казуса с демографията, и възпитанието на младите, и образованието на ромите, и всичко, което касае българина. А не левия или десния политикан.
– Да, само че и левият, и десният политикани се задушават от несъгласия, а тази ненавист не храни ли и двете страни?
– Българската омраза сред лявото и дясното, към този момент три десетилетия се трансформира в заслон, зад който се скри най-новото и най-важно модерно несъгласие в нашето общество: това сред масата от българския народ и тези шепа безогледни хора, които разграбиха националното благосъстояние, с цел да го продадат за скраб, а по-късно да си повдигнат мутродворци, до които се стига с „ Бентлита “. Така че единствено една вътрешно успокоена нация няма да бъде повече жертва на съзнателното изостряне на остарелия спор „ ляво-дясно “ от тези среди и ще разреши, на страната, въз основата на закона да потърси и върне заграбеното на нашата нация.
– От много години група общественици и учени говорите за единство, само че пък ви набедиха, че ще вършиме президентска партия. Вярно ли е това?
– Движението за национално помиряване и единство не е от през вчерашния ден и оня ден. То има своя няколкогодишна предистория. А в случай че някоя от институциите е изказала поддръжка за неговите хрумвания – това си е нейна работа. Но не и на тези, които към този момент 3-4 години се събират разискват, пишат публикации и книги. Лично аз нямам достойнството да познавам господин президента.
– Толкова години след рухването на социализма, опитите си остават обичания ни способ. Проба-грешка, ооо, пардон! – ще го изправим. Е, докога?
– Да, към този момент повече от четвърт век живеем по разпоредбите на „ проба-грешка, ооо – пардон “. Защо е по този начин? Новата история на Третата българска страна може да се раздели най-общо на 4 съществени интервала: от Освобождението до Балканската война, сред двете международни война, времето от втората половина на ХХ век и десетилетията на „ прехода “. При по деликатно вглеждане в тях, доста мощно усещане прави следното събитие: при всеки един от трите предходни интервали, в структурата на обществото участва това, което възрожденците бяха нарекли „ нотабили “. Тоест – солидна група от публични първенци. Най-отговорните, най-уважаваните и най-ангажираните хора, които дават звук на националното мислене и деяние. Ако преди 10 ноември 1989 година знаем кои са били те, то след тази дата в България няма нотабили. Липсват тези, които бяха се борили за демократичното общество. Бяха страдали и бяха заслужили всеобщото почитание и доверие. Така че да имат не политическата, а моралната власт, с цел да въздействат върху политиката на овластените. Ясно е, че когато ръководят инцидентни, неуважавани и неподготвени хора, политиката им ще е „ Проба неточност, ооо – пардон! “ И отново проба, и отново неточност!
– Мрачни са ви прогнозите, проф. Митев, само че като политолог кажете какво им става на европейските водачи, доста комплицирани наподобяват.
– Що се отнася до положението на евроелита, то мисля, че и там обстановката е аналогична: и в Европа ги няма към този момент „ политиците – герои “. Тези, които изстрадаха тежестите на двете международни войни, знаеха същинската цена на мира и работеха почтено за неговото стабилизиране. Днес на върха в Брюксел са хора излезли от цялостния уют и персоналния комфорт на развитите индустриални общества, които нямат същата мисловна сдържаност, правилен окомер за нещата от живота, а и задоволителна мъдрост, с цел да вземат решение проблемите креативен, в изгода както на Европейски Съюз като цяло, по този начин и на неговите обособени членове, сред които е и България.
– Нашите си ги знаем, че са елементарни йесмени, само че и европейските началници започнаха да наподобяват такива. Трудно ще е с такива водачи, а?
– Когато в Брюксел обстановката е такава, а в София липсват нотабилите – очевидно единствено националното помиряване и създаването на една консенсусна стратегия за целите на Отечеството, могат да спасят България през ХХI век.
Нашият посетител
Трендафил Митев е лекар на историческите науки и професор в катедра “Политология ” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 година в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски ”. Автор е на 14 научни монографии и няколко исторически книги. Има оповестени и десетки научно-публицистични публикации в българския щемпел. От 1995 година е член на Македонския теоретичен институт, а в интервала 2008 до 2014 година е и негов ръководител.
– Проф. Митев, от години се приказва за демографската рецесия, само че всичко стига единствено до изговарянето на казуса, не и до приемане на сериозна стратегия за решаването му. Защо политиците не съумяват да се оправят с тази рецесия?
– Първо, казусът „ демографска рецесия “ влезе късно в трайното полезрение на политиците, а още по-късно овластените започнаха въпреки всичко да се допират до тази тема на практика. До 2005 година за демографската вероятност на България говореха основно учени. Властимащите или не признаваха съществуването на някакъв тежък проблем в тази област, или го подценяваха. Освен това демографската рецесия е най-тежката политическа материя, с която би трябвало да се оправя една изпълнителна власт. Ето за какво държавните управления бягаха от трайно ангажиране с сходна финансовоемка политика. А и всяка от ръководещите партии имаше свои идейно-програмни цели, които не са плод на национално консенсусно мислене. Като резултат в публичния ни живот се получи същинско разминаване сред писаното от откривателите и дейностите на властимащите, което не разреши навременно стиковане и справяне с проблемите.
– Кажете какво ни чака след 10, 20 или 30 години? От години се цитират стряскащи данни на Централно разузнавателно управление на САЩ и още по-ужасни ваши предвиждания. Как по този начин пресметнахте, че през 2050 година в България ще живеят 3,5 милиона души?
– Сметката е правена върху следните обстоятелства: в България през днешния ден живеят 6,8 млн. жители. Един милион от тях съставлават нашите скъпи братя ромите. Към 800 000 души са българските жители с мюсюлманско и друго вероизповедания. Така че българският православно-славянски контингент към този момент възлиза на към 5 милиона души. Но пенсионерите в България са над 2 милиона, а децата и малолетните са към 1,5 млн. души. Ясно е като бял ден, че след четвърт век тези 2,5 милиона пенсионери към този момент няма да ги има. А в случай че демографската рецесия продължава да източва младежите от България със сегашната скорост, огромната част и от тези 1,5 млн. образовани младежи, също могат да заминат някъде по света. При раждаемост средногодишно през днешния ден от към 65 000 деца, загубите мъчно ще се компенсират. Следователно, когато приказваме за цифрата от 3,5 милиона жители към 2050 година, се има поради едно допустимо положение тогава на славянско-православния контингент на нацията.
– Но казусът с ромите в действителност наподобява нерешим. Все съпоставяме по какъв начин властта преди 1989-а е работила, в този момент обаче напряко сме безсилни. Или може би сме се предали и вървим по течението?
– Проблемът с ромската неначетеност е воденичния камък, който в спомагателна степен тегли нашето родно място към дъното. Защото е немислимо цивилизовано бъдеще за страна, в която една пета от нейното население не може да чете и написа обикновено, да не приказваме за работа с компютъра. За в този момент държавните управления поставят старания в това направление основно посредством надзор върху детските добавки: ромско семейство, което не праща децата на учебно заведение, да не получава помощи от бюджета!
– Да, само че практиката демонстрира, че тази политика носи единствено частични триумфи.
– Това е по този начин. Училището се посещава няколко години, а масата от младите роми не не престават към гимназиите и университетите. Дори през последните години се заприказва за някаква си „ ромска традиция “ – девойките да се омъжват и да раждат деца на 13 години!? Тоест – най-много след завършването на четвърто поделение, младата майка също да продължи да живее с детските надбавки. И по този начин се получава един затворен, обаян кръг, от който излаз няма.
– Голяма част от хората в България, най-много тези от циганския етнос, наподобяват безусловно неприспособими към живота. Работната ръка у нас не стига, не се намират даже такива, които да редят добре павета или плочки. Какво вършим тогава?
– Затова, по този въпрос аз предлагам друго: мисля че най-важна роля за въвличането на младите роми в публично потребния труд, може да изиграе модерното, национално и отговорно индустриално водачество. Предприемачите в България би трябвало уверено да поемат отговорността, за подготовката най-малко на фрагменти от изпълнителската сфера. За задачата във всяко съществено дружество да се провежда практическа школа. Тя да разгласи свободните места за съответните изпълнителски специалности. Да се одобряват всички младежи – в това число и ромите. Там да се обезпечи гратис образование, а откакто новоподготвеният кадър се назначи на работа, да му се даде и стимулираща начална заплата.
– Но това ще коства пари!
– Естествено. Но българският бизнес би трябвало да е наясно, че колкото по-дълго изчаква единствено страната да му реши казуса с работната мощ, толкоз повече ще се спъва икономическото развиване и на обособената компания, и на националната стопанска система.
– Бисмарк е споделил доста неща, едно от които е, че войната се печели в класната стая. Кажете по какъв начин да се ограмоти този човешки капацитет?
– Не единствено войните – всичко в цивилизования свят се печели, като се тръгне точно от класната стая. След Освобождението, в България последователно се постановат три най-уважителни обръщения, които се употребяват в обществото: „ уважаеми господине “, „ уважаема госпожо “ и „ УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН УЧИТЕЛЮ “. С последното сборно фразеология свободното българско общество издига образованото съсловие на необикновен фундамент, тъй като от него се чака духовното прераждане на нацията. Затова учителят откакто излезе от класната стая, отиваше в читалището, по-късно минаваше през съвещание на църковното настоятелство или изнасяше следващата беседа в локалното културно просветно сдружение. Той е предстоящ и участва на всички места! Тоест, най-образованите хора оказват помощ за развиването на всички области в духовния живот на свободния българин. Затова единствено за три десетилетия, България се трансформира в цивилизационното знамение на Балканите: с най-грамотното население, най-бързо и всестранно разрастваща се стопанска система, просвета и просвета. Това е работещата формула.
– Професоре, само че това са окончателно отминали времена, ще ви кажат, че сме в XXI век, стига сме жалили за преди…
– Трябва да се разбере, че и в този момент е належащо да се тръгне от учителя! Той да получи материална сигурност от страната, която да му разрешава умерено да се отдаде на своята просветителна и възпитателна задача. НО! И тук не би трябвало да се раздават еднообразно огромни заплати. Необходимо е да се съблюдава правилото „ от – до “. Онзи преподавател, който ползва нови способи в преподаването, който образува независимо и креативно мислене, натъртва на възпитанието в морални ценности… – той да получава заплата „ до “ най-високото равнище планувано от закона. А не дейните в учебно-възпитателния развой, да получават „ от “ – т.е., ниското ниво на заплащането.
– А фамилията, то къде е?
– Училището и фамилията би трябвало да изнамерят нови, ефикасни форми за единодушие. Така че това, което учителите положат като просветително възпитателна основа, фамилията да доразвива и да стабилизира. Без появяването на здрав и дейно взаимно подпомагащ се учителско-родителския съюз, нашата класна стая няма да ни сервира добре образовани и възпитани нови поколения.
– Като похлупак на всичко е и тоталното разделяне на българите – на фили и фоби, на леви и десни… Оказа се, че без ненавист и опълчване животът ни е невъобразим. Откъде тази завист сред хората?
– Вътрешното българското разцепление не е било постоянно положение на публичния живот при нашия народ. Напротив! Още основателите на страната ни са положили нейното сполучливо развиване върху политиката за единство и единодушие на българите. А с помощта на националното единство българите възвърнаха своята свободна страна. Вътрешнонационалния ерес при нас стартира след двете национални произшествия, чиито резултати са завършени дефинитивно преди един век с Ньойския кротичък контракт. Неговите клаузи наказаха грубо българския народ, поради неправилния избор на цар Фердинанд за присъединяване на България в Първата международна война като съдружник на Германия. От тогава, въз основата на всеобщата мъка, мизерията и безперспективността за бъдещето на хората у нас се зароди онази злоба, която направи невероятно единодействието сред лявото и дясното.
– Тоест, от един век тези два публични полюса водят война?
– Да, те започнаха и да се ненавиждат взаимно в същинския смисъл на думата. Така се потегли към драмите от 20-те до 40-те години на ХХ век, раните, които не са заздравели до през днешния ден. Тази вътрешно национална омраза не ни донесе нищо положително. Тя и в бъдеще не дава обещание по-различни резултати. Поради това преди няколко години, трезво мислещи български учени и общественици, поеха самодейността да се сътвори едно надпартийно придвижване за национално помиряване. То си слага за цел формулирането на няколко безспорни национални цели, които да се вградят в стратегиите на всички партии, които на следващия ден ще ръководят страната. Така на предна линия в настоящия политически развой да се сложи решаването и на казуса с демографията, и възпитанието на младите, и образованието на ромите, и всичко, което касае българина. А не левия или десния политикан.
– Да, само че и левият, и десният политикани се задушават от несъгласия, а тази ненавист не храни ли и двете страни?
– Българската омраза сред лявото и дясното, към този момент три десетилетия се трансформира в заслон, зад който се скри най-новото и най-важно модерно несъгласие в нашето общество: това сред масата от българския народ и тези шепа безогледни хора, които разграбиха националното благосъстояние, с цел да го продадат за скраб, а по-късно да си повдигнат мутродворци, до които се стига с „ Бентлита “. Така че единствено една вътрешно успокоена нация няма да бъде повече жертва на съзнателното изостряне на остарелия спор „ ляво-дясно “ от тези среди и ще разреши, на страната, въз основата на закона да потърси и върне заграбеното на нашата нация.
– От много години група общественици и учени говорите за единство, само че пък ви набедиха, че ще вършиме президентска партия. Вярно ли е това?
– Движението за национално помиряване и единство не е от през вчерашния ден и оня ден. То има своя няколкогодишна предистория. А в случай че някоя от институциите е изказала поддръжка за неговите хрумвания – това си е нейна работа. Но не и на тези, които към този момент 3-4 години се събират разискват, пишат публикации и книги. Лично аз нямам достойнството да познавам господин президента.
– Толкова години след рухването на социализма, опитите си остават обичания ни способ. Проба-грешка, ооо, пардон! – ще го изправим. Е, докога?
– Да, към този момент повече от четвърт век живеем по разпоредбите на „ проба-грешка, ооо – пардон “. Защо е по този начин? Новата история на Третата българска страна може да се раздели най-общо на 4 съществени интервала: от Освобождението до Балканската война, сред двете международни война, времето от втората половина на ХХ век и десетилетията на „ прехода “. При по деликатно вглеждане в тях, доста мощно усещане прави следното събитие: при всеки един от трите предходни интервали, в структурата на обществото участва това, което възрожденците бяха нарекли „ нотабили “. Тоест – солидна група от публични първенци. Най-отговорните, най-уважаваните и най-ангажираните хора, които дават звук на националното мислене и деяние. Ако преди 10 ноември 1989 година знаем кои са били те, то след тази дата в България няма нотабили. Липсват тези, които бяха се борили за демократичното общество. Бяха страдали и бяха заслужили всеобщото почитание и доверие. Така че да имат не политическата, а моралната власт, с цел да въздействат върху политиката на овластените. Ясно е, че когато ръководят инцидентни, неуважавани и неподготвени хора, политиката им ще е „ Проба неточност, ооо – пардон! “ И отново проба, и отново неточност!
– Мрачни са ви прогнозите, проф. Митев, само че като политолог кажете какво им става на европейските водачи, доста комплицирани наподобяват.
– Що се отнася до положението на евроелита, то мисля, че и там обстановката е аналогична: и в Европа ги няма към този момент „ политиците – герои “. Тези, които изстрадаха тежестите на двете международни войни, знаеха същинската цена на мира и работеха почтено за неговото стабилизиране. Днес на върха в Брюксел са хора излезли от цялостния уют и персоналния комфорт на развитите индустриални общества, които нямат същата мисловна сдържаност, правилен окомер за нещата от живота, а и задоволителна мъдрост, с цел да вземат решение проблемите креативен, в изгода както на Европейски Съюз като цяло, по този начин и на неговите обособени членове, сред които е и България.
– Нашите си ги знаем, че са елементарни йесмени, само че и европейските началници започнаха да наподобяват такива. Трудно ще е с такива водачи, а?
– Когато в Брюксел обстановката е такава, а в София липсват нотабилите – очевидно единствено националното помиряване и създаването на една консенсусна стратегия за целите на Отечеството, могат да спасят България през ХХI век.
Нашият посетител
Трендафил Митев е лекар на историческите науки и професор в катедра “Политология ” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 година в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски ”. Автор е на 14 научни монографии и няколко исторически книги. Има оповестени и десетки научно-публицистични публикации в българския щемпел. От 1995 година е член на Македонския теоретичен институт, а в интервала 2008 до 2014 година е и негов ръководител.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ