За емигрантите преди и сега: “Портрет имаш, жена нямаш”
Дедите ни са били със съзнанието, че градят страна
Пари “като вестници ” печелели и носели емигранти от Поповско от Русия. Мятали ги булките им в печките. Имали ги с чували. Трудно припечелени хартийки, само че изцяло обезценени… Други кътали в бохчата с багажа и семена от бащиния двор, та да си ги носят в Австралия. Засели там тези остарели, фамозни български зеленчуци. Научили тамошните на градинарство. Те самите станали австралийци. Нямало по какъв начин да се върнат. Далеч останала България. Трети, стъпили в Аржентина, хвърлили абите. И те се пременили като американци с парите, изкарани на сондите. Научили се мате да пият, съвсем като локалните. И пишели, и четяли, пропити с носталгия, болежка, унижения и любов писма. Понякога пликовете, които пътували с месеци, се губели по корабите. Размазаните от сълзи букви не стигали до адресите. Понякога получателите не ги дочаквали…
Това са етюди от една трогателна галерия на музея в Попово, която споделя за българската емиграция от края на деветнадесети до 40-те години на двадесети век.
Наследници на емигранти от десетки страни по света не престават да допълват с документални линии историята, която доста съобразително се назовава: “Портрет имаш, жена нямаш ”… Заглавието не е измислено. Съвсем същинско е. Млада невяста от поповско село по този начин обобщила битието на разграниченото си семейство тогава. Мъжът й отпътувал на гурбет и го нямало с години. Оставил я с малко дете. Щракнала си дамата фото. Написала на мъжа си тези изпепеляващи думи. Нито е била учена, нито богата. Само изстрадано мъдра.
“Изложбата споделя за историята на емиграцията в този интервал, само че буди доста размисъл и за днешната и за живота ни. Втора година към този момент обикаля градове в страната. Навсякъде идват хора, които описват още истории за тогавашните заминаващи, а и за сегашните ”, споделя шефът на музея Пламен Събев.
Всичко почнало със извоюван план пред Министерството на културата. Учителка донесла фамилна фотография в музея, на която бил въпросният тест. Изследване за 30-те години пък посочило, че Врачанска, Шуменска и Плевенска околия тогава дали 80% от емигрантите в Аржентина. Поповчани били най-вече от шуменския край. В село Паламарца да вземем за пример, както и град Опака, нямало къща, от която да не е тръгнал човек за Южна Америка. Тогава е имало доста работа в Аржентина, прецизира Събев – огромно строителство в Буенос Айрес, петролни кладенци и други. Да заминеш и останеш в Северна Америка било доста по-трудно. И тогава ги прибирали. Някои, които били продали всичко вкъщи за пътуването, оставали единствено със загатна за Статуята на свободата. Други, както и през днешния ден, пък попадали на мошеници, които им прибирали парите и хората обикаляли немили-недраги по непознати пристанища. И тогава медиатори набирали служащи, които сякаш щели да пращат да изкарват пари.
“И тогава е било огромна неистина. Попадайки там, всичко било друго – просвета, закони, среда. Нашите гледали като индианци ”, споделя още за наученото от писмата на емигрантите ни и техните близки шефът на музея в Попово.
Интересен миг е, че тогава на трудова миграция са се решавали и доста богати хора от поповския край. Тръгвали и такива с по 100 дка земя. Искали да завоюват бързо и доста, с цел да си купят съвременни машини и да станат още по-богати. Някои успявали. Връщали се, влагали вкъщи. Други, дето били там поради оцеляването, цяла зима “пиели вино ” у дома и през пролетта отново поемали. И печелили хората. Не случили най-много тези, които отишли в Русия и ги хванала революцията. Техните писма били пропити с смут – мислели единствено по какъв начин да се върнат вкъщи. Парите към този момент не ги блазнели. Страшно било – конфискувани паспорти, банди, гонене, напомня прочетеното в писмата Събев. Мъж от село Светлен по този начин донесъл чувалите с пари, които били тотално обезценени и нищо не коствали. Внукът в този момент разказвал по какъв начин в миналото баба му палела печката с тях.
В Австралия пък тогавашните българи положили началото на градинарството. Вторият българин заселил се там бил от поповското село Ковачевец. Тогава на оня континент не познавали зеленчуците, които били известни в Европа. Мъжът пишел по какъв начин отнесъл семе за домати, засял и отгледал. Това станало през 1906 година Заминалите за тази част на света освен останали там. Устроили се добре. Мъж от Сеячи пък основал село в Ню Мексико и го нарекъл София.
“Обикновено ние, българите, все обичаме да описваме за съумелите наши зад граница. За професори, изобретатели. Ние се спряхме на елементарните хора, на бедните, които продавали всичко, с цел да стигнат до Америка и хубавия живот, за който били чували. Изложбата е и за несгодите. Нямало ги тогава днешните връзки, бързи транспортни средства, телефони, интернет. Било е ужасно тежко. Писмата описват за ред нещастия. Много хора не се завръщат в никакъв случай. Губят се някъде там. Тук остават фамилии и деца. Поповчанин дълго събирал пари и съумял да изтегли жена си в Щатите след доста години разлъка. Тя обаче не могла да свикне и скочила от Бруклинския мост, проклинайки тази орис ”, споделя още шефът на музея.
Тогава на българите, емигриращи някъде по света, не им е хрумвало да си сменят родината. Отивали да изкарат пари, само че да се върнат вкъщи. “Като се афишира Балканската война, нашите си подвигат багажа, зарязват работа и облаги. Връщат се да се бият за България. Такова е било възпитанието, полезностите. Имало е национализъм. Дедите ни са били със съзнанието, че градят страна. Че по този начин пазят фамилиите си, дома и земята си. Само си помислете това би ли се случило през днешния ден? Сега над всичко е персоналният интерес. Всичко друго са единствено приказки за патриотизма ”, не икономисва размислите за през вчерашния ден и през днешния ден, предизвикани от диалога за изложбата, историкът.
В нея има 18 постера със фотоси и писма, предмети, банкноти, които бележат емигрантските направления. Такива, тръгващи от Попово и селата в близост, има из цяла Европа. Разклонява се картата към Аржентина, Уругвай, Северна Америка, Австралия. Родените там поповски наследници знаят, че са тръгнали от тук. Пазят остарели документи. Изпращат ги в България и идват тук – място, за което са чували. Родени са другаде. Друг език приказват. Друг е животът им, само че някъде някой ги е научил, че я има България, че и те я носят в себе си. Споделили го това лято наследници на поповчанин в Уругвай, които идвали за повторно в родината на татко си. Разказали, че тяхна близка готви книга на испански за началото на българското поселение там. Донесли документи. От музея в Попово пък ще им изпратят и за техния музей, за техните български корени. Пристигат писма и от Австралия. Така се събират още документи за нова галерия, която може да е и за наследниците на емигрантите.
“Синът ми беше в Съединени американски щати, само че се върна у нас. И няма да злоупотребявам, че е от национализъм. Работи като програмист и му липсваха приятелите и средата. Дъщеря ми е на другия полюс. Беше в Италия и споделяше, че все едно е родена там. Създаде семейство и в този момент е в Швейцария. Редът й харесва. Всичко й харесва. Там, като написа, че рейсът идва в 15,01 ч, значи, че ще дойде тъкмо тогава. Не в 15,03 ч. Там нещата се случват, както е оповестено. Можеш да предвидиш, да програмираш и живота си. Знаят, че каквото е казано, това ще бъде. Затова доста хора в този момент остават в тези страни – поради реда. Ако го имаше при нас, което не виждам по какъв начин ще стане, евентуално нямаше да отпътуват. Нямаме към този момент силите и разсъдъка да го реализираме този ред, тъй като доста хора харесват хаоса у нас. При него няма потребност от разсъдък ”, не икономисва още един извод от размислите, предизвикани от изложбата за българската емиграция преди, за днешното й продължение Събев.
Пари “като вестници ” печелели и носели емигранти от Поповско от Русия. Мятали ги булките им в печките. Имали ги с чували. Трудно припечелени хартийки, само че изцяло обезценени… Други кътали в бохчата с багажа и семена от бащиния двор, та да си ги носят в Австралия. Засели там тези остарели, фамозни български зеленчуци. Научили тамошните на градинарство. Те самите станали австралийци. Нямало по какъв начин да се върнат. Далеч останала България. Трети, стъпили в Аржентина, хвърлили абите. И те се пременили като американци с парите, изкарани на сондите. Научили се мате да пият, съвсем като локалните. И пишели, и четяли, пропити с носталгия, болежка, унижения и любов писма. Понякога пликовете, които пътували с месеци, се губели по корабите. Размазаните от сълзи букви не стигали до адресите. Понякога получателите не ги дочаквали…
Това са етюди от една трогателна галерия на музея в Попово, която споделя за българската емиграция от края на деветнадесети до 40-те години на двадесети век.
Наследници на емигранти от десетки страни по света не престават да допълват с документални линии историята, която доста съобразително се назовава: “Портрет имаш, жена нямаш ”… Заглавието не е измислено. Съвсем същинско е. Млада невяста от поповско село по този начин обобщила битието на разграниченото си семейство тогава. Мъжът й отпътувал на гурбет и го нямало с години. Оставил я с малко дете. Щракнала си дамата фото. Написала на мъжа си тези изпепеляващи думи. Нито е била учена, нито богата. Само изстрадано мъдра.
“Изложбата споделя за историята на емиграцията в този интервал, само че буди доста размисъл и за днешната и за живота ни. Втора година към този момент обикаля градове в страната. Навсякъде идват хора, които описват още истории за тогавашните заминаващи, а и за сегашните ”, споделя шефът на музея Пламен Събев.
Всичко почнало със извоюван план пред Министерството на културата. Учителка донесла фамилна фотография в музея, на която бил въпросният тест. Изследване за 30-те години пък посочило, че Врачанска, Шуменска и Плевенска околия тогава дали 80% от емигрантите в Аржентина. Поповчани били най-вече от шуменския край. В село Паламарца да вземем за пример, както и град Опака, нямало къща, от която да не е тръгнал човек за Южна Америка. Тогава е имало доста работа в Аржентина, прецизира Събев – огромно строителство в Буенос Айрес, петролни кладенци и други. Да заминеш и останеш в Северна Америка било доста по-трудно. И тогава ги прибирали. Някои, които били продали всичко вкъщи за пътуването, оставали единствено със загатна за Статуята на свободата. Други, както и през днешния ден, пък попадали на мошеници, които им прибирали парите и хората обикаляли немили-недраги по непознати пристанища. И тогава медиатори набирали служащи, които сякаш щели да пращат да изкарват пари.
“И тогава е било огромна неистина. Попадайки там, всичко било друго – просвета, закони, среда. Нашите гледали като индианци ”, споделя още за наученото от писмата на емигрантите ни и техните близки шефът на музея в Попово.
Интересен миг е, че тогава на трудова миграция са се решавали и доста богати хора от поповския край. Тръгвали и такива с по 100 дка земя. Искали да завоюват бързо и доста, с цел да си купят съвременни машини и да станат още по-богати. Някои успявали. Връщали се, влагали вкъщи. Други, дето били там поради оцеляването, цяла зима “пиели вино ” у дома и през пролетта отново поемали. И печелили хората. Не случили най-много тези, които отишли в Русия и ги хванала революцията. Техните писма били пропити с смут – мислели единствено по какъв начин да се върнат вкъщи. Парите към този момент не ги блазнели. Страшно било – конфискувани паспорти, банди, гонене, напомня прочетеното в писмата Събев. Мъж от село Светлен по този начин донесъл чувалите с пари, които били тотално обезценени и нищо не коствали. Внукът в този момент разказвал по какъв начин в миналото баба му палела печката с тях.
В Австралия пък тогавашните българи положили началото на градинарството. Вторият българин заселил се там бил от поповското село Ковачевец. Тогава на оня континент не познавали зеленчуците, които били известни в Европа. Мъжът пишел по какъв начин отнесъл семе за домати, засял и отгледал. Това станало през 1906 година Заминалите за тази част на света освен останали там. Устроили се добре. Мъж от Сеячи пък основал село в Ню Мексико и го нарекъл София.
“Обикновено ние, българите, все обичаме да описваме за съумелите наши зад граница. За професори, изобретатели. Ние се спряхме на елементарните хора, на бедните, които продавали всичко, с цел да стигнат до Америка и хубавия живот, за който били чували. Изложбата е и за несгодите. Нямало ги тогава днешните връзки, бързи транспортни средства, телефони, интернет. Било е ужасно тежко. Писмата описват за ред нещастия. Много хора не се завръщат в никакъв случай. Губят се някъде там. Тук остават фамилии и деца. Поповчанин дълго събирал пари и съумял да изтегли жена си в Щатите след доста години разлъка. Тя обаче не могла да свикне и скочила от Бруклинския мост, проклинайки тази орис ”, споделя още шефът на музея.
Тогава на българите, емигриращи някъде по света, не им е хрумвало да си сменят родината. Отивали да изкарат пари, само че да се върнат вкъщи. “Като се афишира Балканската война, нашите си подвигат багажа, зарязват работа и облаги. Връщат се да се бият за България. Такова е било възпитанието, полезностите. Имало е национализъм. Дедите ни са били със съзнанието, че градят страна. Че по този начин пазят фамилиите си, дома и земята си. Само си помислете това би ли се случило през днешния ден? Сега над всичко е персоналният интерес. Всичко друго са единствено приказки за патриотизма ”, не икономисва размислите за през вчерашния ден и през днешния ден, предизвикани от диалога за изложбата, историкът.
В нея има 18 постера със фотоси и писма, предмети, банкноти, които бележат емигрантските направления. Такива, тръгващи от Попово и селата в близост, има из цяла Европа. Разклонява се картата към Аржентина, Уругвай, Северна Америка, Австралия. Родените там поповски наследници знаят, че са тръгнали от тук. Пазят остарели документи. Изпращат ги в България и идват тук – място, за което са чували. Родени са другаде. Друг език приказват. Друг е животът им, само че някъде някой ги е научил, че я има България, че и те я носят в себе си. Споделили го това лято наследници на поповчанин в Уругвай, които идвали за повторно в родината на татко си. Разказали, че тяхна близка готви книга на испански за началото на българското поселение там. Донесли документи. От музея в Попово пък ще им изпратят и за техния музей, за техните български корени. Пристигат писма и от Австралия. Така се събират още документи за нова галерия, която може да е и за наследниците на емигрантите.
“Синът ми беше в Съединени американски щати, само че се върна у нас. И няма да злоупотребявам, че е от национализъм. Работи като програмист и му липсваха приятелите и средата. Дъщеря ми е на другия полюс. Беше в Италия и споделяше, че все едно е родена там. Създаде семейство и в този момент е в Швейцария. Редът й харесва. Всичко й харесва. Там, като написа, че рейсът идва в 15,01 ч, значи, че ще дойде тъкмо тогава. Не в 15,03 ч. Там нещата се случват, както е оповестено. Можеш да предвидиш, да програмираш и живота си. Знаят, че каквото е казано, това ще бъде. Затова доста хора в този момент остават в тези страни – поради реда. Ако го имаше при нас, което не виждам по какъв начин ще стане, евентуално нямаше да отпътуват. Нямаме към този момент силите и разсъдъка да го реализираме този ред, тъй като доста хора харесват хаоса у нас. При него няма потребност от разсъдък ”, не икономисва още един извод от размислите, предизвикани от изложбата за българската емиграция преди, за днешното й продължение Събев.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ