Авантюрата на Де Роси потвърждава упадъка в Аржентина
Даниеле Де Роси дойде в Буенос Айрес, с цел да преследва една фантазия. Той бе на 36 години и бе направил чудесна кариера. Можеше да се отдръпна с почести. Можеше да избере да се разхожда по терена за купища пари в Китай или Близкия изток. Можеше да се пренасочи към треньорството или телевизионното анализаторство. Вместо това избра, след цялостен професионален живот в Рома, да подпише с Бока Хуниорс.
Нещата обаче не се стекоха съгласно проекта му. Хронични проблеми с разтежения го ограничиха до едвам 334 минути игра след идването му през юли. Де Роси беше на пейката за вторничния полуфинален конфликт за Копа Либертадорес с безконечния противник Ривер Плейт, но не влезе като промяна, като отборът му би с 1:0 и продължи с общ резултат 2:1. Неговото наличие изглеждаше по-важно не на терена, а на аварийна пейка като успокояващо въздействие за останалите с големия си опит, пък и му разреши да усети тръпката от Ел Суперкласико напълно от близко.
Сигурното е, че италианецът не е пристигнал, с цел да си помпа егото, нито пък поради парите. Когато дойде в Буенос Айрес след 13-часов полет, той се насочи завчас към базата на Бока и тренира с тима още същия следобяд. На идващия ден пък се появи там още в 6 часа сутринта, преди всички останали, и поръча 100 фланелки на новия си отбор, с цел да ги подари на фамилията и приятелите си.
Неговите аргументи да усеща сходна любов към Бока не са напълно ясни. Това е клуб с исторически връзки с Италия – един от прякорите им е Генуезците, само че желанието на Де Роси да играе тук наподобява обвързвано повече с уважението му към една от огромните икони на последните 30 години – Хуан Роман Рикелме. Именно обликът на Рикелме е аватар на УотсАп групата на Даниеле и негови другари, в която единствената тематика на разискване са полузащитниците във футбола.
Рискът при идване на толкоз прочут и уважаван състезател е, че той може да господства в съблекалнята или да е високомерен към съотборниците си, но източници от клуба са изумени от скромността на Де Роси и от отдадеността му в тренировките. Неговият испански е порядъчен, въпреки че при тактически анализи се постанова да разчита на преводаческите умения на Карлос Тевес, Мауро Сарате и Лисандро Лопес.
Това може и да се дължи на неналичието му на игрово време, но най-поразителното от престоя на Де Роси в Аржентина е това какъв брой малко звук подвигна около него. Той имаше единствено едно телевизионно изявление, и то в профил на подготвителния терен, а не дълго и по-формално в студио, пък и рядко напуща своя хотел в актуализирания крайбрежен регион Пуерто Мадеро, където живее самичък, откакто жена му и децата му взеха решение да останат в Рим. Единственият му коментар за Буенос Айрес, който се помни до момента, е въпросът му за какво там има толкоз доста улични митинги.
Де Роси е мощно невероятен. Той е един от едвам четиримата европейци в аржентинския хайлайф, само че другите трима – Хосе Маури (Италия), Норберто Бриаско (Армения) и Дилан Джиси (Швейцария) – имат аржентински родители, че първите двама даже са и родени тук. Де Роси е първият европеец без аржентинско родословие, подписал с тукашен клуб, след унгареца Ференц Шаш, който пристигна също в Бока през далечната 1938 година.
При това италианецът бе основна фигура във футбола в своята татковина дълго време и игра цели 117 мача за националния си тим. Единственият състезател с сходен статут, избрал да не играе по сантиментални аргументи за някогашен собствен клуб на разлъка с футбола, а да пристигна в Аржентина, бе Давид Трезеге. Французинът бе част от Ривер Плейт и Нюелс Олд Бойс сред 2012 и 2014 година, но неговите родители са аржентинци и той бе израснал в Буенос Айрес.
Това е тъжната истина на глобализацията: трафикът е съвсем напълно еднопосочен. В Аржентина всеки с някакъв гений отпътува в чужбина още като младеж. Някои се завръщат в 30-те си години, само че всеки в 20-те си и още в локалната лига е или неособено добър футболист, или си има някаква лична причина да не отпътува.
Около 1800 аржентинци играят отвън граница, а това, няма по какъв начин другояче, оказва въздействие върху качеството на играта.
Вторничният Суперкласико, колкото и да бе изпълнен от цветове и пристрастеност, предложи слаб футбол – единствено фаулове и ъглови удари. Единствената диря от блестящата фикция на „ десетките “, на която се гради целият мит за аржентинския футбол, можеше да бъде оставена от колумбиец – Хуан Фернандо Кинтеро. Той обаче остана на пейката на Ривер и, поради събитията, нямаше по какъв начин да се появи на терена.
При все слабата игра, упадъка на множеството игрища и продължаващата опасност от принуждение, Аржентина към момента е на 11-ото място по междинна посещаемост на мачовете измежду всички шампионати в света. Просто любовта към клубовете и може би и към чувството за заедност и обща еднаквост, които могат към момента да бъдат открити по трибуните, надмогват всичко останало.
Или най-малко това е сантименталното пояснение. Казва ли обаче това нещо друго от тръбяното по през целия ден от маркетинговите гурута за мощното идентифициране с марките? За западноевропейския футбол, където са парите и най-хубавият футбол, Аржентина е пазар. И в случай че тя съществува оттатък това усещане, е просто като спектакъл, където обаче действието е не на сцената, а измежду публиката.
Всички тези десетилетия на корупция и престъпност, всички тези 332 разказани в акцията „ Salvemos al Fútbol “ („ Да спасим футбола “) – до това ли се сведе една историческа лига, за която може да се спори, че преди време беше най-хубавата в целия свят? Това ли ще остане тя – просто туристическа атракция за хората от по-богатите елементи на планетата?
Затова и, колкото и да са положителни желанията на Де Роси, колкото и да взема всичко това насериозно, колкото и да е освежаващо да забележим състезател, преследващ преживяването вместо парите, в действителност ли се чака да не го мислим за просто екскурзиант, който се любува на почивна година в края на кариерата си?
Джонатан Уилсън, „ Гардиън “
Нещата обаче не се стекоха съгласно проекта му. Хронични проблеми с разтежения го ограничиха до едвам 334 минути игра след идването му през юли. Де Роси беше на пейката за вторничния полуфинален конфликт за Копа Либертадорес с безконечния противник Ривер Плейт, но не влезе като промяна, като отборът му би с 1:0 и продължи с общ резултат 2:1. Неговото наличие изглеждаше по-важно не на терена, а на аварийна пейка като успокояващо въздействие за останалите с големия си опит, пък и му разреши да усети тръпката от Ел Суперкласико напълно от близко.
Сигурното е, че италианецът не е пристигнал, с цел да си помпа егото, нито пък поради парите. Когато дойде в Буенос Айрес след 13-часов полет, той се насочи завчас към базата на Бока и тренира с тима още същия следобяд. На идващия ден пък се появи там още в 6 часа сутринта, преди всички останали, и поръча 100 фланелки на новия си отбор, с цел да ги подари на фамилията и приятелите си.
Неговите аргументи да усеща сходна любов към Бока не са напълно ясни. Това е клуб с исторически връзки с Италия – един от прякорите им е Генуезците, само че желанието на Де Роси да играе тук наподобява обвързвано повече с уважението му към една от огромните икони на последните 30 години – Хуан Роман Рикелме. Именно обликът на Рикелме е аватар на УотсАп групата на Даниеле и негови другари, в която единствената тематика на разискване са полузащитниците във футбола.
Рискът при идване на толкоз прочут и уважаван състезател е, че той може да господства в съблекалнята или да е високомерен към съотборниците си, но източници от клуба са изумени от скромността на Де Роси и от отдадеността му в тренировките. Неговият испански е порядъчен, въпреки че при тактически анализи се постанова да разчита на преводаческите умения на Карлос Тевес, Мауро Сарате и Лисандро Лопес.
Това може и да се дължи на неналичието му на игрово време, но най-поразителното от престоя на Де Роси в Аржентина е това какъв брой малко звук подвигна около него. Той имаше единствено едно телевизионно изявление, и то в профил на подготвителния терен, а не дълго и по-формално в студио, пък и рядко напуща своя хотел в актуализирания крайбрежен регион Пуерто Мадеро, където живее самичък, откакто жена му и децата му взеха решение да останат в Рим. Единственият му коментар за Буенос Айрес, който се помни до момента, е въпросът му за какво там има толкоз доста улични митинги.
Де Роси е мощно невероятен. Той е един от едвам четиримата европейци в аржентинския хайлайф, само че другите трима – Хосе Маури (Италия), Норберто Бриаско (Армения) и Дилан Джиси (Швейцария) – имат аржентински родители, че първите двама даже са и родени тук. Де Роси е първият европеец без аржентинско родословие, подписал с тукашен клуб, след унгареца Ференц Шаш, който пристигна също в Бока през далечната 1938 година.
При това италианецът бе основна фигура във футбола в своята татковина дълго време и игра цели 117 мача за националния си тим. Единственият състезател с сходен статут, избрал да не играе по сантиментални аргументи за някогашен собствен клуб на разлъка с футбола, а да пристигна в Аржентина, бе Давид Трезеге. Французинът бе част от Ривер Плейт и Нюелс Олд Бойс сред 2012 и 2014 година, но неговите родители са аржентинци и той бе израснал в Буенос Айрес.
Това е тъжната истина на глобализацията: трафикът е съвсем напълно еднопосочен. В Аржентина всеки с някакъв гений отпътува в чужбина още като младеж. Някои се завръщат в 30-те си години, само че всеки в 20-те си и още в локалната лига е или неособено добър футболист, или си има някаква лична причина да не отпътува.
Около 1800 аржентинци играят отвън граница, а това, няма по какъв начин другояче, оказва въздействие върху качеството на играта.
Вторничният Суперкласико, колкото и да бе изпълнен от цветове и пристрастеност, предложи слаб футбол – единствено фаулове и ъглови удари. Единствената диря от блестящата фикция на „ десетките “, на която се гради целият мит за аржентинския футбол, можеше да бъде оставена от колумбиец – Хуан Фернандо Кинтеро. Той обаче остана на пейката на Ривер и, поради събитията, нямаше по какъв начин да се появи на терена.
При все слабата игра, упадъка на множеството игрища и продължаващата опасност от принуждение, Аржентина към момента е на 11-ото място по междинна посещаемост на мачовете измежду всички шампионати в света. Просто любовта към клубовете и може би и към чувството за заедност и обща еднаквост, които могат към момента да бъдат открити по трибуните, надмогват всичко останало.
Или най-малко това е сантименталното пояснение. Казва ли обаче това нещо друго от тръбяното по през целия ден от маркетинговите гурута за мощното идентифициране с марките? За западноевропейския футбол, където са парите и най-хубавият футбол, Аржентина е пазар. И в случай че тя съществува оттатък това усещане, е просто като спектакъл, където обаче действието е не на сцената, а измежду публиката.
Всички тези десетилетия на корупция и престъпност, всички тези 332 разказани в акцията „ Salvemos al Fútbol “ („ Да спасим футбола “) – до това ли се сведе една историческа лига, за която може да се спори, че преди време беше най-хубавата в целия свят? Това ли ще остане тя – просто туристическа атракция за хората от по-богатите елементи на планетата?
Затова и, колкото и да са положителни желанията на Де Роси, колкото и да взема всичко това насериозно, колкото и да е освежаващо да забележим състезател, преследващ преживяването вместо парите, в действителност ли се чака да не го мислим за просто екскурзиант, който се любува на почивна година в края на кариерата си?
Джонатан Уилсън, „ Гардиън “
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ