Далечен и загадъчен, погледнат през призмата на социализма и неговите

Далечен и мистериозен, погледнат през призмата на социализма и неговите жертви, Китай внезапно става понятен и. Тема, която там предстои на деликатно, а у нас просто не съществува. Джу Шао-Мей е една от милионите жертви на Културната гражданска война на Мао и този филм споделя за завръщането й в родината след 36 години в.  Когато напуща Китай, Джу Шао-Мей е някогашна надарена студентка по пиано, само че е изкарала пет години в трудов лагер и не е виждала пиано през цялото това време. В Китай пианото е неразрешено, музиката – също, остават единствено оперите, отдадени на властта. Един-единствен пианист съумява да оцелее в този културен вакуум, като приспособява за пиано оперите и по този начин безусловно избавя този инструмент. В един миг на кино лентата двамата с Джу Шао се срещат – всеки посвоему запазил верността си към Китай посредством музиката, която свири.

Джу Шао-Мей живее в Париж от повече години, в сравнение с е изкарала в Китай. Това обаче не я прави парижанка. Напълно промененият Шанхай също не е нейният град и тя е ничия – у нея живее една горест и една празнина на индивида без татковина, който е благополучен единствено когато свири.

Завръщането на Джу Шао-Мей в родината е триумфално. Билетите за концертите й се разпродават за минути, освен това на баснословни цени. За старата пианистка най-шокиращо е, че публиката в залите е основно от младежи, до момента в който в Европа младите от дълго време не вървят на сходни концерти. В Пекин идват да я слушат дъщерите на Дън Сяопин – принцесите на партията. И даже в случай че това е единствено поза, отново е показателно кое прави положително усещане в обществото.

„ Хората не трябва да не помнят, че музиката, образованието и литературата са най-важните характерности на здравото и хармонично общество “, споделя Джу Шао-Мей във кино лентата. Нямаме какво да прибавим.