Д-р Морган Скот Пек (1936–2005) е американски психиатър, публицист, автор

Истината ни освобождава – но преди това ни вбесява - МОРГАН СКОТ ПЕК

Д-р Морган Скот Пек (1936–2005) е американски психиатър, журналист, създател на книги в региона на приложната логика на психиката и създател на фондация.

Огромният триумф на „ Изкуството да бъдеш Бог ” го трансформира в най-известния и авторитетен психиатър в Съединени американски щати.

Единственият метод да избегнем болката е да се откажем въобще от пътешествието на живота.

Удоволствието от живота се усилва чрез посрещането, прекарването и превъзмогването на болката.

За да бъдем свободни хора, ние би трябвало да поемем цялостна отговорност за себе си, само че освен това би трябвало да можем и да се разграничим от отговорности, които не са изцяло наши.

Проблемът за разграничаването на отговорността, която би трябвало да поемем, от тази, която не би трябвало да поемаме, е един от най-големите проблеми на човешкото битие. Адекватното протичане на процеса изисква от нас демонстрация на предпочитание и качества да правим дълготрайно себеизучаване.

Като се опитваме да избегнем отговорността за личното си държание, ние я прехвърляме върху някой различен човек или организация. По този метод милиони хора всеки ден се пробват да избягат от свободата си.

Като възрастни хора нашият избор е съвсем безграничен. Това обаче не значи, че не е мъчителен. Често ни се постанова да избираме по-малката от две несгоди, само че това въпреки всичко зависи от нас.

Същността на един зрял живот е низ от персонални избори и решения. Ако можем да възприемем това напълно, ще бъдем свободни хора. Ако ли пък не, вечно ще останем жертва на самите себе си.

Относително дребен брой щастливци не престават досега на гибелта да изследват тайнствата на действителността, преразглеждат картата си, даже обогатяват, усъвършенстват и премислят своето схващане за света и истината.

Премълчаването на истината постоянно е евентуална неистина.

Мярка за духовната големина на един човек – може би най-точната – е способността му да страда.

Вземането на решения най-добре се оправят тези, които претърпяват болката на решенията си и въпреки всичко си остават решителни.

Любовта изисква старания. Тя става забележима или същинска, когато поради някого (или поради себе си) вършим спомагателна крачка, изминаваме една миля допълнително.

Любовта е свободно реализиране на правото на избор. Двама се обичат единствено тогава, когато могат да живеят и сами, само че умишлено са избрали да бъдат дружно.

Единственият метод да сте сигурни, че ви обичат, е да сте хора, които си коства да бъдат обичани.

Поощряването на независимостта е повече симптом на обич, в сравнение с загрижеността за човек, който може да се грижи самичък за себе си.

Най-важната форма на внимание, което можем да дадем на обичаните си хора, е да ги изслушваме.

Не е допустимо същински да схванеш другия, без да направиш място за него в себе си.

Истинската обич е разширение на личността, което изисква огромни количества сила. Така че, без значение дали ви харесва или не, просто не можем да обичаме всички.

Истинската обич е скъпоценна и хората, които са способни да я изживеят, знаят, че тяхната любов би трябвало да бъде колкото се може по-добре фокусирана посредством самодисциплина.

Всяка връзка, в която има същинска обич, е взаимна психотерапия.

Всички човешки взаимоотношения са опция – или да се учиш, или да учиш другите.

За да е най-хубавата, на която сме способни, нашата вяра (или светоглед) би трябвало да е напълно персонална, изкована посредством пламъка на подозрението в огнището на действителността.

Почти постоянно сме повече или по-малко способени, в сравнение с си мислим. Подсъзнанието обаче постоянно знае какви сме в действителност.

Проблемът е не толкоз в това, че хората имат враждебни и полови усеща, а по-скоро в това, че имат схващане, което доста постоянно не желае да посрещне тези страсти и да понесе болката от оправянето с тях, по тази причина усърдно ги прикриват.

Ако превъзмогнем леността, ще се оправим с всички останали трудности. В противоположен случай, няма да успеем да преодолеем нито едно.

Страхът от смяната се корени в мързела. Това е боязън от работата, която би трябвало да се свърши.

Разболяваме се точно заради това, че съзнанието ни се опълчва на подсъзнателната ни мъдрост.

Често тъкмо когато сме сигурни в нещо, ние в действителност се заблуждаваме, а когато сме изцяло комплицирани, се оказваме на верния път.

Човешката раса се готви за постепенен скок. Дали ще успеем в него или не, е ваша персонална отговорност.

Очевидно към този момент не е задоволително да бъдем просто обществени животни. Нашата основна, основна, решаваща задача е да се превърнем в общностни същества. Само по този начин ще може да продължи човешката еволюция.

Никога не можем да бъдем приключени и цялостни сами в себе си, сами по себе си. Неизбежно ние сме обществени същества, които обезверено се нуждаят едно от друго, не просто с цел да преживеят, освен за компания, а с цел да има изобщо животът ни някакъв смисъл.

Трябва да се опитаме, доколкото ни е по силите, да бъдем в случай че не господари на ориста си, то най-малко капитани на своя транспортен съд.

Практично е да се намерения за смяна в разпоредбите на играта, когато играта стартира да ни погубва.

Вече не е допустимо да си спасим кожите и в същото време да не сме наясно с претекстовете си и да не осъзнаваме културата, към която принадлежим.

Не можем да си спасим кожите, без да си спасим душите. Не можем да изправим бъркотията, която сме внесли в света, без някакъв тип духовно излекуване.

Ако просто търсиш благополучие, надали ще го намериш. Стреми се да създаваш и да обичаш, без да мислиш за щастието си, и евентуално през множеството време ще бъдеш благополучен.

Ако просто търсиш наслада, тя няма да пристигна. Работи за основаването на общественост и ще я намериш.

Започнете да цените взаимно дарбите си и ще започнете да цените личните си ограничавания.

Когато паднат маските на спокойствието ни и забележим страданието, смелостта, сломеността и скритото под тях достолепие, започваме същински да се почитаме един различен като човешки същества.

В реалност всеки човек е грохнал и уязвим. Колко необичайно, че нормално се усещаме длъжни да крием раните си, откакто всички ги имаме!

Раните ни са мъчителни. Но по-важна е любовта, която поражда, когато ги споделяме между тях.

Често най-силната допустима демонстрация на обич към другар, който страда, е шерването на болката му – да бъдем с него, въпреки че не можем да му дадем нищо с изключение на наличието си, даже и когато то е мъчително за нас самите.

Трябва да сме подготвени да приемем неуспеха и да признаем истината, че „ животът не е проблем за разрешаване, а мистерия за преживяване ”.

Често е мъчително – от време на време даже травматично – хора, които са постигнали някаква смяна в себе си, да се върнат в обществото, където нищо не се е трансформирало.

Основната неправилна визия или илюзия за човешката природа е, че всички хора са идентични.

Истината ни освобождава – само че преди този момент ни вбесява.

Ако се отхвърляме от нещо само за да спечелим по-добро, би трябвало да се запитаме: „ От какво би трябвало да се освободя, с цел да намеря мир? ”

Живот, лишен от прочувствените пристъпи на депресията и отчаянието, страха и тревогата, тъгата и тъгата, гнева и мъката на прошката, объркването и подозрението, рецензията и отхвърлянето, ще бъде ненужен освен за нас, само че и за другите.

Предполагам, че Бог е задоволително популярен, с цел да не се тормози изключително, в случай че понякога го проклинаме. Но това, което същински го вбесява, е да го употребяват.