Чуваш ли го онова опърничево не“, което му казваш, докато

Чуваш ли го това опърничево „ не “, което му казваш, до момента в който неистово искаш да те хване за ръката и в никакъв случай да не я пуска? Усещаш ли устните му, с които той преди малко е докоснал твоите, а ти едвам прикриваш треперенето им от нестихващо предпочитание да го направи още веднъж? Пронизва ли те оня взор, който кара краката ти да омекват и освен тъй като в действителност омекват, само че и тъй като той желае да ти омекнат тези колене, всичко да ти омекне? Усещаш ли го това допиране, което осъзнаваш, че е допиране, само че е доста повече от това? И освен тъй като дъхът ти стопира. Не, там, на място си е, само че искаш да го споделиш с него. И на него дъхът му да спре. И да го усещаш това прекъсване. 

Споделеност. Това ми липсва. На мен. Но по какъв начин може да ми липсва нещо, което в никакъв случай не съм усещала?

Аз чувствам хващането за гърлото, когато седнал съм пред телефона, изпила четвъртата си чаша вино, и неистово желая да пиша. Да пиша думи, да пиша обиди, да пиша страсти, да ги диря тези страсти, да ги викам... там в зелената светлина, която ще просветва в телефона му. Аз чувствам срама, когато в сутрините по-късно в полусън проверявам известията си и съзнавам, че съм писала неща, които даже самата аз не желая да прочета (и освен в тъкмо тази заран, никога), и викам й на тази заран, и на страстта й викам: „ Никога, в никакъв случай, чуваш ли, в никакъв случай не пиши!!! “. Аз чувствам преглъщането, в което всички думи в отговор на извинението ми са всичко друго, само че не и споделеност. Празни са. Аз чувствам празнотата, която няколко чаши вино и няколко думи страст могат да оставят след себе си и през днешния ден, и на следващия ден, и изключително на сутринта.

Аз чувствам упованието на споделеността. Която и да е тя. И повече чувствам неналичието й. Но по какъв начин може да ми липсва нещо, което в никакъв случай не съм усещала?

Спомням си по какъв начин той върна блясъка в очите ми. Появи се инцидентно и не чаках, че даже ще ме потърси след вечерта, която прекарахме дружно. Но ме откри. Във Facebook. Мястото, което щеше да се трансформира в единственото, където можех да го видя, да попитам по какъв начин е, да знам, че съществува. Телефона му нямах, нито той моя. Така и не го изиска. Пренебрегнах това. Нали ми пишеше. Видяхме се още един път и от този момент минаха седмици. Работа, дете, работа... Така и не откри време за мен. И аз разбирах, чаках, желаех. Дори и когато даде обещание да пристигна да ме види, не пристигна. Дори спря да написа.

Аз направих първата крачка, а не трябваше. Но го харесвах. Харесвах метода, по който ме караше да се усмихвам. Чувствах се добре в прегръдките му. Харесвах себе си с него. Защото не ми се постановяваше да бъда никоя друга освен себе си. И той сякаш ме харесваше, тъкмо такава – щура и неукротима. Но очевидно не беше задоволително, с цел да се задържи до мен. Бях си забранила да имам вяра на думи, само че на него желаех да му имам вяра. Че е споделена страстта, която изпитвам. Харесване, обич, неспокойствие... Има ли значение какво е името й? Моята носеше неговото име.

И имах вяра, че няма да спре, че няма да бъде отмита от сълзите, които се стичаха върху телефона ми в опит да диря споделеност. Ах, тази пуста споделеност.

„ Нямам нищо за предоставяне “, това ми написа, като за последно. Аз не желая предоставяне, аз желая чувство, това му отвърнах. Явно не съм била толкоз безапелационна. И аз направих своите неправилни ходове, само че знам, че нито момент не съм била друга освен себе си. Явно и това беше неверен ход. „ Остави да те харесват такава, каквато си “, ми написа моя другарка преди този момент. По дяволите, това „ да бъдеш себе си “ не работи. И лудостта ми не работи. И сърцето ми към този момент не работи. Сякаш хиляди дребни късчета болежка се бяха впили в него и му напомняха, че то не е значимо, че него го няма, че любовта я няма, че споделеността я няма.

Защото формулата „ да бъдеш себе си “ не работи. В един момент усещаш успокоение, топлота и обич, а в идващия – празнина, болежка и изтощение. Не желаех отговорът да се крие в несподелеността. Исках я тази споделеност, желаех я тази обич, само че желаех да я чувствам. С него. И когато него го нямаше, запълвах празнотата с други. А след това болеше още повече. Не желаех да поставям етикети, даже този на любовта ми се струваше непотребен. И на него не желаех да му поставям етикети. Харесвах го подобен, какъвто е, даже когато не пишеше, даже когато усещах безразличието, даже когато през множеството време го нямаше. Не желаех да се отхвърлям от него. Може би бях лакомец, тъй като се усещах добре с него, тъй като когато бях с него, не желаех да бъда на никое място другаде. Времето, вярата, опциите – трите „ В “-та, които ме държаха и които теглеха сърцето ми към него. А даже не съм сигурна дали той осъзнаваше, че го държи в ръцете си.

Толкова доста обич и цялата желаех да му я дам. На него. Но него го нямаше. Ах, тази пуста несподеленост! Как тогава ми липсва нещо, което в никакъв случай не съм усещала...