Лирични размисли на Станимира Георгиева
Читателите ни към този момент са имали опция през 2021 година да се срещнат с част от вдъхновяващите импресии на СТАНИМИРА ГЕОРГИЕВА. Младата авторка има афинитет към литературата от детските години. В творчеството й ясно личи чувственият блян към шерването посредством написаното на най-съкровени прекарвания и размишления. Талантът й не остава неусетен - награждавана е с влиятелни оценки за поетични и прозаични текстове. Издадени са няколко нейни стихосбирки и антологии с литературни творби. Подготвя и нова книга. ДУМА още веднъж показва лиричните послания на младата писателка като част от устрема на екипа ни да дава поле за изява на даровити българи, за които писането е на първо място независимост.
Пролетта сънува
Пролетта сънува топли цветове. А сърцето се вълнува: кой това ще спре? Нюанси като пролетни листа. Песен на красиви птици, слънчева душа. А цветята носят наслада, кристални капки дъжд, който от небето пада, пада внезапно. В перлена омайност като гальовен сън пролетта танцува своя земен звън. На уханните тополи, на розовите цветове, на прелестните лалета, на люляците от сърце, на изумрудените мисли, на съвършените листа, пролетта сънува и рисува същността. На вятъра изтънчен, на уханната земя, на възприятията с боязън на изящните неща, на струните, които мелодии плетат, на звездите безконечни, които като лилии блестят. На нежните простори, на потоци и фантазии. Пролетта в нас приказва като диамант от звездност в небето ни свети. А уханието на цветята са в нашите души. Красота и смисъл, любов и сълзи на лиричните прелестни феи, на лиричните лъчи, пролетта сънува, когато времето върви и гали със пристрастеност луната и своето сърце. Пролетта сънува под земното небе. И в мене тя танцува с религия на дете.
Сърцето помни нощта
Бряг, талази и нов живот. Време, преразказано с чувства. Сетива и особени пламъци. Чаша от мрачно испанско вино и ти. Ти - облик, който опознавам. Море в безкрайни цветове, полет в лятно небе, залез над човешко сърце... Там, някъде, измежду светлина от кадифе и души, измежду звезден пясък и топли, нежни талази, измежду облаци като сън. А дърветата галят с листа. Шепот и изумрудена тишина. Път към безкрая, към който вървим. Загадъчна хубост измежду лазур и пушек. Там си, в тези мигове, измежду перлените целувки на русалките, които се прегръщат с опали. Там си, когато морето танцува с безкрайната лунна обич. Там си, където пеят южните птици, където гората се слива със златния пясък, където поетите пишат любовни писма в бутилки, където корабите прерязват вълните, където нощта се слива с новия ден, с теб и мен, с нас... Където се чува безконечният глас на любовния боязън, деликатност и хубост - морска, човешка, магична, неземна... Любовта е като отдалечен сапфир, заключил нашата ярка звезда. Като червен нар сладостна глътка плодова пристрастеност. Като нас. Като чучулиги, носещи ентусиазъм за независимост, за фантазия в нежните небесни простори. Като паяци, плетящи люляковия здрач. Като ефир. Като знак на чудесата, които ни предстоят. Любовта е тази морска омайност, призрачна коприна, определен кристал от цветове. Там си. Там съм. Там сме. А душите рисуват нашите същности измежду пясъчните докосвания, измежду морски цветя, измежду морето, което сънува. Но сърцето помни нощта, лятото и чудните секрети, дърветата и погледите инцидентни, смеха и бисерните вълшебства на безконечните човешки безредици. На любовта като сакрално допиране, като златен песъчлив прахуляк, като сълзите на небесната Венера. Без неистини, без боязън. И в погледите ни се събира цялото земно море, цялото топло небе. Като перо, изрисувало нашето общо сърце. Сърце, обречено на обич и звезди. Сърце, биещо като капка измежду южна дъга. Сърце, пазещо хубостта на нощта. Сърце, което са двама. Аз - спомен. Ти - ден. Аз - теб. Ти - мен. Това са нашите ориси, преплетени в звездните линии, които чертаят нашите думи, мисли и усеща. С любов, родена край нежния морски свят, когато коралите палят морето като влюбени женски очи. И целият свят се трансформира в магия. Част от южната хубост на морето, сърцето и нашата Звездна фантазия. Като небесна чиста сълза, каквато е любовта. Любовта.
Влюбени истини
Колко от душите ни са написани в нашите човешки ориси? Колко намираме в капките истини, които блестят като искри? Колко далечни сме, когато желаем да бъдем положителни? Но в действителност сърцата ни са просто преплетени в сънища от рози с бодли. И нашите усеща са нашите истини - бели като ослепителен, чист сняг. И ние сме безконечните, просто определените, които в безкрая вървят. Но пътят е толкоз снежен, че в душите се забиват игли. И ние с тебе сме единствено допиране, припламване от елмазени звездни сълзи. И някъде, може би, някъде тайнствени, в нас нов живот ще гори. За да обичаме до края, пречистени, когато до Смърт ни боли.
Шепотът на ягодите
С благоухание в летния здрач, когато пеят щурците, аз пиша още веднъж за тях, те изпълват с мирис дните. Шепнат безшумно листата на ягодите в нощта. Нещо свършва и още веднъж стартира. Може би - любовта? Край езерото студено, с летните цветове, на истината родена от нов живот и сърце. Ягодите са деликатност и наслада, целувки на загадъчна светлина, летни нежни ласки, чувство за лято и независимост. С бели цветчета и мемоари за прелестни фантазии, които може би в миналото ти на мен подари. Онези моменти вълшебни, в остарялата лятна гора, аз се влюбих в тебе, ти това осъзна. И измежду светулки и хубост, измежду уханни цветя, се врекохме вечно да обичаме с чисти сърца. Шепнат ягодите, листата, розите и нощта... Те ме трансформират в русалка, във влюбена лятна жена. Тях ще нося в сърцето като ягодов пушек. Аз - твоя докрая. Ти - мой до дъно обичан обичан.
Пастелни сетива
Толкова деликатност сме събрали, нали? Красиво изкуство, красиви черти. Нощи от оникс. Пастели и грим. Аз теб обичам, с тебе вървим измежду изкуство и мощ на осмислени дни. Съдбата ни взима, когато боли. Светът ни рисува на изящни платна. Аз - твоя обичана. Ти - сън, сетива. Ти - красива омайност, бистър прахуляк, който гори. А аз - в безкрая, изкусителност от събраните дни. Погледи, сенки, безконечен мираж, литература от думи, безконечен пейзаж. Поезия, сънища, звезди, светове. Моя обич, мое сърце, мое възприятие измежду пастелна дъга. Сила на бляскавост, цветове, сетива. А тайният смисъл - той в нас твори, пастели от истини рисуват фантазии, тъй като знаем с теб има две безконечни неща: Любовта като Чувство и Изкуството, което осмисля света.
Сърце, цялостно със звезди
Когато творчеството ми поаленее, когато някой от пандиза си излезе, когато славеят за момент поспре да пее, когато вятърът притихнал остане, вероятно може би тогава и душата ми ще спре и ще престане - да обича, да чертае, да крещи, че сърцето ми е цялостно със звезди, които палят, парят и сияят, които имат вяра в своята орис, които пишат нотите на песента, които чакат в унес със звезди. Орисан е този ден и час, и всяка утринна поема, и всеки момент от вечността, и всяка същинска алтернатива, обвързвана със Любовта. Всеки късмет да усещам теб още веднъж, когато прахуляк от мразовит дъжд вали. Помни, че желая те тогава, когато сърцето ми е цялостно със звезди, когато небето ми е цялостно с фантазии, когато Луната с тебе ни огрее, когато моята душа душата твоя преживее, когато пътят ни един гради тогава, когато живеем и обичаме, нали? Когато сърцето е цялостно със звезди.
Формата на възприятието
Изрязано е от чисто стъкло в моята поетична душа форма на възприятие - шепнеха моите сетива. То ме трансформира в пламък, орел с крила. И аз се окъпвам в дивата ярка роса. Сред зелената изумрудена лятна трева. Сред земята на чудни божествен цветя. Изгарям в необятната сладостна синева. Превръщам се в дълбока и могъща река и над звездите в безкрая хвърча. Обичам да усещам. Каква хубост! А формата е деликатност и ослепителна светлина. Почувствай живота, бит света със силата на всички вселени, събрани в една човешка орис.
Сянка в душата на Ангел
Умираш в светлината на красивия ден, когато времето отминава. Оставяш седефена бяла диря. И всичко свършва. Забрава. А там, където ангелите пеят и лъха от крилете им благ студ, една вяра трансформира се в пламък и изгаря мощния зложелател. В душата на ангела е безшумно, сърцето мраморно тупти. И не щеш ли вярата притихва, перата благ трансформират се в дни. С целувката на деликатност и великолепие, на красиви сбъднати фантазии и воали от благ сълзи, и тези прелестни загадъчни звезди, които рисуват сенките на ангели в света. Това е вик за деликатност, това е хубост. А другото, другото го написа Вечността.
Обичам зимния мирис на света
Обичам зимния мирис на света, хубостта на сивия вятър... По лунни пътеки ходя, а снежинките милват моите сетива. Унесена през корони от сняг, с чувствено нежно сърце, ръцете ми от мощ кървят, снежен дух допира моето зимно лице. Този свят от зимни игли и вятър с мирис на ледове извайва зимния сън и нови приказни светове от зимни ювелирни картини, от леденосин ослепителен атлаз. Зимен свят от бели сълзи и в него е моето аз. Зима от лунно сребро, с ослепително студено небе. Мечта от човешки ориси с форма на студени звезди. И някъде там... намираш се ти.
Рисунка Людмил Асенов
Пролетта сънува
Пролетта сънува топли цветове. А сърцето се вълнува: кой това ще спре? Нюанси като пролетни листа. Песен на красиви птици, слънчева душа. А цветята носят наслада, кристални капки дъжд, който от небето пада, пада внезапно. В перлена омайност като гальовен сън пролетта танцува своя земен звън. На уханните тополи, на розовите цветове, на прелестните лалета, на люляците от сърце, на изумрудените мисли, на съвършените листа, пролетта сънува и рисува същността. На вятъра изтънчен, на уханната земя, на възприятията с боязън на изящните неща, на струните, които мелодии плетат, на звездите безконечни, които като лилии блестят. На нежните простори, на потоци и фантазии. Пролетта в нас приказва като диамант от звездност в небето ни свети. А уханието на цветята са в нашите души. Красота и смисъл, любов и сълзи на лиричните прелестни феи, на лиричните лъчи, пролетта сънува, когато времето върви и гали със пристрастеност луната и своето сърце. Пролетта сънува под земното небе. И в мене тя танцува с религия на дете.
Сърцето помни нощта
Бряг, талази и нов живот. Време, преразказано с чувства. Сетива и особени пламъци. Чаша от мрачно испанско вино и ти. Ти - облик, който опознавам. Море в безкрайни цветове, полет в лятно небе, залез над човешко сърце... Там, някъде, измежду светлина от кадифе и души, измежду звезден пясък и топли, нежни талази, измежду облаци като сън. А дърветата галят с листа. Шепот и изумрудена тишина. Път към безкрая, към който вървим. Загадъчна хубост измежду лазур и пушек. Там си, в тези мигове, измежду перлените целувки на русалките, които се прегръщат с опали. Там си, когато морето танцува с безкрайната лунна обич. Там си, където пеят южните птици, където гората се слива със златния пясък, където поетите пишат любовни писма в бутилки, където корабите прерязват вълните, където нощта се слива с новия ден, с теб и мен, с нас... Където се чува безконечният глас на любовния боязън, деликатност и хубост - морска, човешка, магична, неземна... Любовта е като отдалечен сапфир, заключил нашата ярка звезда. Като червен нар сладостна глътка плодова пристрастеност. Като нас. Като чучулиги, носещи ентусиазъм за независимост, за фантазия в нежните небесни простори. Като паяци, плетящи люляковия здрач. Като ефир. Като знак на чудесата, които ни предстоят. Любовта е тази морска омайност, призрачна коприна, определен кристал от цветове. Там си. Там съм. Там сме. А душите рисуват нашите същности измежду пясъчните докосвания, измежду морски цветя, измежду морето, което сънува. Но сърцето помни нощта, лятото и чудните секрети, дърветата и погледите инцидентни, смеха и бисерните вълшебства на безконечните човешки безредици. На любовта като сакрално допиране, като златен песъчлив прахуляк, като сълзите на небесната Венера. Без неистини, без боязън. И в погледите ни се събира цялото земно море, цялото топло небе. Като перо, изрисувало нашето общо сърце. Сърце, обречено на обич и звезди. Сърце, биещо като капка измежду южна дъга. Сърце, пазещо хубостта на нощта. Сърце, което са двама. Аз - спомен. Ти - ден. Аз - теб. Ти - мен. Това са нашите ориси, преплетени в звездните линии, които чертаят нашите думи, мисли и усеща. С любов, родена край нежния морски свят, когато коралите палят морето като влюбени женски очи. И целият свят се трансформира в магия. Част от южната хубост на морето, сърцето и нашата Звездна фантазия. Като небесна чиста сълза, каквато е любовта. Любовта.
Влюбени истини
Колко от душите ни са написани в нашите човешки ориси? Колко намираме в капките истини, които блестят като искри? Колко далечни сме, когато желаем да бъдем положителни? Но в действителност сърцата ни са просто преплетени в сънища от рози с бодли. И нашите усеща са нашите истини - бели като ослепителен, чист сняг. И ние сме безконечните, просто определените, които в безкрая вървят. Но пътят е толкоз снежен, че в душите се забиват игли. И ние с тебе сме единствено допиране, припламване от елмазени звездни сълзи. И някъде, може би, някъде тайнствени, в нас нов живот ще гори. За да обичаме до края, пречистени, когато до Смърт ни боли.
Шепотът на ягодите
С благоухание в летния здрач, когато пеят щурците, аз пиша още веднъж за тях, те изпълват с мирис дните. Шепнат безшумно листата на ягодите в нощта. Нещо свършва и още веднъж стартира. Може би - любовта? Край езерото студено, с летните цветове, на истината родена от нов живот и сърце. Ягодите са деликатност и наслада, целувки на загадъчна светлина, летни нежни ласки, чувство за лято и независимост. С бели цветчета и мемоари за прелестни фантазии, които може би в миналото ти на мен подари. Онези моменти вълшебни, в остарялата лятна гора, аз се влюбих в тебе, ти това осъзна. И измежду светулки и хубост, измежду уханни цветя, се врекохме вечно да обичаме с чисти сърца. Шепнат ягодите, листата, розите и нощта... Те ме трансформират в русалка, във влюбена лятна жена. Тях ще нося в сърцето като ягодов пушек. Аз - твоя докрая. Ти - мой до дъно обичан обичан.
Пастелни сетива
Толкова деликатност сме събрали, нали? Красиво изкуство, красиви черти. Нощи от оникс. Пастели и грим. Аз теб обичам, с тебе вървим измежду изкуство и мощ на осмислени дни. Съдбата ни взима, когато боли. Светът ни рисува на изящни платна. Аз - твоя обичана. Ти - сън, сетива. Ти - красива омайност, бистър прахуляк, който гори. А аз - в безкрая, изкусителност от събраните дни. Погледи, сенки, безконечен мираж, литература от думи, безконечен пейзаж. Поезия, сънища, звезди, светове. Моя обич, мое сърце, мое възприятие измежду пастелна дъга. Сила на бляскавост, цветове, сетива. А тайният смисъл - той в нас твори, пастели от истини рисуват фантазии, тъй като знаем с теб има две безконечни неща: Любовта като Чувство и Изкуството, което осмисля света.
Сърце, цялостно със звезди
Когато творчеството ми поаленее, когато някой от пандиза си излезе, когато славеят за момент поспре да пее, когато вятърът притихнал остане, вероятно може би тогава и душата ми ще спре и ще престане - да обича, да чертае, да крещи, че сърцето ми е цялостно със звезди, които палят, парят и сияят, които имат вяра в своята орис, които пишат нотите на песента, които чакат в унес със звезди. Орисан е този ден и час, и всяка утринна поема, и всеки момент от вечността, и всяка същинска алтернатива, обвързвана със Любовта. Всеки късмет да усещам теб още веднъж, когато прахуляк от мразовит дъжд вали. Помни, че желая те тогава, когато сърцето ми е цялостно със звезди, когато небето ми е цялостно с фантазии, когато Луната с тебе ни огрее, когато моята душа душата твоя преживее, когато пътят ни един гради тогава, когато живеем и обичаме, нали? Когато сърцето е цялостно със звезди.
Формата на възприятието
Изрязано е от чисто стъкло в моята поетична душа форма на възприятие - шепнеха моите сетива. То ме трансформира в пламък, орел с крила. И аз се окъпвам в дивата ярка роса. Сред зелената изумрудена лятна трева. Сред земята на чудни божествен цветя. Изгарям в необятната сладостна синева. Превръщам се в дълбока и могъща река и над звездите в безкрая хвърча. Обичам да усещам. Каква хубост! А формата е деликатност и ослепителна светлина. Почувствай живота, бит света със силата на всички вселени, събрани в една човешка орис.
Сянка в душата на Ангел
Умираш в светлината на красивия ден, когато времето отминава. Оставяш седефена бяла диря. И всичко свършва. Забрава. А там, където ангелите пеят и лъха от крилете им благ студ, една вяра трансформира се в пламък и изгаря мощния зложелател. В душата на ангела е безшумно, сърцето мраморно тупти. И не щеш ли вярата притихва, перата благ трансформират се в дни. С целувката на деликатност и великолепие, на красиви сбъднати фантазии и воали от благ сълзи, и тези прелестни загадъчни звезди, които рисуват сенките на ангели в света. Това е вик за деликатност, това е хубост. А другото, другото го написа Вечността.
Обичам зимния мирис на света
Обичам зимния мирис на света, хубостта на сивия вятър... По лунни пътеки ходя, а снежинките милват моите сетива. Унесена през корони от сняг, с чувствено нежно сърце, ръцете ми от мощ кървят, снежен дух допира моето зимно лице. Този свят от зимни игли и вятър с мирис на ледове извайва зимния сън и нови приказни светове от зимни ювелирни картини, от леденосин ослепителен атлаз. Зимен свят от бели сълзи и в него е моето аз. Зима от лунно сребро, с ослепително студено небе. Мечта от човешки ориси с форма на студени звезди. И някъде там... намираш се ти.
Рисунка Людмил Асенов
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ