Бенджамин Пфол: В чистото кино няма диалог
Чист. Чисто изкуство. Изчистени линии. Гениално премерена хубост. Чиста човешка харизма. Безкръвна, само че задоволително мъчителна дисекция на човешката фикция, която се пробва да остане чиста, макар омърсеното схващане. Бенджамин Пфол се появява тъкмо в точния момент, като вълшебник, чиято единствена задача е да ни опази допустимо най-чисти...
Германският режисьор взе участие на „ София филм фест “ (2024) със своя дебют в пълнометражното кино – „ Юпитер “, и стана любимец на младежкото жури на фестивала.
Целият ми живот и цялото ми аз е в този филм, споделя Пфол. И в хода на диалога разбираш, че тъкмо тази „ научна фантастика “ може да бъде един от най-хубавите и лесносмилаеми уроци за всички, които живеем на тази планета. В „ Юпитер “ са събрани проявления на индивида, самодоволно наричани галактически – от дребния свят на душeвността и нейния марш в историята, логиката на психиката и социологията до сякаш огромните постижения в науката, медицината и „ социализирането “ ни с други цивилизации...
Бенджамин Пфол – в разговор, в който професионалните тематики разкриват доста от личността на режисьора, неговия нехарактерен взор към света и хората. За лъжата, за фамилията, за (себе)оценката и утвърждението (на другите), за цензурата, за навиците, за греховете на седмото изкуство... И най-важното – какво е чисто кино и за какво в него няма разговори.
Г-н Пфол, на какъв брой от всичките над 70 фестивала, показали „ Юпитер “, успяхте да присъствате?
- За страдание, нямах опция да участвам на всичките 70. За мен беше огромна наслада, че филмът беше селектиран на толкоз доста фестивали. Опитвам се да участвам на колкото се може повече места, само че съумях да отида на 20-30. Някои бяха наоколо, в Германия или в Европа, и бе елементарно.
Най-силното прекарване беше в Пекин. Там има огромен студентски кинофестивал, на който изкарах една откачена седмица. На първо място, това е град, извънредно друг освен от градовете, които са ми познати в Европа, само че и от всички градове, където съм бил. Пътувал съм много из Югоизточна Азия, само че Пекин няма нищо общо и с нея. Всичко е направено по този начин, че да бъде оптимално дейно. Например, влизаш в метрото, идва трен и по високоговорителите оповестяват „ Ето, за следващ път влакът идва в точния момент “. Ей такива някакви неща...
След прожекцията на „ Юпитер “, който е политически филм, имаше полемика. В един миг от публиката почнаха да се чуват писъци и викове. Избухна скандал и внезапно някакви хора почнаха да влизат и да извеждат хора от публиката. Свалиха ме и мен от сцената. Извиниха ми се. В първия миг, не разбрах какво се е случило. Малко по-късно ми обясниха, че въпросите, заложени от студентите, са били спуснати от управлението на университета. Докато аз отговарях на един от тези въпроси, в публиката е имало някой, който схваща британски. Той е споделил, че моят отговор е бил преведен неверно и се развикал... Но, ето това е Китай. Вероятно и в Русия е по този начин...
Почувствахте ли се измамен по някакъв метод?
- Ами, да, значително. Защото, от една страна, за мен е огромна чест постоянно, когато мой филм е поканен на фестивал. Голяма чест е, че аз съм поканен, че хората желаят да проведат полемика с мен. Това са неща, които доста ме радват, без значение дали е във Франция, тук, в България, или в Китай. От друга страна, отивайки на фестивал, аз, по този начин да се каже, нямам надзор върху това, което се случва. Изцяло съм в ръцете на хората, които работят за този фестивал...
От трета страна, в Пекин се почувствах доста добре. Града доста ми хареса. Храната е превъзходна. Хората са извънредно отзивчиви, сприятелих се с доста от тях. Но си дадох сметка, че за мен това не е никакъв проблем. Аз на следващия ден се прибирам у дома и този скандал не ми се отразява по никакъв метод. Дадох си сметка в каква обстановка и в какво общество живеят всички тези благи и отзивчиви хора – пред какво се изправени, когато се пробват да вършат изкуство, да бъдат свободни, да насочат някакви политически послания. За тях това е доста тежко...
Беше изключително прекарване и заради това, че моите родители напущат Източна Германия през 1984 година. За тях е доста тежко решение, оставят зад тила си целия си живот. И повода да го създадат е точно неналичието на независимост – да изразяваш мнението си, мислите си. Аз знаех за това, само че в никакъв случай не съм имал чувство какво е да живееш в такива условия. И в този момент, за първи път в Пекин, се сблъсках и разбрах доста повече за европейската история, за историята на личното ми семейство, какво е да живееш в потисническо общество, където не можеш да изразяваш мислите си...
Когато има такава страна, такова общество и подобен метод на приемане – не е ли по-добре да не си част от всичко това?
- Не. Защото те могат да трансформират нещо при превода и това, което споделям в полемиката след кино лентата. А полемика може и да няма – аз съм като един бонус към кино лентата. Във кино лентата обаче посланието си го има. То даже не е и обръщение, тъй като аз се пробвам да не насочвам послания, а по-скоро – да повдигам въпроси. Въпросите, които слагам, са очевидни и хората ще ги видят. Така че това, че ще трансформират какво съм споделил, няма изключително значение...
Едва ли, тъй като историята и в комунистическа България познава случаи с цензурирани или просто орязани подиуми от филми...
- Да, това фактически е огромната заплаха. За мен би било алена линия, оттатък която не бих се съгласил филмите ми да бъдат показвани, в случай че има някаква интервенция в тях.
Jupiter Teaser | DREIFILM from DREIFILM on Vimeo.
Но не съм чувал в днешно време да се вършат такива неща, а и това беше просто един малоумен късометражен студентски филм. Не беше нещо чак толкоз значимо. От друга страна, има доста образци на филми, които са направени в властнически режими, и които са били извънредно сериозни към тези режими, само че в художествената форма на киното са съумели да се промъкнат през цензурата...
Имашие един филм – Spur der Steine, чиято премиера в Източна Германия бе доста добре посетена (Trace of Stones/Следи от камъни, източногермански филм от 1966 година на режисьора Франк Бейер, по едноименния разказ на Ерик Нойч, с Манфред Круг в основната роля – бел. а.). Въртя се по кината една седмица и чак по-късно цензурата го спря, тъй като осъзна какъв брой е сериозен. Или пък „ Левиатан “, който излезе в Русия преди няколко години (Руска драма от 2014 година на режисьора Андрей Звягинцев, по негов сюжет в съавторство с Олег Негин – бел. а.). Не можех да допускам, че цензурата в Русия е позволила такова нещо. Киното от време на време съумява да избегне цензурата...
Богатият фестивален живот на един филм част ли е от триумфа на този филм? Доколко фестивалната аудитория е същинската, естествена, средностатистическа аудитория, за която се допуска, че е основана една лента?
- Това, че един филм е селектиран на доста фестивали, и изключително на влиятелни фестивали, е значимо, тъй като това е реклама. Медиите обръщат внимание и става по-вероятно филмът да има добра дистрибуция. Ние, в последна сметка, вършим филми, с цел да ги гледат колкото се може повече хора.
Хубавото на фестивалите е, че има хора от целия свят. Ето, аз в този момент имам опция да съм в България, да се срещна с хора, с които да приказваме за моя филм, за киното като цяло, за света, и това е нещо доста скъпо.
Новият ми филм няма да има кой знае какъв триумф по кината в Германия. Това си го знам. Познавам си пазара. В същото време, пазарът се трансформира. Аз съм доста огромен обожател на Холивуд от 70-те години – Холивуд на Копола и Скорсезе, които съумяват по едно и също време да описват забавни истории, които са политически, имат висока кинематографична стойност и, в това време, са привлекателни за необятна аудитория и пълнят салоните. Мисля, че това е въпрос на работата на режисьора. От друга страна, касае културната еднаквост на страната, груповото изпитание на цялата кинаджийска общественост, на пресата, на образованието. Така че тези два пътя – на художественото и комерсиалното кино, някак си да се слеят...
Вие самият по кое време започнахте да поставяте под въпрос гледната точка на Вашите родители?
- Не се сещам за точния миг, само че доста добре помня израстването си. Моят протест, моята гражданска война на малко момиченце не беше толкоз против родителите ми, колкото против тази извънредно консервативна селска среда, в която растях.
Бях на към 14 или 15, когато за пръв път чух пънк и няколко месеца по-късно си боядисах косата в зелено, и изобщо, започнах да се държа по един по-различен метод. След това пристигна и политиката... Оттогава до ден сегашен с родителите ми имаме разнообразни визии по доста въпроси. Но, както споделих, моят протест не беше против тях, а против средата, в която растях.
Днес тяхното утвърждение значимо ли е за Вас. Чие утвърждение на работата Ви е най-важно за Вас?
- Одобрението на родителите ми е значимо за мен. Но аз имам шанс в връзките си с тях и знам, че ще одобрят и поддържат каквото и да направя. Когато бях новак кинорежисьор, на тях ми беше малко тежко, тъй като те се притесняваха и към момента се притесняват за икономическата резистентност на моето съществуване. Изглеждаше, че няма никаква вяра, никакъв гений... (Усмихва се – бел..а). Въпреки това, ме поддържаха, и знам, че ще ме поддържат постоянно.
Що се отнася до това чие утвърждение е значимо за мен, в тази ситуация, с този филм, е малко изключително, тъй като това е извънредно персонален план. Аз самичък си написах сюжета. Общо взето, целият ми живот и цялото ми аз е в него. Така че съм изключително уязвим за рецензия и отзиви от който и да било – без значение, дали ще е сътрудник режисьор, кино критик или случаен човек. Най-важно за мен е мнението за моя филм да бъде откровено. Защото от време на време слушам рецензии, от които ясно проличава, че този човек даже не е гледал целия филм, а някъде доникъде, и ми показва мнение, което си е съставил авансово.
Случва се и човек, който не е експерт или даже не се вълнува от кино, да е видял мой филм и да показа, че нещо го е трогнало или го е предиздвикало да се замисли. Това са най-радващите и значими мнения, които получавам.
Често ли по време на фотоси се постанова да изневерявате на навиците си като режисьор?
- (Замисля се – бел. а.) Трябва да дефинираме какво тъкмо значи табиет, само че, като цяло, работата на режисьора е да реагира на този огромен екип от хора, които е събрал. Както един футболен треньор би трябвало да се преценява с играчите, които има в тима си.
Всеки един оператор, всеки един артист, всеки дизайнер на костюми се нуждае от друг режисьор и ти би трябвало за всеки от тези хора да бъдеш този режисьор, от който той има потребност. Мисля, че самото естество на режисьорската работа е да нямаш привички. Трябва да ги променяш непрекъснато – освен по отношение на хората, само че и по отношение на историята, която разказваш, по отношение на самия филм.
Някои филми изискват доста непоколебим надзор на всеки подробност. Други филми, с цел да разцъфтят, се нуждаят от независимост – да ги оставиш да се развиват. Така че доста е друго, само че, въпреки всичко, приказваме на основата на доста стеснен опит. Това е първият пълнометражен филм...
Кой е най-големият грях на киното като изкуство?
- Ако киното има някакъв грях, това е включването на разговора. Действително, в моя филм аз употребявам доста разговор, само че преди не беше по този начин. В ранните ми работи съвсем няма разговори.
В чистото кино няма разговор. Специфичното за киното, което го няма в никое друго изкуство, е точно това – да разкажеш една история единствено посредством движещи се облици и монтаж. Да, киното употребява детайли от разнообразни изкуства. Актьорската игра идва от театъра, декорите – от изобразителното изкуство... Диалогът освен, че идва от театъра, само че и някак си измества и скрива чисто кинематографичното в един филм. Понякога, когато виждам старите шедьоври на Чарли Чаплин и Жорж Мелиес – „ Пътешествие до луната “, си споделям: Ето това е съвършенството, не е необходим разговор.
Филмите на Чаплин и Мелиес, за които говорите, са отпреди 100 години. Днес разговорът в киното неминуем ли е? Харесвате ли Ким Ки Дук, да вземем за пример?
- (Замисля се – бел. а.) Мисля, че няма връщане обратно – към епохата на Чарли Чаплин. Звукът е станал част от нашето усещане за киното и аз доста обичам звука в киното. Имам проблем единствено с разговора. Има доста режисьори, като Ким Ки Дук, само че не бих желал да разисквам съответни създатели, които съумяват да описват истории с доста малко разговор. И въпреки всичко ще загатна Терънс Малик, да вземем за пример. Той съумява да споделя историите си без истински разговор. Пак употребява човешки глас, да вземем за пример – класическо описване с глас зад кадър, само че без кой знае какъв брой разговор.
Има други създатели, които вършат разнообразни опити в изразните средства, с които описват своите истории. Тепърва следва да откриваме нови художествени похвати, само че не мисля, че можем да се върнем към времето на Чаплин.
Има ли нещо, което Ви задуша в киното като фен?
- (Замисля се – бел. а.) Ами евентуално хиляди неща ме нервират в актуалното кино, само че на първо място доста ме натъжава това, че мейнстрийм филмите са извънредно повторителни. Нямат никаква храброст да се направи нещо новаторско, да се опитва. Има една създадена схемичка, която е открито, че работи, и тя се повтаря. Отново и още веднъж ни се описват едни и същи истории, по един и същи метод.
Напоследък, има наклонност филмите да се основават на някакво произведение отпреди години – видеоигра, остарял филм или комикс. Преди, сякаш, не беше по този начин. Имаше мейнстрийм филми, които бяха занимателни, привличаха необятна аудитория. В същото време, бяха и реформаторски. Наскоро с сътрудник си говорихме за прекарването, когато за пръв път сме гледали „ Матрицата “. Филм, който шокира цялата аудитория.
В този ред на мисли, има ли филми, след които като фен Ви се е желало да полетите от благополучие?
- Има доста, само че ми е мъчно да посоча нещо съответно. „ Зона на интерес “ ме порази, само че към момента ми е мъчно да приказвам за него (The Zone of Interest, историческа драма от 2023 година на английския режисьор Джонатан Глейзър, копродукция сред Англия, Полша и Съединени американски щати, въодушевена от едноименния разказ на Мартин Еймис, с премия „ Оскар “ за най-хубав интернационален филм – бел. а.). Определено ми хареса, направи ми доста мощно усещане, само че към момента не знам какво тъкмо видях... Това филм ли беше, някаква арт съоръжения ли беше.... Със сигурност, беше нещо друго.
Преди това гледах Los Colonos, който също доста ме впечатли (The Settlers/Заселниците, кинодебют на чилийския кино режисьор, сценарист и монтажист на Фелипе Галвес Хаберле, отличен с премията FIPRESCI на 76-ия кино фестивал в Кан – бел. а.). Това е филм за западната колонизация на Чили, който беше награден предходната година в Кан. Казах си: Ето по този начин би трябвало да се прави кино. Но, в последна сметка, хубавото на киното като художествена форма е, че тя е доста разнообразна. Един филм може да бъде доста разнообразни неща и в това му е чара.
Коя е обичаната дума на родния Ви език?
- (Замисля се – бел. а.) Хм, мисля, че хубостта на немския език е по-скоро в граматиката, отколкото в думите. Но има една дума, която доста одобрявам – не толкоз поради звученето, а тъй като четох, че в тъкмо тази си форма съществува единствено в немския език. И това е думата Heimat.
Няколко пъти съм се опитвал да обясня какво тъкмо значи и ми е доста мъчно. В Германия даже има подобен род – heimat филм, който се появява през 50-те години и е в апогея си през 50-те и началото на 60-те, следвоенните години. Това нормално са идилични филми, разположени някъде в Южна Германия, в планините, където не е имало война, опустошения, нацита. Всичко е отлично. Едни такива идилични, лековати, банални филми, които да успокоят публиката.
Аз също се пробвах да направя собствен вид на heimat филм, само че той се получи като актуален уестърн. Бих споделил, че heimat е чувството за това, че си в сигурност, че заобикалящата те среда ти е позната и се чувстваш добре. Това може да е фамилията ти, родния ти дом, родителите ти, приятелите ти, музиката, която обичаш. Би могло да бъде всичко и тъкмо това е забавното на думата.
Heimat е нещо, което е доста нежно, което доста елементарно може да бъде изгубено, само че пък може да бъде и преоткрито. Ето това също е значимо.
Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... "?
- (Замисля се – бел. а.) Киното. Скучен отговор – да. Не съм сигурен, че обичам света, обичам киното.
