Последният лист
Броени часове ни разделят от новата 2022 година Измъчени от тегобите на отиващата си нелека 2021-а, дано със примирение и амнистия погледнем първо обратно и след това с вяра и ентусиазъм напред - към светлото ново, което ни чака.
Подаряваме ви едни насълзяващ роман за безкрайната добрина, която носи сърцето, без значение от епохите, възрастта и събитията. Разказът е и за още нещо, за което през тази година разговаряхме с вас обстойно от страниците на обичаното ви списание Осем - за вярата, че можеш да оздравееш все пак и за силата на позитивното мислене, което планини повдига и избавя животи. Бъдете здрави и щастливи, все по този начин любознателни. Нека духовните полезности завоюват вековната битка с материалните. Мир и обич в домовете ви, скъпи читатели. Благодатна Нова 2022-а!
В един дребен квартал западно от Уошингтън скуеър улиците внезапно щурват и се преплитат и пречупват в дребни изрезки, наречени „ площадки “. Тези „ площадки “ образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си даже два пъти. Някакъв художник разкрил един път напълно неподозирана опция в тази улица. Ами в случай че инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, ненадейно срещне самичък себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката!
И не щеш ли хората на изкуството плъпнали из самобитния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно ревю, фронтони от деветнайсети век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от Шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали „ колония “.
Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. „ Джонси “ беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата — от Калифорния. Двете се бяха срещнали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и-широките женски ръкави съответстват изцяло, което докара и до общото ателие.
Това стана през май. През ноември един леден чужденец, който докторите нарекоха Пневмонии, се разшета незабележим из колонията, като докосваше ту един, ту различен с ледените си пръсти. В източната част този сарап крачеше самоуверено и поразяваше десетки жертви, само че тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх „ площадки “ затрудняваше неговия ход.
Господин Пневмонии никога не можеше да се назова любезен джентълмен. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, надали можеше да бъде равносилен съперник за този остарял бандит с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания стоманен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на прилежащата неизмазана къща.
Една заран загриженият лекар с леко придвижване на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.
— Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на 10 — сподели той и стърси живака на термометъра. — И то единствено в случай че в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички медикаменти са безсилни. А вашата госпожичка към този момент е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?
— Ами… беше си наумила, че един ден безусловно би трябвало да нарисува Неаполския залив.
— Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо по-сериозно — мисълта за някакъв мъж да вземем за пример?
— Мъж ли? — възкликна Сю и гласът й звънна внезапно като разхлабена струна. — Нима един мъж заслужава… Но не, докторе, няма такова нещо!
— Така, значи, това е просто слабоволие — сподели докторът. — Аз ще направя всичко, на което науката — в мое лице — е способна. Но щом пациентът ми стартира да брои каретите на погребалното си шествие, аз смъквам петдесет % от лечебната мощ на медикаментите. Ако извършите по този начин, че най-малко един път да ви попита какви ръкави ще се носят тази зима, подсигурявам ви двойно по-голяма възможност да се оправи.
След като докторът си отиде, Сю се затвори в ателието и плака, плака, до момента в който хартиената салфетка се трансформира в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята на Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер.
Джонси лежеше съвсем незабележима под завивките, обърнала глава към прозореца, Сю намерения, че е заспала и престана да свири.
Тя настройки статива и се зае да рисува с туш илюстрация за роман в списание. Младите художници си проправят път към Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си проправят път към Литературата.
Докато нахвърляше фигурата на героя на описа — каубой от Айдахо с грациозен брич и с монокъл на носа, до слуха й няколко пъти долетя спокоен шепот. Тя приближи прибързано до леглото. Очите на Джонси бяха необятно отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше — броеше в противоположен ред.
— Дванайсет — произнесе тя и по-късно: — единайсет; и след това: — 10, девет, осем, седем — последните две съвсем на един мирис.
Обезпокоена, Сю погледна на открито. Какво имаше за преброяване? Виждаше се единствено голият, тъмен двор и на двадесет крачки — калканът на неизмазаната къща. Една остаряла, прастара лозница, чепата и изгнила към корените, пълзеше доникъде на калкана. Студеният мирис на есента беше смъкнал листата и в този момент клоните, вкопчани в ронещите се тухли, голееха като скелет.
— Какво има, блага? — попита Сю.
— Шест сподели едвам чуто Джонси. — Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха близо 100. Главата ме заболяваше да ги броя. А в този момент е доста елементарно. Ето още един. Останаха единствено пет.
— Какво пет, блага? Кажи на твоята Сюди.
— Листа. На лозницата. Когато капне и последният, ще си отида и аз. Знам си го от три дни. Докторът не ти ли сподели?
— За първи път слушам тази нелепост — отвърна Сю с превъзходно неуважение. — Какво общо имат листата на остарялата лозница с твоето излекуване? А ти толкоз обичаше тази лозница, немирнице. Я не оглупявай! Та докторът ми сподели тази заран, че ще оздравееш, скоро… чакай, по какъв начин сподели тъкмо? Че вероятността е 10 на едно. Да не мислиш, че когато се возим на трамвай или минаваме около някоя новострояща се постройка вероятността да останем живи е по-голяма? Опитай в този момент бульона и остави твоята Сюди да приключи илюстрацията си, че да може да я пробута на редактора и да купи вино за болното си дете и свински пържоли за личния си тулум.
— Безсмислено е да купуваш повече вино — отвърна Джонси, забила взор в прозореца. — Ето, отиде още един. Не, не желая никакъв бульон. Останаха единствено четири. Искам да видя по какъв начин ще се отрони и последният, преди да се стъмни. Тогава ще си отида и аз.
— Джонси, блага — сподели Сю, като се наведе над нея, — обещай ми, че ще затвориш очи и няма да гледаш през прозореца, до момента в който не завърша илюстрацията. Утре би трябвало да я предам. Нужна ми е светлина, другояче бих спуснала щорите.
— Не можеш ли да рисуваш в другата стая? — попита студено Джонси.
— Предпочитам да заставам при теб — отвърна Сю. — И също така не желая да се вторачваш в тези глупави листа.
— Кажи ми, когато свършиш — промълви Джонси и затвори очи, бледа и неподвижна като повалена скулптура, — тъй като желая да видя по какъв начин ще падне последният. Омръзна ми да очаквам. Омръзна ми да мисля. Ще ми се да се отърва от всичко и да полетя надолу, надолу, като някое от тези нещастни, изтощени листа.
— Помъчи се да заспиш — сподели Сю. — Аз би трябвало да повикам Берман за модел, с цел да обрисувам остарелия златотърсач-отшелник. Ще се върна след минутка. Ти не мърдай през това време.
Старият Берман беше художник, който живееше на партера, тъкмо под тяхното ателие. Това беше над шестдесетгодишен човек, с брада на Микеланджеловия Мойсей, която се виеше надолу от глава на сатир по тяло на гном. Берман не бе съумял в изкуството. Четиридесет години бе въртял четката, без да се домогне даже до полите на своята Муза. Цял живот се готвеше да сътвори шедьовър, а още не бе го почнал. От няколко години не бе рисувал нищо с изключение на някоя и друга табелка или компания. Припечелваше по нещичко и като позираше на младите художници от „ колонията “, които нямаха опция да заплащат на професионален модел. Той пиеше джин до давност и все говореше за своя предстоящ шедьовър. Иначе беше раздразнено старче, което се отнасяше с извънредно пренебрежение към всевъзможни сантименталности и смяташе себе си за овчарско куче, чиято задача е да пази двете млади художнички от горното ателие.
Сю откри Берман в полутъмната му бърлога долу, цялостен умирисан на хвойна. В единия ъгъл стоеше на триножник недокоснато платно, което към този момент двадесет и пет години чакаше първите мазки на шедьовъра. Тя изясни на стареца каква муха е влезнала в главата на Джонси и изрази опасенията си, че момичето, леко и нежно като лист, може да си отлети, когато угаснат и последните искрици на желанието му за живот. Стария Берман, чиито зачервени очи очевидно се насълзиха, се развика ядосано, засегнат от тези идиотски мечти.
— Какфо? — кресна той. — Как е фъзможна такава клупост — та умреш, сащото листата пада от проклета лосница! Са пърфи път чува такава клупост. Не, не шелая та ви посира са фаш клупаф аскет. Как топуснахте да си напие ф клава такова нещо? Ах, коркото момише!
— Тя е доста болна и отслабнала — сподели Сю — и от температурата й идват всякакви мъчителни и странни мисли. Добре, господин Берман, щом не желаете да ми позирате, недейте. Но в случай че желаете да знаете, вие сте един непоносим стар… остарял бръщолевец.
— Шенски рапоти! — възмути се Берман. — Кой касал, че няма да ви посира? Та фървим. Идвам с фас. Половин час кофоря, че желая да ви посира! Поше мой! Как моша това хупаво момише та се располее. Етин ден ще нарисуфам мой шедьовър и всички ще се махне отсам. Та, та!
Когато се качиха горе, Джонси спеше. Сю спусна щорите додолу и направи знак на Берман да мине в другата стая. Там двамата пристъпиха до прозореца и със боязън се взряха в лозницата. После се спогледаха, без да продумат. Валеше леден, твърдоглав дъжд, подправен със сняг. Берман, облечен в остарялата си синя риза, седна на едно котле вместо камък, да театралничи като златотърсач-отшелник.
На другата заран, когато Сю се разсъни, откакто бе спала единствено един час, тя видя, че Джонси се взира с помътнели, необятно отворени очи в спуснатите зелени щори.
— Вдигни ги, желая да погледна на открито — изкомандува шушукайки тя.
Сю се подчини с отвращение.
След проливния дъжд и гневните пориви напразно, който не бе спрял цяла нощ, на фона на неизмазания калкан към момента се виждаше един лист. Последният. Все още зелен при дръжката, само че допрян от жълтевината на гнилостта и развалата по разчленените краища, той се държеше самоуверено на една клонка на двадесетина стъпки от земята.
— Това е последният — сподели Джонси. — Бях сигурна, че снощи ще падне. Какъв вятър духаше единствено! Но той ще падне през днешния ден и тогава ще си умра и аз.
— Боже мой! — въздъхна Сю и наведе изтощеното си лице над възглавницата. — Помисли най-малко за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще върша без теб?
Но Джонси не отговори. Всичко на този свят е непознато на душата, която се готви да се насочи по своя неизвестен, отдалечен път. Колкото повече се късаха нишките, които я свързваха с хората и с живота, толкоз повече я превземаше мъчителната прищявка.
Денят си отиваше, само че даже в здрача те виждаха на фона на калкана самотния лист на лозницата, който продължаваше да се държи. После, с рухването на нощта севернякът още веднъж се надигна, по стъклата заплющя дъжд и се застича на потоци от ниската холандска стряха.
Щом се развидели, Джонси — това момиче нямаше благосклонност! — изиска отново да се вдигнат щорите.
Листът към момента си стоеше на мястото.
Джонси лежа дълго, загледана в него. После повика Сю, която и подгряваше пилешкия бульон на газовата печка.
— Сюди, аз бях непослушно момиче — сподели Джонси. — Този финален лист, наподобява, остана, с цел да ми покаже какъв брой съм неприятна. Грехота е човек да желае да почине. Сега можеш да ми дадеш малко бульон, а след това мляко с портвайн… Или не, дай ми първо огледалото, а по-късно ми подложи възглавници, че да мога да седна в леглото и да те виждам по какъв начин готвиш.
Един час по-късно тя сподели:
— Сюди, уповавам се един ден да обрисувам Неаполския залив.
След обед пристигна докторът и Сю откри някакъв претекст да излезе с него в коридора.
— Днес има доста по-голяма вяра — сподели докторът, като пое слабичката, трепереща ръка на Сю. — Грижете се добре за нея и ще спечелите борбата. А в този момент би трябвало да навестя долу различен болен. Казва се Берман — някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Той е остарял, отпаднал човек, а болестта е в доста остра форма. За него няма вяра, само че все пак през днешния ден ще го изпратя в болница — там има повече улеснения.
На другия ден докторът сподели на Сю:
— За нея към този момент няма никаква заплаха. Вие победихте. Сега единствено мощна храна и положително гледане — друго не е нужно.
Следобед Сю се приближи до леглото на Джонси, доплитайки удовлетворена един напълно наследник и напълно непотребен шал, и я прегърна с една ръка дружно с възглавниците.
— Трябва да ти кажа нещо, бяла мишко — подзе тя. — Господин Берман е починал през днешния ден в болничното заведение от пневмония. Лой се разболя единствено преди два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил долу в стаята му съвсем в безсъзнание. Обувките и облеклата му били вир-вода и студени като лед. Никой не можел да си показа къде може да е ходил в такава ужасна нощ. После намерили един фенер, който към момента горял, стълбата, взета от мястото й, няколко захвърлени четки и една палитра с жълта и зелена багра и… Я погледи през прозореца последния лист на лозницата. Не ти ли е направило усещане, че той не трепти, въобще не помръдва от вятъра? Да, блага, това е шедьовърът на Берман — нарисувал го е в онази нощ, когато се е отронил последният лист.
Подаряваме ви едни насълзяващ роман за безкрайната добрина, която носи сърцето, без значение от епохите, възрастта и събитията. Разказът е и за още нещо, за което през тази година разговаряхме с вас обстойно от страниците на обичаното ви списание Осем - за вярата, че можеш да оздравееш все пак и за силата на позитивното мислене, което планини повдига и избавя животи. Бъдете здрави и щастливи, все по този начин любознателни. Нека духовните полезности завоюват вековната битка с материалните. Мир и обич в домовете ви, скъпи читатели. Благодатна Нова 2022-а!
В един дребен квартал западно от Уошингтън скуеър улиците внезапно щурват и се преплитат и пречупват в дребни изрезки, наречени „ площадки “. Тези „ площадки “ образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си даже два пъти. Някакъв художник разкрил един път напълно неподозирана опция в тази улица. Ами в случай че инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, ненадейно срещне самичък себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката!
И не щеш ли хората на изкуството плъпнали из самобитния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно ревю, фронтони от деветнайсети век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от Шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали „ колония “.
Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. „ Джонси “ беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата — от Калифорния. Двете се бяха срещнали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и-широките женски ръкави съответстват изцяло, което докара и до общото ателие.
Това стана през май. През ноември един леден чужденец, който докторите нарекоха Пневмонии, се разшета незабележим из колонията, като докосваше ту един, ту различен с ледените си пръсти. В източната част този сарап крачеше самоуверено и поразяваше десетки жертви, само че тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх „ площадки “ затрудняваше неговия ход.
Господин Пневмонии никога не можеше да се назова любезен джентълмен. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, надали можеше да бъде равносилен съперник за този остарял бандит с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания стоманен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на прилежащата неизмазана къща.
Една заран загриженият лекар с леко придвижване на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.
— Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на 10 — сподели той и стърси живака на термометъра. — И то единствено в случай че в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички медикаменти са безсилни. А вашата госпожичка към този момент е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?
— Ами… беше си наумила, че един ден безусловно би трябвало да нарисува Неаполския залив.
— Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо по-сериозно — мисълта за някакъв мъж да вземем за пример?
— Мъж ли? — възкликна Сю и гласът й звънна внезапно като разхлабена струна. — Нима един мъж заслужава… Но не, докторе, няма такова нещо!
— Така, значи, това е просто слабоволие — сподели докторът. — Аз ще направя всичко, на което науката — в мое лице — е способна. Но щом пациентът ми стартира да брои каретите на погребалното си шествие, аз смъквам петдесет % от лечебната мощ на медикаментите. Ако извършите по този начин, че най-малко един път да ви попита какви ръкави ще се носят тази зима, подсигурявам ви двойно по-голяма възможност да се оправи.
След като докторът си отиде, Сю се затвори в ателието и плака, плака, до момента в който хартиената салфетка се трансформира в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята на Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер.
Джонси лежеше съвсем незабележима под завивките, обърнала глава към прозореца, Сю намерения, че е заспала и престана да свири.
Тя настройки статива и се зае да рисува с туш илюстрация за роман в списание. Младите художници си проправят път към Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си проправят път към Литературата.
Докато нахвърляше фигурата на героя на описа — каубой от Айдахо с грациозен брич и с монокъл на носа, до слуха й няколко пъти долетя спокоен шепот. Тя приближи прибързано до леглото. Очите на Джонси бяха необятно отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше — броеше в противоположен ред.
— Дванайсет — произнесе тя и по-късно: — единайсет; и след това: — 10, девет, осем, седем — последните две съвсем на един мирис.
Обезпокоена, Сю погледна на открито. Какво имаше за преброяване? Виждаше се единствено голият, тъмен двор и на двадесет крачки — калканът на неизмазаната къща. Една остаряла, прастара лозница, чепата и изгнила към корените, пълзеше доникъде на калкана. Студеният мирис на есента беше смъкнал листата и в този момент клоните, вкопчани в ронещите се тухли, голееха като скелет.
— Какво има, блага? — попита Сю.
— Шест сподели едвам чуто Джонси. — Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха близо 100. Главата ме заболяваше да ги броя. А в този момент е доста елементарно. Ето още един. Останаха единствено пет.
— Какво пет, блага? Кажи на твоята Сюди.
— Листа. На лозницата. Когато капне и последният, ще си отида и аз. Знам си го от три дни. Докторът не ти ли сподели?
— За първи път слушам тази нелепост — отвърна Сю с превъзходно неуважение. — Какво общо имат листата на остарялата лозница с твоето излекуване? А ти толкоз обичаше тази лозница, немирнице. Я не оглупявай! Та докторът ми сподели тази заран, че ще оздравееш, скоро… чакай, по какъв начин сподели тъкмо? Че вероятността е 10 на едно. Да не мислиш, че когато се возим на трамвай или минаваме около някоя новострояща се постройка вероятността да останем живи е по-голяма? Опитай в този момент бульона и остави твоята Сюди да приключи илюстрацията си, че да може да я пробута на редактора и да купи вино за болното си дете и свински пържоли за личния си тулум.
— Безсмислено е да купуваш повече вино — отвърна Джонси, забила взор в прозореца. — Ето, отиде още един. Не, не желая никакъв бульон. Останаха единствено четири. Искам да видя по какъв начин ще се отрони и последният, преди да се стъмни. Тогава ще си отида и аз.
— Джонси, блага — сподели Сю, като се наведе над нея, — обещай ми, че ще затвориш очи и няма да гледаш през прозореца, до момента в който не завърша илюстрацията. Утре би трябвало да я предам. Нужна ми е светлина, другояче бих спуснала щорите.
— Не можеш ли да рисуваш в другата стая? — попита студено Джонси.
— Предпочитам да заставам при теб — отвърна Сю. — И също така не желая да се вторачваш в тези глупави листа.
— Кажи ми, когато свършиш — промълви Джонси и затвори очи, бледа и неподвижна като повалена скулптура, — тъй като желая да видя по какъв начин ще падне последният. Омръзна ми да очаквам. Омръзна ми да мисля. Ще ми се да се отърва от всичко и да полетя надолу, надолу, като някое от тези нещастни, изтощени листа.
— Помъчи се да заспиш — сподели Сю. — Аз би трябвало да повикам Берман за модел, с цел да обрисувам остарелия златотърсач-отшелник. Ще се върна след минутка. Ти не мърдай през това време.
Старият Берман беше художник, който живееше на партера, тъкмо под тяхното ателие. Това беше над шестдесетгодишен човек, с брада на Микеланджеловия Мойсей, която се виеше надолу от глава на сатир по тяло на гном. Берман не бе съумял в изкуството. Четиридесет години бе въртял четката, без да се домогне даже до полите на своята Муза. Цял живот се готвеше да сътвори шедьовър, а още не бе го почнал. От няколко години не бе рисувал нищо с изключение на някоя и друга табелка или компания. Припечелваше по нещичко и като позираше на младите художници от „ колонията “, които нямаха опция да заплащат на професионален модел. Той пиеше джин до давност и все говореше за своя предстоящ шедьовър. Иначе беше раздразнено старче, което се отнасяше с извънредно пренебрежение към всевъзможни сантименталности и смяташе себе си за овчарско куче, чиято задача е да пази двете млади художнички от горното ателие.
Сю откри Берман в полутъмната му бърлога долу, цялостен умирисан на хвойна. В единия ъгъл стоеше на триножник недокоснато платно, което към този момент двадесет и пет години чакаше първите мазки на шедьовъра. Тя изясни на стареца каква муха е влезнала в главата на Джонси и изрази опасенията си, че момичето, леко и нежно като лист, може да си отлети, когато угаснат и последните искрици на желанието му за живот. Стария Берман, чиито зачервени очи очевидно се насълзиха, се развика ядосано, засегнат от тези идиотски мечти.
— Какфо? — кресна той. — Как е фъзможна такава клупост — та умреш, сащото листата пада от проклета лосница! Са пърфи път чува такава клупост. Не, не шелая та ви посира са фаш клупаф аскет. Как топуснахте да си напие ф клава такова нещо? Ах, коркото момише!
— Тя е доста болна и отслабнала — сподели Сю — и от температурата й идват всякакви мъчителни и странни мисли. Добре, господин Берман, щом не желаете да ми позирате, недейте. Но в случай че желаете да знаете, вие сте един непоносим стар… остарял бръщолевец.
— Шенски рапоти! — възмути се Берман. — Кой касал, че няма да ви посира? Та фървим. Идвам с фас. Половин час кофоря, че желая да ви посира! Поше мой! Как моша това хупаво момише та се располее. Етин ден ще нарисуфам мой шедьовър и всички ще се махне отсам. Та, та!
Когато се качиха горе, Джонси спеше. Сю спусна щорите додолу и направи знак на Берман да мине в другата стая. Там двамата пристъпиха до прозореца и със боязън се взряха в лозницата. После се спогледаха, без да продумат. Валеше леден, твърдоглав дъжд, подправен със сняг. Берман, облечен в остарялата си синя риза, седна на едно котле вместо камък, да театралничи като златотърсач-отшелник.
На другата заран, когато Сю се разсъни, откакто бе спала единствено един час, тя видя, че Джонси се взира с помътнели, необятно отворени очи в спуснатите зелени щори.
— Вдигни ги, желая да погледна на открито — изкомандува шушукайки тя.
Сю се подчини с отвращение.
След проливния дъжд и гневните пориви напразно, който не бе спрял цяла нощ, на фона на неизмазания калкан към момента се виждаше един лист. Последният. Все още зелен при дръжката, само че допрян от жълтевината на гнилостта и развалата по разчленените краища, той се държеше самоуверено на една клонка на двадесетина стъпки от земята.
— Това е последният — сподели Джонси. — Бях сигурна, че снощи ще падне. Какъв вятър духаше единствено! Но той ще падне през днешния ден и тогава ще си умра и аз.
— Боже мой! — въздъхна Сю и наведе изтощеното си лице над възглавницата. — Помисли най-малко за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще върша без теб?
Но Джонси не отговори. Всичко на този свят е непознато на душата, която се готви да се насочи по своя неизвестен, отдалечен път. Колкото повече се късаха нишките, които я свързваха с хората и с живота, толкоз повече я превземаше мъчителната прищявка.
Денят си отиваше, само че даже в здрача те виждаха на фона на калкана самотния лист на лозницата, който продължаваше да се държи. После, с рухването на нощта севернякът още веднъж се надигна, по стъклата заплющя дъжд и се застича на потоци от ниската холандска стряха.
Щом се развидели, Джонси — това момиче нямаше благосклонност! — изиска отново да се вдигнат щорите.
Листът към момента си стоеше на мястото.
Джонси лежа дълго, загледана в него. После повика Сю, която и подгряваше пилешкия бульон на газовата печка.
— Сюди, аз бях непослушно момиче — сподели Джонси. — Този финален лист, наподобява, остана, с цел да ми покаже какъв брой съм неприятна. Грехота е човек да желае да почине. Сега можеш да ми дадеш малко бульон, а след това мляко с портвайн… Или не, дай ми първо огледалото, а по-късно ми подложи възглавници, че да мога да седна в леглото и да те виждам по какъв начин готвиш.
Един час по-късно тя сподели:
— Сюди, уповавам се един ден да обрисувам Неаполския залив.
След обед пристигна докторът и Сю откри някакъв претекст да излезе с него в коридора.
— Днес има доста по-голяма вяра — сподели докторът, като пое слабичката, трепереща ръка на Сю. — Грижете се добре за нея и ще спечелите борбата. А в този момент би трябвало да навестя долу различен болен. Казва се Берман — някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Той е остарял, отпаднал човек, а болестта е в доста остра форма. За него няма вяра, само че все пак през днешния ден ще го изпратя в болница — там има повече улеснения.
На другия ден докторът сподели на Сю:
— За нея към този момент няма никаква заплаха. Вие победихте. Сега единствено мощна храна и положително гледане — друго не е нужно.
Следобед Сю се приближи до леглото на Джонси, доплитайки удовлетворена един напълно наследник и напълно непотребен шал, и я прегърна с една ръка дружно с възглавниците.
— Трябва да ти кажа нещо, бяла мишко — подзе тя. — Господин Берман е починал през днешния ден в болничното заведение от пневмония. Лой се разболя единствено преди два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил долу в стаята му съвсем в безсъзнание. Обувките и облеклата му били вир-вода и студени като лед. Никой не можел да си показа къде може да е ходил в такава ужасна нощ. После намерили един фенер, който към момента горял, стълбата, взета от мястото й, няколко захвърлени четки и една палитра с жълта и зелена багра и… Я погледи през прозореца последния лист на лозницата. Не ти ли е направило усещане, че той не трепти, въобще не помръдва от вятъра? Да, блага, това е шедьовърът на Берман — нарисувал го е в онази нощ, когато се е отронил последният лист.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ