Поетическото слово има силата да възпитава човешката личност.
БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 година в Панагюрище. Завършил е философия и българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Работил е като редактор и основен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Защитава докторат в Института за метафизичен проучвания към Българска академия на науките, а от 1998 до 2005 година живее и работи в Швейцария, където приключва Академия за педагогичен науки с приет докторат. Специализира и преподава в региона на валдорфската педагогика, историята на философските системи и обществената логика на психиката. Автор e на над 30 стихосбирки, както и на други произведения. От края на 2012 година е шеф на изд. " Български публицист ", а от юни 2014 година - ръководител на Съюза на българските писатели.
- Г-н Ангелов, наскоро навършихте 70 години. С какви усеща посрещнахте този празник?
- Със смесени усеща, тъй като надали някой се радва на неумолимостта, наречена остаряване. По-важно е по какъв начин човек се усеща на толкоз години. Лично аз чувствам още сили в себе си и това ме кара освен да начертавам бъдещи проекти, а и да ги извършвам, доколкото мога.
- Ако извършите равносметка, какво успяхте да постигнете и какво си оставяте отсега нататък?
- Все още не ми се желае да върша равносметка на постигнатото, в случай че изобщо нещо съм постигнал. Важното е да не угасват стремежите, които са основната движеща мощ за всеки човек. А желания и несбъднати фантазии имам в остатък.
- Връщайки се обратно във времето, спомняте ли си по кое време посегнахте към перото и белия лист? Кога разбрахте, че поезията е част от Вас?
- Спомням си, че първата ми детска пристрастеност в областта на прочувствените провокации беше рисуването. Рисувах часове наред - без спиране, без паузи. Неизбежните игри прекъсваха това мое увлечение, само че пък засилваха пристрастеността ми към изобразяването на всичко това, което съм видял и ме е впечатлило. Рисувах фигури на хора и животни, по-късно - къщи, замъци, рицари, коли, влакове и самолети. От тези далечни времена имам бегли и неразбираеми мемоари. Приятели на родителите ми идваха у дома на посетители, измежду тях имаше и професионални художници, които ми посочваха по какъв начин да оформям и къде да разполагам фигуративните детайли, какви да бъдат пропорциите сред околните и по-далечните предмети в триизмерното пространство. Бях записан в предварителен клас-забавачница, в която ни подготвяха за първи клас. За наслада, към този момент знаех сричайки да чета и да пиша. Тогава - на към пет години - съм написал първото си стихотворение. Сестра ми Анета, която е с пет години по-голяма от мен, си го спомня и до през днешния ден. Тя помагаше, дружно с родителите ми, да приготвям уроците си, а аз на драго сърце се ровичках в нейните учебници и читанки. Живеехме на стотина метра от постройката на Панагюрското читалище „ Виделина “ и използвах тази непосредственост, с цел да взимам книги от детския отдел на библиотеката. Случваше се от време на време да заема книжки в ранния следобяд, а привечер ги връщах, към този момент прочетени, с цел да занеса у дома идващия ми избор. Постепенно писането на стихове измести увлечението ми към рисуването, защото родителите ми не разрешиха да аплайвам в Художествената гимназия, тъй като сестра ми към този момент беше студентка в София. Искаха да имат до себе си най-малко едно от двете си деца и несъмнено са имали право. Тази възбрана тогава ме натъжи, само че не чак толкоз, и последователно насочих сетивата си към рисуването с думи.
- Кога и по какъв начин излезе първата Ви книга?
- Първата ми поетична книга книга беше входирана в издателство „ Народна юноша “ съвсем осем години, преди да види бял свят. Не съм променял наличието й и не е имало никаква редакторска интервенция. През 1977 година поетът Матей Шопкин, тогава секретар на Съюз на българските писатели, написа къс увод за бъдещата ми книга. И се стартира разточително размотаване - от година в година, от редактор на редактор. Едва когато завеждащ отдел „ Поезия “ стана поетът Петър Андасаров, с негова поддръжка и с рекомендациите на шефа на „ Народна юноша “ Евтим Евтимов, книгата стана факт. Петър Андасаров беше и неин „ кръстник “. Той предложи заглавие на стихосбирката да бъде „ А върху ножа - детелина “, което е стих от стихотворението ми „ Камбана “. Благодарен съм на всички, които написаха мнения и рецензии за тази тъничка брошура, скъпа за мен, само че много закъсняла...
> - Кое Ви вълнува, когато пишете? Как пишете? Кога пишете?
- Вълнуват ме на първо място невероятните неща. Случващото се край нас носи неизброими тематики за поетично творчество. Ала още по-трудно е да се търси и откри поезията измежду елементарните привидно явления. Поезията има преимуществото да съществува отвън времевите и пространствените измерения, прекрачвайки границата сред живота и гибелта, и да се усеща уютно в паралелните светове. Там, където приключват рамките на ординерните науки и каноничните религии, стартира царството на поезията. За да се стигне до такава степен, е нужно ентусиазъм, чиято природа към момента остава неразгадана. Ето и моят некадърен опит да дам лирическо определение на поетическото ентусиазъм:
То е матова светлинка,
от вселените сътворена.
То е алената река
на прерязаната ми вена.
Неизказаното е то
и не може да се опише -
широко като трон,
който тук е подложен свише.
Не материя, а маяк
за посърналата вяра,
то е оня съдбоносен знак,
в който бъдещето се вглежда.
То е нашето друго аз -
непознато и полудиво,
яснолико като диамант
и сияйно като огниво.
Опитвал съм се да провокирам вдъхновението, само че то е доста капризно. Поне при мен е по този начин. Когато съм сядал да пиша стихотворение, в никакъв случай не се е получавало нещо, което да ме удовлетвори същински. Нося обособени стихотворни детайли в съзнанието си дълготрайно време и диря най-точните думи, които би трябвало да застанат в такава композиция, която ще донесе задоволство освен за мен, само че, уповавам се, и на читателя. Творческото писане е комплициран и строго самостоятелен интелектуален развой, по тази причина съм надалеч от мисълта да предлагам предписания за сътворяване на лирика. Тя е предопределение, докосващо най-чувствените мембрани на индивида, и към нея е належащо да се отнасяме с почит. Поезията не е занимание, нито елементарен метод за облекчаване на егоистични желания. За мен тя е необозримо знание и богослужение пред високото слово.
- Намирате ли време за лирика в днешното непоетично време? Или може би тъкмо такова време е за лирика?
- Времето в никакъв случай не стига, по тази причина би трябвало да се краде от свободното време и от времето за сън. Поезията е на всички места - към нас и в самите нас, стига човек да има сетива за нея. Тя от дълго време е престанала да бъде общ брой от обикновени чувствени показа, а парадоксалността и алогичността са двете константи, към които се завихрят осъзнати и неосъзнати страхове, очаквания, пристрастености, покруси... Убеден съм, че поетическото словото има неимоверната мощ да трансформира и възпитава човешката персона. Този подтик ме кара да диря и намирам време за основаване на лирика.
- Вашият път в живота непроменяемо е обвързван с литературата. Кои са най-важните гари, на които спирахте до момента по пътя, и каква е посоката?
- Литературата е словесно изкуство и то е обвързвано иманентно със общественото съществуване на хората. Отдавна тя е част от самостоятелното схващане и съставен елемент на публичните взаимоотношения. Важността й се показва и във обстоятелството, че борави със словото, което пък е философската парадигма на всяка нация. Ние сме наследници на книжовен език, основан по едно и също време като държавен и църковен. Официализирането му е почнало в далечната 893 година по време на Преславския църковен събор. Днес българската кирилица е приета за една от трите публични писмености на Европейския съюз. И е доста притеснително, че към момента не е признат Закон за отбрана и приложимост на българския език, на българските книжовност и словесност. Надявам се, че ръководеният от доцент Наталия Киселова български парламент ще прегледа нашия законопроект и ще даде зелена светлина за превръщането му в закон.
- Списание „ Читалище “... Каква е тази обич към този момент толкоз години?
- В списание „ Читалище “ започнах работа през лятото на 1981 година Вече бях причислен като аспирант в Института по философия към Българска академия на науките, в секцията „ История на философията “. Реших, че работата в най-стародавното българско списание „ Читалище “ ще бъде удобна опция за създаване на дисертационната ми тематика „ Влияние на античната философия върху Българското възобновление “. Боян Балабанов - основен редактор на сп. „ Читалище “ - прочут драматург и дълготраен ръководител на Съюза на националните читалища, беше харесал мое стихотворение за корица на списанието. Изпрати ми писмо с покана да стартира работа там. Приех с признателност тази покана и останах до края на 1985 година, след което започнах работа в Комитета за телевизия и радио. През май 1990 година се организира Възстановителният конгрес на Съюза на националните читалища и за негов ръководител с цялостно единогласие бе определен изкуствоведът проф. Атанас Божков. Този конгрес имаше за задача да възвърне автономността на читалищата, тъй като прекосяването им към Комитета за просвета бе станало в несъгласие с Наредбата-закон за читалищата, признат през 1945 година Конгресът гласоподава тези промени, само че действителността си остана същата. Трябваше да се явя на конкурс за основен редактор на списанието и завоювах, не без помощта на моите сътрудници от редакцията, които ме поддържаха безусловно. И тогава стартира същинска авантюра, защото при започване на 1991 година Министерството на културата взе решение да не субсидира своите печатни издания. Трябваше да се редуцират хора и да се търсят пари за издаване на броевете. Променен беше и публицистичният съвет. Успях да абонирам за сп. „ Читалище “ всички международни центрове по българистика. Тиражът му надхвърляше 5000 екземпляра, от които 600 стигаха до близо 70 страни по света... Ала някои оцветени в синьо недоброжелатели не харесаха подобен разцвет и започнаха масирани нападки против „ Читалище “, идващи най-много от рупора на Съюз на демократичните сили - в. „ Демокрация “. Хора от екипа на тогавашната министърка на културата Елка Константинова изгониха редакцията от пространствата на ул. „ Александър Батемберг “ №4 и започнаха „ странстванията “ ни из София. Няколко столични читалища предоставиха свои пространства, в които съхранявахме архива на списанието. Проточиха се тежки и продължителни правосъдни каузи със самозабравили се псевдодемократи. Спечелихме ги, върнахме се още веднъж там, откъдето бяхме изгонени, само че тежките рани, нанесени на възрожденското списание „ Читалище “, не могат да заздравеят и до през днешния ден. На 1 октомври „ Читалище “ навърши 155 години от съществуването си. Сред имената на сегашния публицистичен съвет е Негово светейшество патриарх Даниил. Той, Видинската митрополия, Съюзът на българските писатели и списанието са основатели и уредници на набиращ известност Национален книжовен конкурс, отдаден на концепциите, завещани ни от екзарх Aнтим I.
- Ще споделите ли с нашите читатели за престоя си в Швейцария? Какво Ви даде той?
- С Швейцария е обвързван нескончаем интервал от живота ми - повече от двадесет години. Заминах през есента на 1998 година и там приключих второто си висше обучение, специализирах и работех по специалността си - валдорфската педагогика. Богат съм на прелестни усещания от тази възхитителна страна, от нейните почтени и честни хора. Мисля, че Швейцария може да даде доста на нашите държавници като положителни и тествани във времето практики. Там всеки работещ има лични и неприкосновени банкови сметки, на които се натрупат пенсионните му вноски. Когато настъпи времето за пенсиониране, в тях към този момент има стотици хиляди швейцарски франкове, служещи за образуване на обективна и почтена пенсия. И още един факт. Средната месечна работна заплата в Швейцария е най-висока в целия свят - близо 7000 щатски $. Тази страна е водила война за финален път преди 526 години. На 22 юли 1499 година край крепостта Дорнек швейцарската войска побеждава австрийците, а по-късно афишира неутралитет за безконечни времена.
- Поехте Съюза на българските писатели и издателство „ Български публицист “ в сложен миг. Какво постигнахте за тези към този момент над 10 години?
- На този въпрос не е етично аз да давам отговор, тъй като може да прозвучи самохвално. Все отново ще отбележа, че постигнатото не е малко, в случай че се имат поради провокациите, които би трябвало да се преодоляват. Важното е, че Съюзът на българските писатели съществува като част от гражданското общество. Съществува и издателство „ Български публицист “, което не позволихме да бъде приватизирано и съществува като издание на Съюз на българските писатели. От тази година започнахме издаването на поредицата „ Български класици “. Първите три книги съдържат стихове на Николай Лилиев, Валери Петров и Любомир Левчев. Съвсем неотдавна отпечатахме и биографична книга за донора на гигантските кристали Илия Делев, написана от племенницата му проф. Надежда Делева. Писателският съюз намира откровена поддръжка персонално от президента Румен Радев и от цялата президентска институция, а взаимно с Министерството на културата реализираме редица литературни планове. Работим ползотворно с задгранични писателски организации и с управленията на десетки български общини. Миналата седмица беше излъчен следващият притежател на литературната премия „ Изворът на Белоногата “. Тя се връчва от Община Харманли с наше присъединяване от далечната 1981 година до момента. На 14 октомври в Първомай ще бъде разгласен носителят на Националната премия за лирика „ Слав Хр. Караславов “, а през ноември в Нови пазар ще обявим носителя на Националната премия за литература за деца „ Калина Малина “.
- Какво е мястото на Съюза на българските писатели в днешното общество?
- Съюзът на българските писатели е основан в тъмен за България интервал. През лятото на 1913 година е подписан несправедливият за България Букурещки контракт, който води до национална злополука. Демобилизирани млади офицери вземат решение да основат съдружие, което да запази българското слово и неговата най-висша демонстрация - литературата. Така на 8 септември същата година се ражда нашата организация. Сред учредителите й са: Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Кирил Христов, Пейо Яворов, Йордан Йовков. За почетни членове са привлечени: Иван Вазов, Антон Страшимиров, доктор Кръстьо Кръстев... През 1919 година Иван Вазов дава единодушието си да бъде определен за почетен ръководител на Съюза. Затова с горделивост назоваваме нашата организация Вазовия съюз.
В днешното нестабилно и лишено от същински идеали време ролята на Съюз на българските писатели става все по-осезаема. Все по-непреклонно заставаме против опитите за замяна на националните светини. За разлика от формиралата се групичка литератори неолиберали, управлението на Съюза на българските писатели счита, че българската литература е по едно и също време и музей, и мавзолей, тъй като нейните създатели през вековете са били патриарси, духовници, учители, книжовници, революционери. От Светите братя Кирил и Методий и техните възпитаници, и от първата възрожденска кохорта отпред с Паисий Хилендарски до актуалните родни писатели времето е белязало нашата история с литературни произведения, които имат цялостното съображение да обогатят съкровищницата на международната литература. Няма да не помни по какъв начин Нобеловият лауреат Мо Йен, създател на бестселърите „ Червено сорго “ и „ Уморен до гибел пребивавам “, и зам.-председател на Асоциацията на китайските писатели, призна, че един от литературните му кумири е Елин Пелин. Мога да дам още такива образци.
- Вашият взор върху актуалната българска литература? Няма ли разделяне и тук, както на всички места в нашето общество, по политически критерии: с цел да си сполучлив, би трябвало да изповядваш евро-атлантическите полезности и да хулиш социализма?
- Литературата е огледало на публичните действителности и, колкото и да се стремят някои литературоведи да постановат мнението, че тя би трябвало да бъде изключена от обществените парадигми, толкоз по-осезаемо се откроява техния зле затулен фалш. Преди псевдодемократичните промени в литературата царствено се бе разположил методът на социалистическия натурализъм, а през днешния ден тържествуват глашатаите на евро-атлантически полезности с неразбираем генезис и още по-неясно бъдеще. Обществото ни се развива спираловидно и е невероятно връщането обратно, само че не отрицанието, а добротворството е същинският път към какъвто и да е разцвет. Другото е злоба, която елементарно може да се изроди във фашизъм или производните му.
- Чува ли се гласът на българските поети и писатели? Вслушват ли се политиците ни в него?
- За огромно страдание, гласът на стойностните български писатели е умишлено заглушаван. От телевизионните екрани се появяват познати до погнуса послушковци, на които е казано какво да приказват. Те си мислят, че образуват публично мнение, само че в действителност създават социална злоба. Тези майкопродавци се кичат с интернационалните и казионни литературни награди, а дълбоката страна услужливо им издава книгите и ги популяризира по света с парите на бедния български поданик.
- Вие самият сте ляв човек, в никакъв случай не сте криели участието си в Българска социалистическа партия. Какво е бъдещето на лявата концепция у нас?
- Лявата концепция може да просъществува, в случай че на нея се посветят идеалисти. Моята констатация е, че кариеристите са доста повече от идеалистите. Доста хора възприемат партийната работа като тип бизнес. Не знам коя от групите ще надделее. Надявам се да завоюват тези, за които обществената правдивост стои над личностното облагодетелстване.
- Как ще коментирате ширещата се у нас измежду избрани среди русофобия? Не е ли това болестно положение?
- Категорично русофобията е болестно положение. Нагледахме се и се наслушахме на опиянени от злобата си особи, приканващи към война с страна, която ни е освободила от османския петвековен терор. Като поддръжка на отговора бих желал да изтъквам част от моето стихотворение „ Реставрация на обелиска “:
Той се издига към този момент тридесет и пет века,
напомняйки, че нищо
не се е трансформирало.
Човекът остава зложелател на индивида -
да го унищожи дава драго и благо.
А нападнатият няма с какво да се пази -
от дълго време правата му са отнети
и по тази причина поразително прилича
гротескна фигура
на Джакомети...
Съюзът на българските писатели и аз желаеме час по-скоро да завърши войната сред Украйна и Русия, както и да спре геноцидът в Ивицата Газа.
Светът изживява най-страшната рецесия след Втората международна война. Локалните войни могат да прераснат в международни и това ще бъде гибелно за всички нас. Всяка страна от позицията на личната си съвест би трябвало да направи това, което е значимо и наложително. И български, а и най-изявени международни писатели са били бранители на мира. Присъдената посмъртно на Никола Вапцаров Световна премия за мир е с присъединяване в журито на двама Нобелови лауреати - Пабло Неруда и Фредерик Жолио Кюри. Първият ръководител на Съюз на българските писатели Иван Андрейчин емигрира в неутрална Швейцария през Първата международна война и се включва в ръководеното от Анри Барбюс интернационално придвижване за мир. През седемдесетте и осемдесетте години на предишния век нашият съюз беше основател и хазаин на интернационалните писателски срещи „ Мирът - вяра на планетата “. Със съдействието на президентството бяха възобновени интернационалните литературни награди „ Христо Ботев “ (за публицистика) и „ Никола Вапцаров “ (за поезия). Надявам се от тази година да стартира тяхното връчване.
- Имате цялостен цикъл стихотворения, отдадени на наши възрожденци. Самият Вие сте от революционен край, от Панагюрище. Темата за България минава през цялата Ви лирика. За какво Ви боли най-вече? И каква е рецептата за тази болежка?
- Възраждането остава най-чистият и неоцапан интервал от родната история. Изградени са стотици църкви, учебни заведения и читалища. Издават се вестници, списания и книги. Дори в Браила е учредено Книжовно сдружение по концепция на проф. Марин Дринов. През 1870 година Отечеството ни има своя Екзархия, чествайки 1000-годишнината на Българската православна черква. И всичко това е реализирано под сянката на кървавия османски полумесец, при липса на независима страна и централизирана власт. Щом българският ген е устоял тогава, значи е вечен!
- Какво ще пожелаете на читателите на в. ДУМА?
- Пожелавам им на първо място здраве и кураж да се оправят с провокациите на суровите и несправедливи действителности. Читателите на този вестник са мои братя и сестри по хрумвания и им се покланям доземи!
- Г-н Ангелов, наскоро навършихте 70 години. С какви усеща посрещнахте този празник?
- Със смесени усеща, тъй като надали някой се радва на неумолимостта, наречена остаряване. По-важно е по какъв начин човек се усеща на толкоз години. Лично аз чувствам още сили в себе си и това ме кара освен да начертавам бъдещи проекти, а и да ги извършвам, доколкото мога.
- Ако извършите равносметка, какво успяхте да постигнете и какво си оставяте отсега нататък?
- Все още не ми се желае да върша равносметка на постигнатото, в случай че изобщо нещо съм постигнал. Важното е да не угасват стремежите, които са основната движеща мощ за всеки човек. А желания и несбъднати фантазии имам в остатък.
- Връщайки се обратно във времето, спомняте ли си по кое време посегнахте към перото и белия лист? Кога разбрахте, че поезията е част от Вас?
- Спомням си, че първата ми детска пристрастеност в областта на прочувствените провокации беше рисуването. Рисувах часове наред - без спиране, без паузи. Неизбежните игри прекъсваха това мое увлечение, само че пък засилваха пристрастеността ми към изобразяването на всичко това, което съм видял и ме е впечатлило. Рисувах фигури на хора и животни, по-късно - къщи, замъци, рицари, коли, влакове и самолети. От тези далечни времена имам бегли и неразбираеми мемоари. Приятели на родителите ми идваха у дома на посетители, измежду тях имаше и професионални художници, които ми посочваха по какъв начин да оформям и къде да разполагам фигуративните детайли, какви да бъдат пропорциите сред околните и по-далечните предмети в триизмерното пространство. Бях записан в предварителен клас-забавачница, в която ни подготвяха за първи клас. За наслада, към този момент знаех сричайки да чета и да пиша. Тогава - на към пет години - съм написал първото си стихотворение. Сестра ми Анета, която е с пет години по-голяма от мен, си го спомня и до през днешния ден. Тя помагаше, дружно с родителите ми, да приготвям уроците си, а аз на драго сърце се ровичках в нейните учебници и читанки. Живеехме на стотина метра от постройката на Панагюрското читалище „ Виделина “ и използвах тази непосредственост, с цел да взимам книги от детския отдел на библиотеката. Случваше се от време на време да заема книжки в ранния следобяд, а привечер ги връщах, към този момент прочетени, с цел да занеса у дома идващия ми избор. Постепенно писането на стихове измести увлечението ми към рисуването, защото родителите ми не разрешиха да аплайвам в Художествената гимназия, тъй като сестра ми към този момент беше студентка в София. Искаха да имат до себе си най-малко едно от двете си деца и несъмнено са имали право. Тази възбрана тогава ме натъжи, само че не чак толкоз, и последователно насочих сетивата си към рисуването с думи.
- Кога и по какъв начин излезе първата Ви книга?
- Първата ми поетична книга книга беше входирана в издателство „ Народна юноша “ съвсем осем години, преди да види бял свят. Не съм променял наличието й и не е имало никаква редакторска интервенция. През 1977 година поетът Матей Шопкин, тогава секретар на Съюз на българските писатели, написа къс увод за бъдещата ми книга. И се стартира разточително размотаване - от година в година, от редактор на редактор. Едва когато завеждащ отдел „ Поезия “ стана поетът Петър Андасаров, с негова поддръжка и с рекомендациите на шефа на „ Народна юноша “ Евтим Евтимов, книгата стана факт. Петър Андасаров беше и неин „ кръстник “. Той предложи заглавие на стихосбирката да бъде „ А върху ножа - детелина “, което е стих от стихотворението ми „ Камбана “. Благодарен съм на всички, които написаха мнения и рецензии за тази тъничка брошура, скъпа за мен, само че много закъсняла...
> - Кое Ви вълнува, когато пишете? Как пишете? Кога пишете?
- Вълнуват ме на първо място невероятните неща. Случващото се край нас носи неизброими тематики за поетично творчество. Ала още по-трудно е да се търси и откри поезията измежду елементарните привидно явления. Поезията има преимуществото да съществува отвън времевите и пространствените измерения, прекрачвайки границата сред живота и гибелта, и да се усеща уютно в паралелните светове. Там, където приключват рамките на ординерните науки и каноничните религии, стартира царството на поезията. За да се стигне до такава степен, е нужно ентусиазъм, чиято природа към момента остава неразгадана. Ето и моят некадърен опит да дам лирическо определение на поетическото ентусиазъм:
То е матова светлинка,
от вселените сътворена.
То е алената река
на прерязаната ми вена.
Неизказаното е то
и не може да се опише -
широко като трон,
който тук е подложен свише.
Не материя, а маяк
за посърналата вяра,
то е оня съдбоносен знак,
в който бъдещето се вглежда.
То е нашето друго аз -
непознато и полудиво,
яснолико като диамант
и сияйно като огниво.
Опитвал съм се да провокирам вдъхновението, само че то е доста капризно. Поне при мен е по този начин. Когато съм сядал да пиша стихотворение, в никакъв случай не се е получавало нещо, което да ме удовлетвори същински. Нося обособени стихотворни детайли в съзнанието си дълготрайно време и диря най-точните думи, които би трябвало да застанат в такава композиция, която ще донесе задоволство освен за мен, само че, уповавам се, и на читателя. Творческото писане е комплициран и строго самостоятелен интелектуален развой, по тази причина съм надалеч от мисълта да предлагам предписания за сътворяване на лирика. Тя е предопределение, докосващо най-чувствените мембрани на индивида, и към нея е належащо да се отнасяме с почит. Поезията не е занимание, нито елементарен метод за облекчаване на егоистични желания. За мен тя е необозримо знание и богослужение пред високото слово.
- Намирате ли време за лирика в днешното непоетично време? Или може би тъкмо такова време е за лирика?
- Времето в никакъв случай не стига, по тази причина би трябвало да се краде от свободното време и от времето за сън. Поезията е на всички места - към нас и в самите нас, стига човек да има сетива за нея. Тя от дълго време е престанала да бъде общ брой от обикновени чувствени показа, а парадоксалността и алогичността са двете константи, към които се завихрят осъзнати и неосъзнати страхове, очаквания, пристрастености, покруси... Убеден съм, че поетическото словото има неимоверната мощ да трансформира и възпитава човешката персона. Този подтик ме кара да диря и намирам време за основаване на лирика.
- Вашият път в живота непроменяемо е обвързван с литературата. Кои са най-важните гари, на които спирахте до момента по пътя, и каква е посоката?
- Литературата е словесно изкуство и то е обвързвано иманентно със общественото съществуване на хората. Отдавна тя е част от самостоятелното схващане и съставен елемент на публичните взаимоотношения. Важността й се показва и във обстоятелството, че борави със словото, което пък е философската парадигма на всяка нация. Ние сме наследници на книжовен език, основан по едно и също време като държавен и църковен. Официализирането му е почнало в далечната 893 година по време на Преславския църковен събор. Днес българската кирилица е приета за една от трите публични писмености на Европейския съюз. И е доста притеснително, че към момента не е признат Закон за отбрана и приложимост на българския език, на българските книжовност и словесност. Надявам се, че ръководеният от доцент Наталия Киселова български парламент ще прегледа нашия законопроект и ще даде зелена светлина за превръщането му в закон.
- Списание „ Читалище “... Каква е тази обич към този момент толкоз години?
- В списание „ Читалище “ започнах работа през лятото на 1981 година Вече бях причислен като аспирант в Института по философия към Българска академия на науките, в секцията „ История на философията “. Реших, че работата в най-стародавното българско списание „ Читалище “ ще бъде удобна опция за създаване на дисертационната ми тематика „ Влияние на античната философия върху Българското възобновление “. Боян Балабанов - основен редактор на сп. „ Читалище “ - прочут драматург и дълготраен ръководител на Съюза на националните читалища, беше харесал мое стихотворение за корица на списанието. Изпрати ми писмо с покана да стартира работа там. Приех с признателност тази покана и останах до края на 1985 година, след което започнах работа в Комитета за телевизия и радио. През май 1990 година се организира Възстановителният конгрес на Съюза на националните читалища и за негов ръководител с цялостно единогласие бе определен изкуствоведът проф. Атанас Божков. Този конгрес имаше за задача да възвърне автономността на читалищата, тъй като прекосяването им към Комитета за просвета бе станало в несъгласие с Наредбата-закон за читалищата, признат през 1945 година Конгресът гласоподава тези промени, само че действителността си остана същата. Трябваше да се явя на конкурс за основен редактор на списанието и завоювах, не без помощта на моите сътрудници от редакцията, които ме поддържаха безусловно. И тогава стартира същинска авантюра, защото при започване на 1991 година Министерството на културата взе решение да не субсидира своите печатни издания. Трябваше да се редуцират хора и да се търсят пари за издаване на броевете. Променен беше и публицистичният съвет. Успях да абонирам за сп. „ Читалище “ всички международни центрове по българистика. Тиражът му надхвърляше 5000 екземпляра, от които 600 стигаха до близо 70 страни по света... Ала някои оцветени в синьо недоброжелатели не харесаха подобен разцвет и започнаха масирани нападки против „ Читалище “, идващи най-много от рупора на Съюз на демократичните сили - в. „ Демокрация “. Хора от екипа на тогавашната министърка на културата Елка Константинова изгониха редакцията от пространствата на ул. „ Александър Батемберг “ №4 и започнаха „ странстванията “ ни из София. Няколко столични читалища предоставиха свои пространства, в които съхранявахме архива на списанието. Проточиха се тежки и продължителни правосъдни каузи със самозабравили се псевдодемократи. Спечелихме ги, върнахме се още веднъж там, откъдето бяхме изгонени, само че тежките рани, нанесени на възрожденското списание „ Читалище “, не могат да заздравеят и до през днешния ден. На 1 октомври „ Читалище “ навърши 155 години от съществуването си. Сред имената на сегашния публицистичен съвет е Негово светейшество патриарх Даниил. Той, Видинската митрополия, Съюзът на българските писатели и списанието са основатели и уредници на набиращ известност Национален книжовен конкурс, отдаден на концепциите, завещани ни от екзарх Aнтим I.
- Ще споделите ли с нашите читатели за престоя си в Швейцария? Какво Ви даде той?
- С Швейцария е обвързван нескончаем интервал от живота ми - повече от двадесет години. Заминах през есента на 1998 година и там приключих второто си висше обучение, специализирах и работех по специалността си - валдорфската педагогика. Богат съм на прелестни усещания от тази възхитителна страна, от нейните почтени и честни хора. Мисля, че Швейцария може да даде доста на нашите държавници като положителни и тествани във времето практики. Там всеки работещ има лични и неприкосновени банкови сметки, на които се натрупат пенсионните му вноски. Когато настъпи времето за пенсиониране, в тях към този момент има стотици хиляди швейцарски франкове, служещи за образуване на обективна и почтена пенсия. И още един факт. Средната месечна работна заплата в Швейцария е най-висока в целия свят - близо 7000 щатски $. Тази страна е водила война за финален път преди 526 години. На 22 юли 1499 година край крепостта Дорнек швейцарската войска побеждава австрийците, а по-късно афишира неутралитет за безконечни времена.
- Поехте Съюза на българските писатели и издателство „ Български публицист “ в сложен миг. Какво постигнахте за тези към този момент над 10 години?
- На този въпрос не е етично аз да давам отговор, тъй като може да прозвучи самохвално. Все отново ще отбележа, че постигнатото не е малко, в случай че се имат поради провокациите, които би трябвало да се преодоляват. Важното е, че Съюзът на българските писатели съществува като част от гражданското общество. Съществува и издателство „ Български публицист “, което не позволихме да бъде приватизирано и съществува като издание на Съюз на българските писатели. От тази година започнахме издаването на поредицата „ Български класици “. Първите три книги съдържат стихове на Николай Лилиев, Валери Петров и Любомир Левчев. Съвсем неотдавна отпечатахме и биографична книга за донора на гигантските кристали Илия Делев, написана от племенницата му проф. Надежда Делева. Писателският съюз намира откровена поддръжка персонално от президента Румен Радев и от цялата президентска институция, а взаимно с Министерството на културата реализираме редица литературни планове. Работим ползотворно с задгранични писателски организации и с управленията на десетки български общини. Миналата седмица беше излъчен следващият притежател на литературната премия „ Изворът на Белоногата “. Тя се връчва от Община Харманли с наше присъединяване от далечната 1981 година до момента. На 14 октомври в Първомай ще бъде разгласен носителят на Националната премия за лирика „ Слав Хр. Караславов “, а през ноември в Нови пазар ще обявим носителя на Националната премия за литература за деца „ Калина Малина “.
- Какво е мястото на Съюза на българските писатели в днешното общество?
- Съюзът на българските писатели е основан в тъмен за България интервал. През лятото на 1913 година е подписан несправедливият за България Букурещки контракт, който води до национална злополука. Демобилизирани млади офицери вземат решение да основат съдружие, което да запази българското слово и неговата най-висша демонстрация - литературата. Така на 8 септември същата година се ражда нашата организация. Сред учредителите й са: Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Кирил Христов, Пейо Яворов, Йордан Йовков. За почетни членове са привлечени: Иван Вазов, Антон Страшимиров, доктор Кръстьо Кръстев... През 1919 година Иван Вазов дава единодушието си да бъде определен за почетен ръководител на Съюза. Затова с горделивост назоваваме нашата организация Вазовия съюз.
В днешното нестабилно и лишено от същински идеали време ролята на Съюз на българските писатели става все по-осезаема. Все по-непреклонно заставаме против опитите за замяна на националните светини. За разлика от формиралата се групичка литератори неолиберали, управлението на Съюза на българските писатели счита, че българската литература е по едно и също време и музей, и мавзолей, тъй като нейните създатели през вековете са били патриарси, духовници, учители, книжовници, революционери. От Светите братя Кирил и Методий и техните възпитаници, и от първата възрожденска кохорта отпред с Паисий Хилендарски до актуалните родни писатели времето е белязало нашата история с литературни произведения, които имат цялостното съображение да обогатят съкровищницата на международната литература. Няма да не помни по какъв начин Нобеловият лауреат Мо Йен, създател на бестселърите „ Червено сорго “ и „ Уморен до гибел пребивавам “, и зам.-председател на Асоциацията на китайските писатели, призна, че един от литературните му кумири е Елин Пелин. Мога да дам още такива образци.
- Вашият взор върху актуалната българска литература? Няма ли разделяне и тук, както на всички места в нашето общество, по политически критерии: с цел да си сполучлив, би трябвало да изповядваш евро-атлантическите полезности и да хулиш социализма?
- Литературата е огледало на публичните действителности и, колкото и да се стремят някои литературоведи да постановат мнението, че тя би трябвало да бъде изключена от обществените парадигми, толкоз по-осезаемо се откроява техния зле затулен фалш. Преди псевдодемократичните промени в литературата царствено се бе разположил методът на социалистическия натурализъм, а през днешния ден тържествуват глашатаите на евро-атлантически полезности с неразбираем генезис и още по-неясно бъдеще. Обществото ни се развива спираловидно и е невероятно връщането обратно, само че не отрицанието, а добротворството е същинският път към какъвто и да е разцвет. Другото е злоба, която елементарно може да се изроди във фашизъм или производните му.
- Чува ли се гласът на българските поети и писатели? Вслушват ли се политиците ни в него?
- За огромно страдание, гласът на стойностните български писатели е умишлено заглушаван. От телевизионните екрани се появяват познати до погнуса послушковци, на които е казано какво да приказват. Те си мислят, че образуват публично мнение, само че в действителност създават социална злоба. Тези майкопродавци се кичат с интернационалните и казионни литературни награди, а дълбоката страна услужливо им издава книгите и ги популяризира по света с парите на бедния български поданик.
- Вие самият сте ляв човек, в никакъв случай не сте криели участието си в Българска социалистическа партия. Какво е бъдещето на лявата концепция у нас?
- Лявата концепция може да просъществува, в случай че на нея се посветят идеалисти. Моята констатация е, че кариеристите са доста повече от идеалистите. Доста хора възприемат партийната работа като тип бизнес. Не знам коя от групите ще надделее. Надявам се да завоюват тези, за които обществената правдивост стои над личностното облагодетелстване.
- Как ще коментирате ширещата се у нас измежду избрани среди русофобия? Не е ли това болестно положение?
- Категорично русофобията е болестно положение. Нагледахме се и се наслушахме на опиянени от злобата си особи, приканващи към война с страна, която ни е освободила от османския петвековен терор. Като поддръжка на отговора бих желал да изтъквам част от моето стихотворение „ Реставрация на обелиска “:
Той се издига към този момент тридесет и пет века,
напомняйки, че нищо
не се е трансформирало.
Човекът остава зложелател на индивида -
да го унищожи дава драго и благо.
А нападнатият няма с какво да се пази -
от дълго време правата му са отнети
и по тази причина поразително прилича
гротескна фигура
на Джакомети...
Съюзът на българските писатели и аз желаеме час по-скоро да завърши войната сред Украйна и Русия, както и да спре геноцидът в Ивицата Газа.
Светът изживява най-страшната рецесия след Втората международна война. Локалните войни могат да прераснат в международни и това ще бъде гибелно за всички нас. Всяка страна от позицията на личната си съвест би трябвало да направи това, което е значимо и наложително. И български, а и най-изявени международни писатели са били бранители на мира. Присъдената посмъртно на Никола Вапцаров Световна премия за мир е с присъединяване в журито на двама Нобелови лауреати - Пабло Неруда и Фредерик Жолио Кюри. Първият ръководител на Съюз на българските писатели Иван Андрейчин емигрира в неутрална Швейцария през Първата международна война и се включва в ръководеното от Анри Барбюс интернационално придвижване за мир. През седемдесетте и осемдесетте години на предишния век нашият съюз беше основател и хазаин на интернационалните писателски срещи „ Мирът - вяра на планетата “. Със съдействието на президентството бяха възобновени интернационалните литературни награди „ Христо Ботев “ (за публицистика) и „ Никола Вапцаров “ (за поезия). Надявам се от тази година да стартира тяхното връчване.
- Имате цялостен цикъл стихотворения, отдадени на наши възрожденци. Самият Вие сте от революционен край, от Панагюрище. Темата за България минава през цялата Ви лирика. За какво Ви боли най-вече? И каква е рецептата за тази болежка?
- Възраждането остава най-чистият и неоцапан интервал от родната история. Изградени са стотици църкви, учебни заведения и читалища. Издават се вестници, списания и книги. Дори в Браила е учредено Книжовно сдружение по концепция на проф. Марин Дринов. През 1870 година Отечеството ни има своя Екзархия, чествайки 1000-годишнината на Българската православна черква. И всичко това е реализирано под сянката на кървавия османски полумесец, при липса на независима страна и централизирана власт. Щом българският ген е устоял тогава, значи е вечен!
- Какво ще пожелаете на читателите на в. ДУМА?
- Пожелавам им на първо място здраве и кураж да се оправят с провокациите на суровите и несправедливи действителности. Читателите на този вестник са мои братя и сестри по хрумвания и им се покланям доземи!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ