Иван Николов, КИЦ „Босилеград”: 102 години от Ньойския договор, отново гробно мълчание за престъпленията на европейските „миротворци”, които през 1919 г., ни осъдиха на мъчителна агония
Босилеград. 102 години от подписването на Ньойския контракт. Отново гробно безмълвие в София, Брюксел и Белград за закононарушенията на европейските „ миротворци ”, които в центъра на европейската цивилизация Париж, на 27 ноември 1919 година, в 10.30, ни осъдиха на дълга и мъчителна мъка, прокарвайки границата през села, гробища, църкви, дворове, къщи, разделяйки фамилии и родове. Противно на всички цивилизационни, човешки и интернационалните закони и правила които сякаш подсигуряват правата на индивида. Това се споделя в изказване на Иван Николов, ръководител на Култутно0информационен център (КИЦ) на българското национално малцинство „ Босилеград ”.
„ Осъдиха ни по един колосален метод, без доказателства, въз основа на подправени обвинявания за геноцид, военни закононарушения и жестокости към „ сръбското население ” в Поморавието през Първата международна война ”, добавя той.
„ Иван Николов цитира поета Емануил Попдимитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тук гори
кандилница глинена, пушек се развява,
и вятър отвъдни гробове кади… ”.
„ Доказателства за българските закононарушения няма и до през днешния ден.
Доказателствата за закононарушения на тнр. спечелили в Първата международна война които случайно преначертаваха границите, които доведоха до Втората международна война и до детесетгодишната югославска война са налице. Пропагандните съчинения и подправените албуми на Уилям Драйтън, Арчибалд Райс, Йован Хадживасилевич, Теодор Димитриевич и други, с техните измислени статистически данни, скалъпените или събрани принудително петиции, с измамите и лъжите, трансфораха мирните контракти в детонатор който взриви Втората международна война.
Точно това бяха същинските закононарушения. И те нямат отминалост. Друг е въпросът, че не бе основан интернационален арбитражен съд който да осъди същинските нарушители.
В един миг на отрезвяване и с голямо забавяне даже Клемансо, ги назовава „ чакали на нашата победа ”. Анри Пози в книгата „ Войната се връща ” ги назовава „ мародери... които се включиха във войната единствено с цел да претършуват труповете ” и продължава: „ Успели да си обезпечат послушни поддръжници в близкото обграждане на водачите на Конференцията, най-много сред доверените хора на Уилсън и Клемансо, Пашич, Масарик, Бенеш и Брътиану, съумяха изобретателно да се подиграят с тях по метод, който ще остане в историята – фалшифицираха карти, подправиха документи и прибягнаха, с цел да се възползват от мира, до способи, присъщи на безвкусен джамбази ”, отбелязва Николов.
„ Цялата документи, показана от някои наши съдружници по време на мирните договаряния – написа Лойд Джордж през 1928 година, – беше лъжлива и подправена. Решенията взехме въз основа на имитации. “
И на друго място: „ Великите правила на свободно самоопределяне на народите и съблюдаване на религиозните, икономическите и културните права на етническите малцинства, провъзгласени и прецизно спазвани от четирите огромни съюзнически страни, бяха жестоко нарушени в Централна Европа и на Балканите от дребните народи, които си поделиха тленните остатъци на Будапеща, София и Виена. Те и до момента го вършат, повече от всеки път. ”, показва Иван Николов,
„ Естествено, от днешната отдалеченост от време, можем да кажем, че Анри Пози наивно е вярвал на френските и британските политици, които съгласно него, са били подлъгани от балканските и централноевропейските водачи с цел да останат на власт. Истината е, че цялата отговорност си е за тяхна сметка. Историята ги осъди за умишлени закононарушения против победените и няма по какъв начин да бъде иначе. Но това не намалява цената на гражданската позиция на Анри Пози изложена с риск за живота му. Защото единствено два месеца след публикуването на книгата „ Войната се връща ”, Върховният съд в Сърбия осъжда създателя задочно на двайсет години насилствен труд, а офицерската организация „ Бялата ръка “ – на гибел. Получава предизвестие, че в случай че реши да даде показания в процеса, последвал убийството на крал Александър в Марсилия, ще бъде погубен ”, акцентира той.
„ Яростта, с която „ спечелилите ” не престават да пазят плячката си, отрязана от живата снага на България и подхвърлена им от европейските миротворци, впечатлява и до през днешния ден. 102 години след Ньой никнат антибългарски монументи, организират се научно-исторически конференции, печатат се книги, пазят се научни писания, пишат се публикации против България, а против нас, българите в Западните околности се ползват всички известни през историята способи на отнародяване и изпъждане от родните лимити. И то пред очите на същите тия миротворци, които ни проглушиха с учението за европейските правила и полезности и спазването на човешките права ”, декларира Иван Николов.
„ Войната освен се върна, тя продължава и до през днешния ден и ще продължи и в бъдещето. Идеологиите и партиите които водиха Първата, Втората и последната югославска война още са на власт. Военната агитация против България и българите продължава, а ние не вършим нищо да се защитим. Още по-лошо, ние сме безсилни да се защитим.
На фона на „ паметниците на сръбските жертви ” убити от българската войска които всяка година никнат като гъби след дъжд върху някогашните български територии, ние сме безсилни да сложим една паметна плоча на българските жертви избити от сръбски мародери на 15-16 май 1917г.в Босилеград, да защитим българските военни гробове и правото си да останем българи на българска земя. И в случай че за забравената българска историческа памет отвън границите на България и може да се откри някакво опрощение, какво да кажем за буреинясалите и забравени монументи на българска територия?
И след 102 години, Ньойската граница, или както успешно я назова проф. Лозан Митев „ Берлинската стена ”, пресича гробището в родното ми село, за което отново Анри Пози през далечната 1934 година написа: „ Видях гробища, разграничени на две… даже преполовени гробове! Главата на покойника се намира посред телената стена, краката му стърчат на открито. Вълчи ями са изкопани в ковчезите… Видях български майки, чиито деца са заровени на югославска земя, да плачат на няколко метра от по този начин скъпите за тях гробове, до които им е неразрешено да се доближат… Но отново ненапълно имат шанс, че при копането на вълчата яма костите на скъпите покойници не са изхвърлени на открито, каквото видях в Извор ”, показва Николов.
„ След 102 години, българските гробове от сръбската страна, са заличени. Това е разбираемо. От българската страна към момента едвам устояват на забравата и стихиите, обраснали в шубраци и запуснати, както прочее е запусната и буренясала цялата българска политика към Западните околности. И до момента в който Европа най-малко се пробва да откри нова идея за решение на териториалните разногласия сред страните посредством унищожаване на границите и свободно придвижване, ние си останахме заложници на пролетарския интернационализъм. От нас към момента се желае да бъдем „ мост на съдействие ” и да си мълчим до момента в който двете „ приятелски ” страни газят по нашият извит тил, с цел да се прегърнат под звуците на чалгата в ламтежа да печелят пари, като че ли нищо не е било. Майната й на историята, да живеят Брена и Цеца! А по това време сръбските държавници, политици, генерали, публицисти и учени от девет кладенеца вода носят да очернят облика на българските „ окупатори ”, да оправдаят окупацията на Западните околности като „ военно обезщетение ”, и в случай че може, в новото прекрояване на границите да вземат и още „ сръбски малцинства ” в България.
Защо нашите сънародници не престават да си затварят очите? Ония, които пълнеха площадите да стачкуват против Ньой към този момент ги няма. Техните внуци през днешния ден пълнят площадите под други, джендърски, феминистки и какви ли не други флагове. Те нямат и не ги вълнуват идеалите на техните предшественици и тъгата и болката на техните сънародници подложени на денационализация и възпитавани в дух на ненавист и пренебрежение към всичко българско и родно ”, разяснява той.
„ По мотив 102 години от подписването на Ньоският диктат, приканвам национално мислещите хора в България, да намерят гробището на Анри Пози и Емануил Попдимитров, да го почистят и запазят. Ако не от народен, то най-малко от човешки и християнски дълг. Намира се на самата сръбско-българска граница, принадлежало е към махалата Бубраница на разграниченото с Ньойската граница село Ресен, в този момент е към село Горно Уйно, Кюстендилско.
То би трябвало да остане като монумент на безумието, като място за поклонение и смирение на миротворците, сложили тлеещия огън на войната върху осквернените български гробове на едно селско гробище ”, акцентира ръководителят на КИЦ „ Босилеград ”.
„ Осъдиха ни по един колосален метод, без доказателства, въз основа на подправени обвинявания за геноцид, военни закононарушения и жестокости към „ сръбското население ” в Поморавието през Първата международна война ”, добавя той.
„ Иван Николов цитира поета Емануил Попдимитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тук гори
кандилница глинена, пушек се развява,
и вятър отвъдни гробове кади… ”.
„ Доказателства за българските закононарушения няма и до през днешния ден.
Доказателствата за закононарушения на тнр. спечелили в Първата международна война които случайно преначертаваха границите, които доведоха до Втората международна война и до детесетгодишната югославска война са налице. Пропагандните съчинения и подправените албуми на Уилям Драйтън, Арчибалд Райс, Йован Хадживасилевич, Теодор Димитриевич и други, с техните измислени статистически данни, скалъпените или събрани принудително петиции, с измамите и лъжите, трансфораха мирните контракти в детонатор който взриви Втората международна война.
Точно това бяха същинските закононарушения. И те нямат отминалост. Друг е въпросът, че не бе основан интернационален арбитражен съд който да осъди същинските нарушители.
В един миг на отрезвяване и с голямо забавяне даже Клемансо, ги назовава „ чакали на нашата победа ”. Анри Пози в книгата „ Войната се връща ” ги назовава „ мародери... които се включиха във войната единствено с цел да претършуват труповете ” и продължава: „ Успели да си обезпечат послушни поддръжници в близкото обграждане на водачите на Конференцията, най-много сред доверените хора на Уилсън и Клемансо, Пашич, Масарик, Бенеш и Брътиану, съумяха изобретателно да се подиграят с тях по метод, който ще остане в историята – фалшифицираха карти, подправиха документи и прибягнаха, с цел да се възползват от мира, до способи, присъщи на безвкусен джамбази ”, отбелязва Николов.
„ Цялата документи, показана от някои наши съдружници по време на мирните договаряния – написа Лойд Джордж през 1928 година, – беше лъжлива и подправена. Решенията взехме въз основа на имитации. “
И на друго място: „ Великите правила на свободно самоопределяне на народите и съблюдаване на религиозните, икономическите и културните права на етническите малцинства, провъзгласени и прецизно спазвани от четирите огромни съюзнически страни, бяха жестоко нарушени в Централна Европа и на Балканите от дребните народи, които си поделиха тленните остатъци на Будапеща, София и Виена. Те и до момента го вършат, повече от всеки път. ”, показва Иван Николов,
„ Естествено, от днешната отдалеченост от време, можем да кажем, че Анри Пози наивно е вярвал на френските и британските политици, които съгласно него, са били подлъгани от балканските и централноевропейските водачи с цел да останат на власт. Истината е, че цялата отговорност си е за тяхна сметка. Историята ги осъди за умишлени закононарушения против победените и няма по какъв начин да бъде иначе. Но това не намалява цената на гражданската позиция на Анри Пози изложена с риск за живота му. Защото единствено два месеца след публикуването на книгата „ Войната се връща ”, Върховният съд в Сърбия осъжда създателя задочно на двайсет години насилствен труд, а офицерската организация „ Бялата ръка “ – на гибел. Получава предизвестие, че в случай че реши да даде показания в процеса, последвал убийството на крал Александър в Марсилия, ще бъде погубен ”, акцентира той.
„ Яростта, с която „ спечелилите ” не престават да пазят плячката си, отрязана от живата снага на България и подхвърлена им от европейските миротворци, впечатлява и до през днешния ден. 102 години след Ньой никнат антибългарски монументи, организират се научно-исторически конференции, печатат се книги, пазят се научни писания, пишат се публикации против България, а против нас, българите в Западните околности се ползват всички известни през историята способи на отнародяване и изпъждане от родните лимити. И то пред очите на същите тия миротворци, които ни проглушиха с учението за европейските правила и полезности и спазването на човешките права ”, декларира Иван Николов.
„ Войната освен се върна, тя продължава и до през днешния ден и ще продължи и в бъдещето. Идеологиите и партиите които водиха Първата, Втората и последната югославска война още са на власт. Военната агитация против България и българите продължава, а ние не вършим нищо да се защитим. Още по-лошо, ние сме безсилни да се защитим.
На фона на „ паметниците на сръбските жертви ” убити от българската войска които всяка година никнат като гъби след дъжд върху някогашните български територии, ние сме безсилни да сложим една паметна плоча на българските жертви избити от сръбски мародери на 15-16 май 1917г.в Босилеград, да защитим българските военни гробове и правото си да останем българи на българска земя. И в случай че за забравената българска историческа памет отвън границите на България и може да се откри някакво опрощение, какво да кажем за буреинясалите и забравени монументи на българска територия?
И след 102 години, Ньойската граница, или както успешно я назова проф. Лозан Митев „ Берлинската стена ”, пресича гробището в родното ми село, за което отново Анри Пози през далечната 1934 година написа: „ Видях гробища, разграничени на две… даже преполовени гробове! Главата на покойника се намира посред телената стена, краката му стърчат на открито. Вълчи ями са изкопани в ковчезите… Видях български майки, чиито деца са заровени на югославска земя, да плачат на няколко метра от по този начин скъпите за тях гробове, до които им е неразрешено да се доближат… Но отново ненапълно имат шанс, че при копането на вълчата яма костите на скъпите покойници не са изхвърлени на открито, каквото видях в Извор ”, показва Николов.
„ След 102 години, българските гробове от сръбската страна, са заличени. Това е разбираемо. От българската страна към момента едвам устояват на забравата и стихиите, обраснали в шубраци и запуснати, както прочее е запусната и буренясала цялата българска политика към Западните околности. И до момента в който Европа най-малко се пробва да откри нова идея за решение на териториалните разногласия сред страните посредством унищожаване на границите и свободно придвижване, ние си останахме заложници на пролетарския интернационализъм. От нас към момента се желае да бъдем „ мост на съдействие ” и да си мълчим до момента в който двете „ приятелски ” страни газят по нашият извит тил, с цел да се прегърнат под звуците на чалгата в ламтежа да печелят пари, като че ли нищо не е било. Майната й на историята, да живеят Брена и Цеца! А по това време сръбските държавници, политици, генерали, публицисти и учени от девет кладенеца вода носят да очернят облика на българските „ окупатори ”, да оправдаят окупацията на Западните околности като „ военно обезщетение ”, и в случай че може, в новото прекрояване на границите да вземат и още „ сръбски малцинства ” в България.
Защо нашите сънародници не престават да си затварят очите? Ония, които пълнеха площадите да стачкуват против Ньой към този момент ги няма. Техните внуци през днешния ден пълнят площадите под други, джендърски, феминистки и какви ли не други флагове. Те нямат и не ги вълнуват идеалите на техните предшественици и тъгата и болката на техните сънародници подложени на денационализация и възпитавани в дух на ненавист и пренебрежение към всичко българско и родно ”, разяснява той.
„ По мотив 102 години от подписването на Ньоският диктат, приканвам национално мислещите хора в България, да намерят гробището на Анри Пози и Емануил Попдимитров, да го почистят и запазят. Ако не от народен, то най-малко от човешки и християнски дълг. Намира се на самата сръбско-българска граница, принадлежало е към махалата Бубраница на разграниченото с Ньойската граница село Ресен, в този момент е към село Горно Уйно, Кюстендилско.
То би трябвало да остане като монумент на безумието, като място за поклонение и смирение на миротворците, сложили тлеещия огън на войната върху осквернените български гробове на едно селско гробище ”, акцентира ръководителят на КИЦ „ Босилеград ”.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ