Театърът е моята любов
БОРИСА САРАФОВА-ЧЕРКЕЛОВА е родена в Плевен на 9 август 1992 година Завършва НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов " през 2016 година, компетентност " Актьорство за трагичен спектакъл ", в класа на проф. Стефан Данаилов. През 2022 година пази магистърска степен " Театрално изкуство " в НАТФИЗ при проф. доктор Венета Дойчева. През годините играе на сцените на: Родопския трагичен спектакъл " Николай Хайтов ", Държавния спектакъл в Сливен, НАТФИЗ " Кр. Сарафов ", Младежкия спектакъл " Николай Бинев ". От 2016 година е част от трупата на Драматично-кукления спектакъл " Иван Радоев " в Плевен. На огромния екран можем да я гледаме във кино лентата " Гунди - легенда за любовта ". Участва в " Шоуто на Канала " по Българска национална телевизия 1, в " Шоуто на Николаос Цитиридис " и в " Шоуто на Канала - сатирично Night Late шоу ".
- Бориса, по какъв начин се решихте да играете моноспектакъл - " Не, аз благодаря! ". Изглежда сложен род, защото артистът изнася самичък целия театър.
- Никога не съм желала да върша моноспектакъл. Обичам да имам тил на сцената, аз да съм тил, с сътрудниците да сме двама-трима индивида, да знаеш, че постоянно има кой да те измъкне в изключителна обстановка. Но един ден ми звънна Албена Ненкова и ми предложи да създадем нейния текст " Не, аз благодаря! " на моноспектакъл. Много обичам провокациите и такива смели хвърляния внезапно ми подвигат пулса и адреналина. Тогава си споделих, че ще го направя, в случай че Ованес Торосян се навие да ми е режисьор. С Ованес се познаваме от доста години и в Плевенския спектакъл, където той е щатен режисьор, работим дружно, само че в никакъв случай не сме имали по-близки връзки. Беше ми доста значимо да има мъж в цялата история, тъй като авторката е жена, актрисата е жена и играе две героини, в случай че и режисьорът е жена, щеше да стане доста женско. Трябва да има един мъжки взор извън. Той се съгласи и с Албена и Ованес се смеем, че на плаката има три имена, а в действителност сме шестима: аз съм сценограф и актриса, Ованес е режисьор и музикален оформител, Албена е авторка на пиесата и драматург. За доста малко време успяхме да докараме нещата до премиера - през февруари т.г. Вече 10 пъти съм го изиграла, два от които - в София.
- За този театър получихте премията за женска роля на Друмевите театрални празници през май т.г. Това по какъв начин рефлектира у Вас?
- Обикновено с сътрудниците си приказваме, че не ни интересуват премиите и никой не прави роля за премия. Специално за мен го има малко и моментът с " гроздето е кисело " - тъй като не са ме номинирали за дадена премия, и на мен тя не ми би трябвало.
А истината е, че когато ми се обадиха да ми кажат, че съм спечелила премията за женска роля, ми стана доста хубаво. Това, че сътрудниците те ценят, когато си вършиш добре работата, осмисля всичко. Сега си я държа на едно особено място и съм доста признателна, тъй като тя ми дава... крила. Даде ми зелена светлина да не преставам. Често изпадам в положения на съмнение, на терзания, на драматизъм, както може би и други мои сътрудници. И това самопризнание значи доста за мен, първата ми премия, която в никакъв случай няма да не помни.
- Имате ли си фантазия за роля?
- Имам фантазия за роля. Затова и аплайвах в НАТФИЗ - поради една съответна роля, която доста се надявам един ден да изиграя. През 2009 година гледах " Три сестри " на Чехов в Младежкия спектакъл, режисура на проф. Крикор Азарян, светла му памет, с Койна Русева, която играе Маша, и с Малин Кръстев, в чиято школа съм се подготвяла за НАТФИЗ. Досега си припомням на кой ред, на кое място съм седяла, този театър по този начин ми се е запаметил в съзнанието, по този начин ми е повлиял и е предначертал моята задача в живота. Защото мислех да изучавам изобразяване, публицистика... Но по-късно зрелище нещата ми се изясниха. Тази роля промени живота ми.
- Играли сте в няколко театъра в страната и на столични подиуми, а от 2016 година сте част от трупата на Плевенския спектакъл. Хубаво ли е да си част от натрупа?
- Ако нямаш натрупа, нямаш спектакъл. Още преди да приключим НАТФИЗ, отидох в Смолянския спектакъл, където изкарах две представления. Там Миряна Найденова, след представлението на " Нирвана ", в което играехме с Делян Илиев, ми направи " покръстване " на сцената - излезе с един меч и ме посвети в специалността. Беше доста мощен момент.
След това сътрудници от моя клас ги взеха в Плевенския спектакъл и аз незабавно пожелах да отида там, още повече, че това е моят роден град. Вярвам, че човек би трябвало, в случай че може, нещо да направи за родния си град, а не да търси път към София.
- Посветихте премията, която получихте на Друмевите театрални празници, на своя роден град.
- Да, това е първата сцена, на която съм стъпвала. Била съм на 4 години, когато съм се качила да поднеса цветя на Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Гордея се с моя роден град. Дълго време се чудех по какъв начин да запитвам Мастера има ли метод и аз да отида с моите състуденти в Плевен. Събирах храброст и един път, когато бяхме у тях, събрани към него като пилци, го попитах: " Може ли... " Направи ме на две стотинки, което си заслужавах: не стига, че съм първата от двата класа, която още през март, преди да приключим, са взели в Смолян, ами и искания имам. Стана по този начин, че Крум Филипов, с който направихме " Нирвана ", беше поканен да слага пиеса в Плевенския спектакъл и той ме взе за основната женска роля. Оттогава съм свършила доста работа, имала съм доста забавни срещи с сътрудници.
- Като че ли до момента сме Ви гледали най-вече в трагични функции. Но облиците Ви в " Шоуто на Николаос Цитиридис " и " Шоуто на Канала " толкоз добре ви прилягат и ги пресъздавате с такова наслаждение. Бихте ли играли в комедийно зрелище?
- Дълго време държах на това, че съм трагична актриса.
Когато Илко Ганев направи спектакъла " Апарт ", въодушевен от сборника с разкази и изявленията " Артисти със сребро в косите ", а Людмила Сланева беше драматург на текстовете, имаше прелестни монолози, сърцераздирателни истории на български актриси и си бях харесала няколко. Когато ми дадоха материалите, видях, че са единствено комедии. Тогава Илко ми сподели: От през днешния ден нататък ставаш комедийна актриса.
Давам си сметка, че развеселявам хората и това за мен не съставлява изпитание. Когато имаш подобен гений, си задължен, имаш дълг към гения си да разсмиваш хората. Те имат потребност да бъдат разсмивани. И по този начин, преди повече от 10 години ме извикаха в " Шоуто на Канала ". Камен Воденичаров, който доста обичам и ми е правилен другар, след това се срещнах и с Тончо Токмакчиев, ми дадоха доста познание за това по какъв начин се чете аутокю, по какъв начин да се държиш естествено пред камерата и така нататък След това набрах още опит и обогатих знанията си в " Шоуто на Николаос Цитиридис " и екипа на БиТиВи. После малкия екран майка си ме върна още веднъж, само че в този момент ми е още по-лесно и прелестно. И всеки ден се изучавам.
- Разнообразието от изяви - в театъра, в киното, в малкия екран, по какъв начин развива и обогатява Вашия гений, актьорското Ви мислене?
- Често ме предизвестяват по какъв начин малкия екран доста взимала от артиста. За момента не се усещам по този начин. Може би, тъй като не преставам да играя в театъра. А филмът, който ми даде повече познания за киното, е " Гунди - легенда за любовта ". Шест месеца преди този момент бях станала майка и доста се вълнувах, само че Павката Иванов, с който сме състуденти, ми даде доста мощно рамо, беше до мен да ми изяснява и да ми държи кураж.
В малкия екран ми е доста прелестно, има един екшън, отиваш там и си боец, вършим шоу и никой не го интересува по какъв начин си, какви проблеми имаш, събираш се и даваш всичко за феновете.
Театърът е моята обич, персонално, особено прекарване, среща с публиката - на никое място другаде тази сила не може да се усети. И всякога е друго. Силата на театъра е, че някой ден най-малко един човек, който гледа мой театър, мога да го озаря, да откри светлинка, огънче да запаля в него - тогава всичко е имало смисъл.
- Мастера - Стефан Данаилов, е оставил трайна и доста персонална диря във всеки от своите възпитаници. Какъв е Вашият най-хубав спомен, най-ценен съвет, образец от него или просто възприятие, което Ви съпътства до момента?
- Много малко хора имат шанса да преживеят такава среща, каквато имах аз със Стефан Данаилов. Годините, през които бяхме дружно, оставиха отпечатък вечно. Енергията, която този човек излъчва, сърцето и любовта, които излизат от неговото създание, са ни карали да се усещаме предпазени, обичани, да знаем, че има път, има смисъл, има вяра.
Скоро още веднъж си препрочитах писмото на Стефан Данаилов до неговите възпитаници, което Стефания Колева прочете в едно предаване, откакто той си отиде. Това е писмото му до всички нас - когато сме изгубили пътя и започваме да се вайкаме, се уповаваме на него. Той написа по този начин: "...И когато ви е мъчно, когато не знаете какво да вършиме, когато капките на злобата или неуспеха се стоварят върху младите ви почтени глави, не се отчайвайте, просто вдигнете глава, усмихнете се, спомнете си за вашия превъзходен клас и си кажете - къде си, Мастер, и аз ще бъда до вас, тъй като ви обичам. На добър час, мои дребни мастъри! Горе главата! ".
Той ми даде същинско, крепко самочувствие да обичам себе си и специалността. Много рядко употребявам думата велико, само че за мен той е популярен човек. Заради всичко, което е дал на толкоз доста хора.
- Майчинството много трансформира дамата. При Вас в какво се показва смяната?
- Най-голямото знамение е, че това се случи. Обичам да приказвам на тази тематика, защото доста дами минават през сложни моменти в живота си и от време на време губят вяра. А аз съм доказателство, че макар 30-те години и неналичието на една тръба, която ми беше отстранена преди години при незабавна интервенция, чудото може да се случи. Молех се за знамение. Господ чу молитвите ми и нашият наследник Пламен към този момент е на 2 години и 7 месеца. Ще съм признателна вечно.
Аз съм един от най-нетърпеливите хора на света, може би в този момент поне има леко центриране в живота ми, в специалността. Много съм ревностна към функциите, които върша, само че сега, в който разбрах, че чудото се е случило, въобще не ме интересуваше, че в моите функции ще влязат други актриси и това доста ме изненада.
Когато поддържам връзка с Пламен, имам възприятието, че виждам себе си, което е необичайно. Пламен е доста забавен човек, занимателен. Много обичам комплиментите - с изключение на да ги получавам, и да ги върша. И всеки ден му споделям: Много си хубав! Искам и той да се научи, че би трябвало сами да си повдигаме самочувствието и като Барон Мюнхаузен да се измъкваме за косата. Това е огромна максима в моя живот, аз съм си Барон Мюнхаузен. И с вярата и със фамилията нещата се получават. Много е значимо и обичането. Имам потребност да го споделям и да го слушам.
- Всеки, който работи специалността си с готовност, отдава огромна част от времето и интелектуалния си капацитет на нея. Но най-ценното си остава фамилията.
- Ако не са брачният партньор ми, родителите ми, свекърва ми, брат ми, аз няма по какъв начин да се оправя. Благодарение на тях и на " скица хризантема " - рисувам прецизен ежедневен график на всички действия и ангажирани " съучастници ", аз съумявам. Благодарение на тях мога да се занимавам с това, което обичам. Много е необичайно, че театърът и фамилията са на съвсем едно и също място за мен. Може би единствено сътрудник би ме схванал. Благодарение на моите родители от дребна имам сериозен образец какво е семейство. С този пиедестал, който те изляха и не престават с образеца си, се пробвам да осигуря на Пламен детство, каквото аз съм имала. В същото време театърът ми е доста безценен. Всеки артист малко или доста е лакомец.
- Предстои да започнете новия сезон в Плевен с премиера на " Случката в град Гога " от Славко Грум.
- Премиерата е планувана за 26 септември. Писана през 1930 година, за Словения това е доста емблематична, уважавана и ценена пиеса. Никола Тороманов-Фичо е сценограф, Ясмин Манделли е костюмограф, Милен Кукошаров е създател на музиката, Стилиян Петров е режисьор, преводът е на проф. доктор Людмил Димитров, драматург е Гергана Пирозова - целият екип направи забавно решение и доста се вълнуваме.
В пиесата има доста забавни тематики. Това очакване нещо да се случи - втренчил си се в нещо, скучно ти е, случват се неща, само че и нищо не се случва - е доста настоящо за целия свят сега. Едно затворено общество, което чака. У всеки от нас има по малко Гога, и въпреки всичко не би трябвало да забравяме, че животът се случва към нас.
Желая на всички читатели и на всички нас да сме здрави и да имаме очи и сетива за живота.
- Бориса, по какъв начин се решихте да играете моноспектакъл - " Не, аз благодаря! ". Изглежда сложен род, защото артистът изнася самичък целия театър.
- Никога не съм желала да върша моноспектакъл. Обичам да имам тил на сцената, аз да съм тил, с сътрудниците да сме двама-трима индивида, да знаеш, че постоянно има кой да те измъкне в изключителна обстановка. Но един ден ми звънна Албена Ненкова и ми предложи да създадем нейния текст " Не, аз благодаря! " на моноспектакъл. Много обичам провокациите и такива смели хвърляния внезапно ми подвигат пулса и адреналина. Тогава си споделих, че ще го направя, в случай че Ованес Торосян се навие да ми е режисьор. С Ованес се познаваме от доста години и в Плевенския спектакъл, където той е щатен режисьор, работим дружно, само че в никакъв случай не сме имали по-близки връзки. Беше ми доста значимо да има мъж в цялата история, тъй като авторката е жена, актрисата е жена и играе две героини, в случай че и режисьорът е жена, щеше да стане доста женско. Трябва да има един мъжки взор извън. Той се съгласи и с Албена и Ованес се смеем, че на плаката има три имена, а в действителност сме шестима: аз съм сценограф и актриса, Ованес е режисьор и музикален оформител, Албена е авторка на пиесата и драматург. За доста малко време успяхме да докараме нещата до премиера - през февруари т.г. Вече 10 пъти съм го изиграла, два от които - в София.
- За този театър получихте премията за женска роля на Друмевите театрални празници през май т.г. Това по какъв начин рефлектира у Вас?
- Обикновено с сътрудниците си приказваме, че не ни интересуват премиите и никой не прави роля за премия. Специално за мен го има малко и моментът с " гроздето е кисело " - тъй като не са ме номинирали за дадена премия, и на мен тя не ми би трябвало.
А истината е, че когато ми се обадиха да ми кажат, че съм спечелила премията за женска роля, ми стана доста хубаво. Това, че сътрудниците те ценят, когато си вършиш добре работата, осмисля всичко. Сега си я държа на едно особено място и съм доста признателна, тъй като тя ми дава... крила. Даде ми зелена светлина да не преставам. Често изпадам в положения на съмнение, на терзания, на драматизъм, както може би и други мои сътрудници. И това самопризнание значи доста за мен, първата ми премия, която в никакъв случай няма да не помни.
- Имате ли си фантазия за роля?
- Имам фантазия за роля. Затова и аплайвах в НАТФИЗ - поради една съответна роля, която доста се надявам един ден да изиграя. През 2009 година гледах " Три сестри " на Чехов в Младежкия спектакъл, режисура на проф. Крикор Азарян, светла му памет, с Койна Русева, която играе Маша, и с Малин Кръстев, в чиято школа съм се подготвяла за НАТФИЗ. Досега си припомням на кой ред, на кое място съм седяла, този театър по този начин ми се е запаметил в съзнанието, по този начин ми е повлиял и е предначертал моята задача в живота. Защото мислех да изучавам изобразяване, публицистика... Но по-късно зрелище нещата ми се изясниха. Тази роля промени живота ми.
- Играли сте в няколко театъра в страната и на столични подиуми, а от 2016 година сте част от трупата на Плевенския спектакъл. Хубаво ли е да си част от натрупа?
- Ако нямаш натрупа, нямаш спектакъл. Още преди да приключим НАТФИЗ, отидох в Смолянския спектакъл, където изкарах две представления. Там Миряна Найденова, след представлението на " Нирвана ", в което играехме с Делян Илиев, ми направи " покръстване " на сцената - излезе с един меч и ме посвети в специалността. Беше доста мощен момент.
След това сътрудници от моя клас ги взеха в Плевенския спектакъл и аз незабавно пожелах да отида там, още повече, че това е моят роден град. Вярвам, че човек би трябвало, в случай че може, нещо да направи за родния си град, а не да търси път към София.
- Посветихте премията, която получихте на Друмевите театрални празници, на своя роден град.
- Да, това е първата сцена, на която съм стъпвала. Била съм на 4 години, когато съм се качила да поднеса цветя на Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Гордея се с моя роден град. Дълго време се чудех по какъв начин да запитвам Мастера има ли метод и аз да отида с моите състуденти в Плевен. Събирах храброст и един път, когато бяхме у тях, събрани към него като пилци, го попитах: " Може ли... " Направи ме на две стотинки, което си заслужавах: не стига, че съм първата от двата класа, която още през март, преди да приключим, са взели в Смолян, ами и искания имам. Стана по този начин, че Крум Филипов, с който направихме " Нирвана ", беше поканен да слага пиеса в Плевенския спектакъл и той ме взе за основната женска роля. Оттогава съм свършила доста работа, имала съм доста забавни срещи с сътрудници.
- Като че ли до момента сме Ви гледали най-вече в трагични функции. Но облиците Ви в " Шоуто на Николаос Цитиридис " и " Шоуто на Канала " толкоз добре ви прилягат и ги пресъздавате с такова наслаждение. Бихте ли играли в комедийно зрелище?
- Дълго време държах на това, че съм трагична актриса.
Когато Илко Ганев направи спектакъла " Апарт ", въодушевен от сборника с разкази и изявленията " Артисти със сребро в косите ", а Людмила Сланева беше драматург на текстовете, имаше прелестни монолози, сърцераздирателни истории на български актриси и си бях харесала няколко. Когато ми дадоха материалите, видях, че са единствено комедии. Тогава Илко ми сподели: От през днешния ден нататък ставаш комедийна актриса.
Давам си сметка, че развеселявам хората и това за мен не съставлява изпитание. Когато имаш подобен гений, си задължен, имаш дълг към гения си да разсмиваш хората. Те имат потребност да бъдат разсмивани. И по този начин, преди повече от 10 години ме извикаха в " Шоуто на Канала ". Камен Воденичаров, който доста обичам и ми е правилен другар, след това се срещнах и с Тончо Токмакчиев, ми дадоха доста познание за това по какъв начин се чете аутокю, по какъв начин да се държиш естествено пред камерата и така нататък След това набрах още опит и обогатих знанията си в " Шоуто на Николаос Цитиридис " и екипа на БиТиВи. После малкия екран майка си ме върна още веднъж, само че в този момент ми е още по-лесно и прелестно. И всеки ден се изучавам.
- Разнообразието от изяви - в театъра, в киното, в малкия екран, по какъв начин развива и обогатява Вашия гений, актьорското Ви мислене?
- Често ме предизвестяват по какъв начин малкия екран доста взимала от артиста. За момента не се усещам по този начин. Може би, тъй като не преставам да играя в театъра. А филмът, който ми даде повече познания за киното, е " Гунди - легенда за любовта ". Шест месеца преди този момент бях станала майка и доста се вълнувах, само че Павката Иванов, с който сме състуденти, ми даде доста мощно рамо, беше до мен да ми изяснява и да ми държи кураж.
В малкия екран ми е доста прелестно, има един екшън, отиваш там и си боец, вършим шоу и никой не го интересува по какъв начин си, какви проблеми имаш, събираш се и даваш всичко за феновете.
Театърът е моята обич, персонално, особено прекарване, среща с публиката - на никое място другаде тази сила не може да се усети. И всякога е друго. Силата на театъра е, че някой ден най-малко един човек, който гледа мой театър, мога да го озаря, да откри светлинка, огънче да запаля в него - тогава всичко е имало смисъл.
- Мастера - Стефан Данаилов, е оставил трайна и доста персонална диря във всеки от своите възпитаници. Какъв е Вашият най-хубав спомен, най-ценен съвет, образец от него или просто възприятие, което Ви съпътства до момента?
- Много малко хора имат шанса да преживеят такава среща, каквато имах аз със Стефан Данаилов. Годините, през които бяхме дружно, оставиха отпечатък вечно. Енергията, която този човек излъчва, сърцето и любовта, които излизат от неговото създание, са ни карали да се усещаме предпазени, обичани, да знаем, че има път, има смисъл, има вяра.
Скоро още веднъж си препрочитах писмото на Стефан Данаилов до неговите възпитаници, което Стефания Колева прочете в едно предаване, откакто той си отиде. Това е писмото му до всички нас - когато сме изгубили пътя и започваме да се вайкаме, се уповаваме на него. Той написа по този начин: "...И когато ви е мъчно, когато не знаете какво да вършиме, когато капките на злобата или неуспеха се стоварят върху младите ви почтени глави, не се отчайвайте, просто вдигнете глава, усмихнете се, спомнете си за вашия превъзходен клас и си кажете - къде си, Мастер, и аз ще бъда до вас, тъй като ви обичам. На добър час, мои дребни мастъри! Горе главата! ".
Той ми даде същинско, крепко самочувствие да обичам себе си и специалността. Много рядко употребявам думата велико, само че за мен той е популярен човек. Заради всичко, което е дал на толкоз доста хора.
- Майчинството много трансформира дамата. При Вас в какво се показва смяната?
- Най-голямото знамение е, че това се случи. Обичам да приказвам на тази тематика, защото доста дами минават през сложни моменти в живота си и от време на време губят вяра. А аз съм доказателство, че макар 30-те години и неналичието на една тръба, която ми беше отстранена преди години при незабавна интервенция, чудото може да се случи. Молех се за знамение. Господ чу молитвите ми и нашият наследник Пламен към този момент е на 2 години и 7 месеца. Ще съм признателна вечно.
Аз съм един от най-нетърпеливите хора на света, може би в този момент поне има леко центриране в живота ми, в специалността. Много съм ревностна към функциите, които върша, само че сега, в който разбрах, че чудото се е случило, въобще не ме интересуваше, че в моите функции ще влязат други актриси и това доста ме изненада.
Когато поддържам връзка с Пламен, имам възприятието, че виждам себе си, което е необичайно. Пламен е доста забавен човек, занимателен. Много обичам комплиментите - с изключение на да ги получавам, и да ги върша. И всеки ден му споделям: Много си хубав! Искам и той да се научи, че би трябвало сами да си повдигаме самочувствието и като Барон Мюнхаузен да се измъкваме за косата. Това е огромна максима в моя живот, аз съм си Барон Мюнхаузен. И с вярата и със фамилията нещата се получават. Много е значимо и обичането. Имам потребност да го споделям и да го слушам.
- Всеки, който работи специалността си с готовност, отдава огромна част от времето и интелектуалния си капацитет на нея. Но най-ценното си остава фамилията.
- Ако не са брачният партньор ми, родителите ми, свекърва ми, брат ми, аз няма по какъв начин да се оправя. Благодарение на тях и на " скица хризантема " - рисувам прецизен ежедневен график на всички действия и ангажирани " съучастници ", аз съумявам. Благодарение на тях мога да се занимавам с това, което обичам. Много е необичайно, че театърът и фамилията са на съвсем едно и също място за мен. Може би единствено сътрудник би ме схванал. Благодарение на моите родители от дребна имам сериозен образец какво е семейство. С този пиедестал, който те изляха и не престават с образеца си, се пробвам да осигуря на Пламен детство, каквото аз съм имала. В същото време театърът ми е доста безценен. Всеки артист малко или доста е лакомец.
- Предстои да започнете новия сезон в Плевен с премиера на " Случката в град Гога " от Славко Грум.
- Премиерата е планувана за 26 септември. Писана през 1930 година, за Словения това е доста емблематична, уважавана и ценена пиеса. Никола Тороманов-Фичо е сценограф, Ясмин Манделли е костюмограф, Милен Кукошаров е създател на музиката, Стилиян Петров е режисьор, преводът е на проф. доктор Людмил Димитров, драматург е Гергана Пирозова - целият екип направи забавно решение и доста се вълнуваме.
В пиесата има доста забавни тематики. Това очакване нещо да се случи - втренчил си се в нещо, скучно ти е, случват се неща, само че и нищо не се случва - е доста настоящо за целия свят сега. Едно затворено общество, което чака. У всеки от нас има по малко Гога, и въпреки всичко не би трябвало да забравяме, че животът се случва към нас.
Желая на всички читатели и на всички нас да сме здрави и да имаме очи и сетива за живота.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ