7 истории на джазмена Боби Вълчев
Боби Вълчев е роден в София. Започва да свири на пиано от ранна детска възраст. Завършва софийското музикално учебно заведение „ Любомир Пипков " - компетентност тромпет, а по-късно и НМА „ Проф. Панчо Владигеров “ с две специалности. Асистент-професор е в Майсторския клас на Милчо Левиев. Учи в Guild school of music в Лондон, където твори с Маркъс Милър, Джордж Бенсън, Клод Джей Уудс от Earth, Wind & Fire. От 2011 година живее в Дубай, където работи като музикант и преподава пиано и пеене. През 2021 година взе участие в „ България търси гений. “
Малка звезда с голям акордеон
Вкъщи имахме акордеон. Започнах да изсвирвам на него без грам музикално обучение. Бях едвам на 4, когато съседите започнаха да ме канят да експортирам " камерни " концерти. Леля Вили, Тони, Ани, чичо Ицо, всеки се обаждаше и ме питаше какво желая за ястие. Най-често си пожелавах пушено пиле с пържени картофи. Свиря, пея, след това хапваме.
В центъра на София имаше най-вече къщи с вътрешни дворове, където хората се събираха. Беше доста уютно и всичко се случваше там. Когато бях на 6-7 години, с мои другари започнахме да изнасяме концерти на двора. Вече имахме колони, озвучаване, костюми, даже фон - обърнатата жигула на съседа. Продавахме билети и пускахме предложения в пощенските кутии на съседите.
*Не бях навършил 6 години, когато ме поканиха в Българска национална телевизия да изсвирвам и да изпея емблематичната Let it be. Беше 89-а. Свирих, пях и даже импровизирах. После трябваше да дам малко изявление. Питаха ме: Боби, падаш ли си по шоубизнеса? Не знаех какво е шоубизнес, само че споделих “не напълно ”. На въпроса какъв ще стана, като порасна, отвърнах, че желая да изсвирвам, да веселя хората с музика и да спечелвам парички.
Урок от Милчо Левиев
Когато чух, че гениалният Милчо Левиев има майсторски клас, незабавно се записах. Това се оказа съдбоносно, тъй като ми донесе креативно избавление. Като всеки музикант и аз имах своите терзания, окови, съмнения. В този майсторски клас бяхме много хора и репетирахме по един метод. Но когато отидохме да свирим на концерт, Милчо Левиев сподели: “Сега ще вършим музика. Забравете всичко, което сте учили и репетирали ”. Посланието му бе да следваме музиката и възприятието. Когато пристигна време за моето соло, се получи ужасно и когато идваше време да спра, Милчо ми даде знак да продължа. После разбрах - музиката е независимост и импровизация, просто трябва да уловиш мига. Беше скъп урок.
Когато тромпетът мълчи
Имах инфарктна преживелица в Бахрейн. С моя бенд бяхме на джаз фестивал, излъчен директно по малкия екран и гледан от милиони хора. Трябваше да осъществим едно парче, което изсвирвам на тромпет - My funny Valentine. Но преди концерта, до момента в който съм смазвал копчетата, в бързината наподобява не съм ги поставил добре.А в случай че са изкривено, не излиза тон. И точно когато прожекторът светна върху мен, осъзнах, че тромпетът ми е " мълчалив ". Почти потънах в земята от позор, макар че не съм от притеснителните. Но съумях да го изиграя като смешка и хората започнаха да ръкопляскат. Изпях песента, а в късата пауза съумях да наглася копчетата и инструментът ми пропя. Публиката бе удовлетворена, аз също, че съумях да спася ситуацията.
2 км плуване с костюм
И в Дубай преживях трагичен епизод. Имах следобедно присъединяване на Палм Джумейра, а след това в 18.00 ч. трябваше да изсвирвам на напълно друго място на женитба - присъединяване ми беше контрактувано отпреди 6 месеца. За неприятен шанс излезе стихия и водата заля острова. Цялото придвижване беше блокирано, а връзките - прекратени. Беше бедствена обстановка, а трябваше да се добера до града, намиращ се на към 10 км. Реших да потегли пешком, прецапвайки с формалния костюм през водата, защото нямаше никакъв превоз. В началото водата стигаше до кръста ми, след това до брадичката и ставаше все по-дълбока, та се наложи да продължа с плуване. Най-трудното беше да държа телефона над повърхността. Сигурно съм минал 2 или 3 километра. Добрах се до суша. Някакъв добър човек ме закара до мястото на сватбата. Наложи се небрежно да ми намерят нов костюм, защото моят беше вир-вода. Седнах да изсвирвам на рояла единствено с 15 минути забавяне.
Неочакван дебют
Заминах за Англия при другар. Едва дошъл, влязох в магазин за музикални принадлежности. Видях пиано и седнах да посвиря. Бързо се насъбраха хора, започнаха да ми задават въпроси. Един от тях даже ме попита какъв брой коства роялът. Помня, че беше много скъпо. Оказа се, че притежателят е следил моето осъществяване, и ми предложи работа - имал потребност тъкмо от човек, разбиращ от пиана. Беше вторият ми ден в Лондон, а към този момент бях нает в реномиран магазин, който кореспондира с моята пристрастеност, в центъра на града. Беше като на филм.
Сватба като във Вегас, само че в…Перущица
С бъдещата ми брачна половинка взехме решение да вдигнем женитба в Перущица. Прибрахме се в България, само че тъкмо тогава се развихри COVID-19. Заради изключителното епидемиологично състояние трябваше да отложим тържеството. Казахме си, че може в този момент единствено да подпишем, преди да заминем, а следващата година да създадем и сватбеното празненство. Обадихме се в общината и ни споделиха, че могат да ни венчаят на идващия ден, само че ритуална зала няма. Това не ни спря и по този начин се озовахме в задното дворче на кметството, облегнати на един бус. Наложи се ние да донесем маса за ритуала. Получи се женитба " на крайник ", съвсем като във Вегас. Беше радостно. И най-важното - станахме фамилна двойка.
Силата на волята
Когато бях на 22, имах съществени здравословни проблеми. Паник офанзиви, високо кръвно, хапчета, не желаех да излизам от у дома. По това време свирех в поп група. Вероятно съм изпитвал някаква прочувствена неудовлетвореност. Един ден си споделих - би трябвало да прогоня напрежението с физическо натоварване. Спрях да изсвирвам. Започнах всеки ден да вървя в парка. Тичах, като увеличавах пробега с 20 метра. В началото едвам правех 500 метра, а стигнах до 25 километра дневно.
Тогава проумях, че би трябвало да върша единствено неща, които ми носят задоволство. Зарязах поп музиката и започнах да изсвирвам джаз. Беше тъкмо преди да отпътува в Англия. Ако не се бях взел в ръце, до средата нямаше да стигна, нямаше да имам храброст да пробвам. Реално тогава не съм имал осезаеми проблеми, просто не съм давал път и шир на душата си. Като актьор би трябвало да бъдеш себе си. Исках да върша сола, а ме спираха. Бяха ми отрязали крилата, правех много компромиси. Затова трансформирах метода си на живот - спорт, храна и фокус върху това, което желае душата. Намерих мощно ентусиазъм и в природата.
Малка звезда с голям акордеон
Вкъщи имахме акордеон. Започнах да изсвирвам на него без грам музикално обучение. Бях едвам на 4, когато съседите започнаха да ме канят да експортирам " камерни " концерти. Леля Вили, Тони, Ани, чичо Ицо, всеки се обаждаше и ме питаше какво желая за ястие. Най-често си пожелавах пушено пиле с пържени картофи. Свиря, пея, след това хапваме.
В центъра на София имаше най-вече къщи с вътрешни дворове, където хората се събираха. Беше доста уютно и всичко се случваше там. Когато бях на 6-7 години, с мои другари започнахме да изнасяме концерти на двора. Вече имахме колони, озвучаване, костюми, даже фон - обърнатата жигула на съседа. Продавахме билети и пускахме предложения в пощенските кутии на съседите.
*Не бях навършил 6 години, когато ме поканиха в Българска национална телевизия да изсвирвам и да изпея емблематичната Let it be. Беше 89-а. Свирих, пях и даже импровизирах. После трябваше да дам малко изявление. Питаха ме: Боби, падаш ли си по шоубизнеса? Не знаех какво е шоубизнес, само че споделих “не напълно ”. На въпроса какъв ще стана, като порасна, отвърнах, че желая да изсвирвам, да веселя хората с музика и да спечелвам парички.
Урок от Милчо Левиев
Когато чух, че гениалният Милчо Левиев има майсторски клас, незабавно се записах. Това се оказа съдбоносно, тъй като ми донесе креативно избавление. Като всеки музикант и аз имах своите терзания, окови, съмнения. В този майсторски клас бяхме много хора и репетирахме по един метод. Но когато отидохме да свирим на концерт, Милчо Левиев сподели: “Сега ще вършим музика. Забравете всичко, което сте учили и репетирали ”. Посланието му бе да следваме музиката и възприятието. Когато пристигна време за моето соло, се получи ужасно и когато идваше време да спра, Милчо ми даде знак да продължа. После разбрах - музиката е независимост и импровизация, просто трябва да уловиш мига. Беше скъп урок.
Когато тромпетът мълчи
Имах инфарктна преживелица в Бахрейн. С моя бенд бяхме на джаз фестивал, излъчен директно по малкия екран и гледан от милиони хора. Трябваше да осъществим едно парче, което изсвирвам на тромпет - My funny Valentine. Но преди концерта, до момента в който съм смазвал копчетата, в бързината наподобява не съм ги поставил добре.А в случай че са изкривено, не излиза тон. И точно когато прожекторът светна върху мен, осъзнах, че тромпетът ми е " мълчалив ". Почти потънах в земята от позор, макар че не съм от притеснителните. Но съумях да го изиграя като смешка и хората започнаха да ръкопляскат. Изпях песента, а в късата пауза съумях да наглася копчетата и инструментът ми пропя. Публиката бе удовлетворена, аз също, че съумях да спася ситуацията.
2 км плуване с костюм
И в Дубай преживях трагичен епизод. Имах следобедно присъединяване на Палм Джумейра, а след това в 18.00 ч. трябваше да изсвирвам на напълно друго място на женитба - присъединяване ми беше контрактувано отпреди 6 месеца. За неприятен шанс излезе стихия и водата заля острова. Цялото придвижване беше блокирано, а връзките - прекратени. Беше бедствена обстановка, а трябваше да се добера до града, намиращ се на към 10 км. Реших да потегли пешком, прецапвайки с формалния костюм през водата, защото нямаше никакъв превоз. В началото водата стигаше до кръста ми, след това до брадичката и ставаше все по-дълбока, та се наложи да продължа с плуване. Най-трудното беше да държа телефона над повърхността. Сигурно съм минал 2 или 3 километра. Добрах се до суша. Някакъв добър човек ме закара до мястото на сватбата. Наложи се небрежно да ми намерят нов костюм, защото моят беше вир-вода. Седнах да изсвирвам на рояла единствено с 15 минути забавяне.
Неочакван дебют
Заминах за Англия при другар. Едва дошъл, влязох в магазин за музикални принадлежности. Видях пиано и седнах да посвиря. Бързо се насъбраха хора, започнаха да ми задават въпроси. Един от тях даже ме попита какъв брой коства роялът. Помня, че беше много скъпо. Оказа се, че притежателят е следил моето осъществяване, и ми предложи работа - имал потребност тъкмо от човек, разбиращ от пиана. Беше вторият ми ден в Лондон, а към този момент бях нает в реномиран магазин, който кореспондира с моята пристрастеност, в центъра на града. Беше като на филм.
Сватба като във Вегас, само че в…Перущица
С бъдещата ми брачна половинка взехме решение да вдигнем женитба в Перущица. Прибрахме се в България, само че тъкмо тогава се развихри COVID-19. Заради изключителното епидемиологично състояние трябваше да отложим тържеството. Казахме си, че може в този момент единствено да подпишем, преди да заминем, а следващата година да създадем и сватбеното празненство. Обадихме се в общината и ни споделиха, че могат да ни венчаят на идващия ден, само че ритуална зала няма. Това не ни спря и по този начин се озовахме в задното дворче на кметството, облегнати на един бус. Наложи се ние да донесем маса за ритуала. Получи се женитба " на крайник ", съвсем като във Вегас. Беше радостно. И най-важното - станахме фамилна двойка.
Силата на волята
Когато бях на 22, имах съществени здравословни проблеми. Паник офанзиви, високо кръвно, хапчета, не желаех да излизам от у дома. По това време свирех в поп група. Вероятно съм изпитвал някаква прочувствена неудовлетвореност. Един ден си споделих - би трябвало да прогоня напрежението с физическо натоварване. Спрях да изсвирвам. Започнах всеки ден да вървя в парка. Тичах, като увеличавах пробега с 20 метра. В началото едвам правех 500 метра, а стигнах до 25 километра дневно.
Тогава проумях, че би трябвало да върша единствено неща, които ми носят задоволство. Зарязах поп музиката и започнах да изсвирвам джаз. Беше тъкмо преди да отпътува в Англия. Ако не се бях взел в ръце, до средата нямаше да стигна, нямаше да имам храброст да пробвам. Реално тогава не съм имал осезаеми проблеми, просто не съм давал път и шир на душата си. Като актьор би трябвало да бъдеш себе си. Исках да върша сола, а ме спираха. Бяха ми отрязали крилата, правех много компромиси. Затова трансформирах метода си на живот - спорт, храна и фокус върху това, което желае душата. Намерих мощно ентусиазъм и в природата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ