Спас Гърневски напълни ОбС за премиера на книга
Бившият кмет на Пловдив от втората половина на 90-те Спас Гърневски изпълни залата на Общинския съвет, само че не за сесия от времето на синия Пловдив, а за премиера на новата си книга „ Задочно изявление “.
В нея политикът дава отговор обстойно на журналистически въпроси за живота си преди 89-те и по-късно, та до края на януари 2023-а, когато ръкописът влиза за щемпел в ТАФ принт.
Председателят на 44-ия парламент Цвета Караянчева персонално почете премиерата, а шефът на 48-ия Вежди Рашидов изпрати приветствен адрес до създателя.
Бившият кмет на Пловдив два мандата Иван Тотев, ръководителят на Общински съвет Александър Държиков, почетният консул на Украйна инж. Димитър Георгиев, зам.-кметът по просвета Пламен Панов, районните кметове на града, шефът на театъра, някогашни депутати и кандидат-депутати, общински съветници, съратници и другари на Спас Гърневски извършиха залата като за сесия, която ще преглежда бюджета.
Вместо бюджет обаче домакинът им сервира прочувствено слово за смисъла на политиката и приключи със стихотворение, писано в интензивното на УМБАЛ Свети Георги преди по-малко от месец.
Цвета Караянчева, Димитър Георгиев и Иван Тотев поздравиха създателя с прочувствени експромпти на микрофон.
Книгата бе показана от редактора й Антон Баев, а водещ на вечерта бе Веселина Стоянова.
Ето и словото на А. Баев за „ Задочно изявление “ на Спас Гърневски.
„ Задочно изявление “, уроци на паметта
Дами и господа, другари на Спас Гърневски!
Позволете ми първо да благодаря на създателя на тази книга, че ме предложения за неин редактор и да кажа няколко думи на премиерата.
Докато четох този ръкопис, се сещах за мнозина кметове на Пловдив. Но тук ще отбележа два образеца.
Първият е Атанас Самоковлията – първия кмет на града, назначен от съветския генерал-губенратор след Освобождението. Заможен и грамотен човек, който след два месеца самичък се отхвърля от поста с думите: „ Тая работа не е за мен “.
Вторият е образец е на най-големия български издател от Възраждането и Освобождението – Хр. Г. Данов. След края на мандата му е подгонен от душманите си, че бил присвоявал пари. Толкова се били наострили – та чак до съд. Добре, само че общинските дневници посочили напълно друго – Христо Г. Данов не бил взел и лев от полагащите му се кметски заплати, оставял всичко в общинската хазна.
Понеже е изборно време, непрестанно изборно време, а книгата на Спас Гърневски пробва да придвижи този ярък възрожденски възторг, стартирам словото си с тия два образеца, мисля, непоследвани (масово) в ново време.
Независимо с какво ще се занимаваме, коства ми се, че значимият въпрос е на Самоковлията – дали ставаме за тази работа.
Вторият значим отговор (на Хр. Г. Данов), в случай че работата е обвързвана с ръководене на публичен запас – не бъркай в кацата. Върши си работата по разпоредбите.
Книгата на някогашния кмет на Пловдив от втората половина на 90-те на ХХ в. ми спомни отчетливо тези два образеца. Тя носи заряда им, пробва се да го придвижи през времето – без значение от условия, персони и партии.
Относно редакторството, работата ми е оскъдна, защото самата форма на книгата – задочно изявление, дава цялостна независимост на създателя (интервюирания) не просто да споделя исторически обстоятелства, а да ги интерпретира от своята позиция. В този смисъл книгата не е исторически документ, въпреки да се опира на богат фактологичен материал, а на първо място – персонален взор към историята на така наречен преход у нас, от 1989-а та до през днешния ден.
Не историкът, а политикът е задочно разпитваният в книгата и мисля, че Спас Гърневски е уцелил най-хубавата формула – на задочното изявление, събирани през годините въпроси от публицисти, на които да им даде един, да го кажем, завършващ отговор.
По този метод си икономисва напъните да става историк, като си резервира правото да разяснява история, обстоятелства, персони и даже пикантни случки.
Повечето от вас в залата са давали изявленията и знаят, че този род е хем обвързван с момента, хем е огледало за назад виждане – към, нормално, по-близката история, историята, в която си участник или най-малкото очевидец. Тази гъвкавост на изявлението – да съчетава обстоятелства с тяхната интерпретация, несъмнено, е нож с две остриета. От една страна, датата, фактът, би трябвало да е прецизен, от друга – интерпретацията му е субективна. И тук нормално канапът на изявлението щрака.
За да слушаме или четем изявление с някой, той следва да ни е забавен или да са ни любопитни упованията към това, което ще каже. Ако интервюираният споделя единствено неща, които знаем, той бързо омръзва. Ако пък интерпретира нещата от прекомерно субективна позиция – също ще ни омръзне.
В книгата си Спас Гърневски, съгласно мен, съумява да избяга от този капан. Как? Първо, като споделя слабоизвестни или забравени неща от близкото минало, най-много от началото и средата на 90-е. Към този интервал сякаш паметта ни е най-поотслабнала, което пък усилва интереса за събития от този момент. Второ, като не скрива разочарованията си от политически фигури, на които е вярвал, от събития, които не е могъл да предотврати като политик и кмет на Пловдив.
Книгата е калейдоскоп на синия Пловдив от зората на демокрацията – през почервеняването му поради разбъркване на сините стъкълца в самия калейдоскоп още в средата на 90-е, през жълтата бленда от началото на новия век, та до най-актуалните и сега 12 години на ръководство на ГЕРБ, както и протичащото се по-късно – в двете (и половина) години „ смяна “.
Периодът, който обгръща – повече от 30 години, разрешава в нея да се появяват наши и непознати политици в друго амплоа. Чарлз като принц и Чарлз като крал, Рита Зюсмут като ръководител на Бундестага на Западна Германия и Зюсмут като началник на Бундестага на Обединена Германия, Реджеп Ердоган като кмет на Истанбул и Реджеп Ердоган като президент на Турция, Симеон Втори като престолонаследник с първото си появяване в Пловдив, и Симеон Втори като министър председател, Иван Костов като водач на Съюз на демократичните сили и Иван Костов като водач на ДСБ и мн. други
Паралелно с лицата вървят и случките като забравената към този момент и, уви, проиграна алтернатива Пловдив да бъде газифициран от британската АМЕК, за което се интересува и тогавашният принц Чарлз, да бъде избавен от приватизация Международния панаир с прилежащи стотици декари земя в центъра на града (ще отбележа, че в тази книга е цялостната последователност за „ далаверата на века “, както създателят назовава поредицата покупко-продажби за панаира и къщите в Стария Пловдив), да се реализира плана „ Въча “ за доставяне на града с чиста планинска питейна вода, само че да не изброявам относително близката история на града. На този декор, несъмнено, са маркирани и случилите се огромни планове като надлез „ Родопи “ и по-малки и позабравени, само че жизненоважни като това Пловдив да има самун при зърнената рецесия в края на 90-те, с помощта на един великодушен жест на тогавашния кмет на Истанбул, в този момент президент на Турция.
Познавателно-припомнящата част обаче е единствено канавата, върху която „ интервюираният “ залага на първо място на оценъчните тълкования на фактологията. Публицистът, както е известно, не е историк, а коментатор на историята. Политикът пък е с упоритостта да прави история.
От тези две функционалности, създателят ту подчертава върху публициста, ту – върху политика, с по-силен самоувереност към първата обаче. Пловдивчани, или най-малко тези от тях, които познават и харесват Спас, си го дефинират като „ трибун “, национален е мощно казано, само че нищо чудно след тази книга да се снабди и с това определение.
Гърневски е от тези, малко към този момент на привършване, политици у нас, които могат да се възпламенят по концепция, могат и да възпламенят други по нея. Той, коства ми се, а и тази „ интервюирана автобиография “ го демонстрира, не е от политиците-рационалисти, прагматици, които ще слагат изпълнимото над възжеланото. Бих споделил, че при него е противоположното – утрешното, бъдещето, е преди делника, сегашното. Хубавото в тази ситуация е, че този прогностичен взор и неговите прогнози се сбъдват. Понякога за положително, от време на време – за неприятно, само че в множеството случаи, за положително.
Последната част на книгата, която интерпретира по публичистичен метод събитията от последните две години у нас, залага на прогнозата, на, в случай че щете, пророкуването, само че не на фасул, а на опит, исторически опит. Няма да разгадавам кое от нея е познато и кое – не (понеже второто евентуално желае време да се случи), а и да ви е забавен прочитът.
Сигурно забелязватe, че цитирах прекомерно малко политически лица от това 300-странично „ задочно изявление “. Не е допустимо да изтъквам всичките, само че ще загатна, че множеството от тях несъмнено няма да се съгласят с част от интерпретациите, а някои – и с никоя, на Спас Гърневски върху политическото, историческото и персоналното ни съществуване, затворено в тези персонални страници.
Хубавото е, че Гърневски ги оставя без мотив, с който да го оборят. Той приказва и написа ab imo pectore (от сърцето, както споделят античните римляни), и това е задоволителен мотив да го чуем, прочетем, повярваме.
Ако сънят на разсъдъка ражда чудовища, както е писал и рисувал Гоя, сънят на сърцето ражда гибел.
Ако мога да дефинирам патоса на тази книга, той, съгласно мен, е – нищо не стартира с никого, нито пък всичко свършва с някого. Екзекутивната настройка на политика да приказва от името на всички е път към личната му екзекуция.
Историята, както знаем, се написа от спечелилите. Спас Гърневски обаче я написа и като победител, и като надвит. Но не безропотен. Това е оптичната позиция на прочувствено преживяващия, на оживелия в битката/битките за Термопили (особено когато Термопилите са краткотрайно застрашени). Те са там – на върха, а в неговото подножие са и спечелили, и победени. Но единствено примирените губят способността си да пазят своите Термопили. Спас не е от тях.
Гърневски приключва оптимистично това „ задочно изявление “. „ Стадионът на Демокрацията у нас към този момент е издигнат “ – написа той и си отрежда непретенциозно място на трибуните.
Тук ще си разреша да го допълня – трибуните са тези, които постоянно могат да нахлуят на стадиона. Трибуните са тези, за които гладиаторите се борят. До успех или до несъгласие.
Пред триумфа и пред ветото на стадионите Спас Гърневски ни предлага своята политическа история на Пловдив от последните повече от 30 години. Пожелавам му да бъде прочетена от пловдивчани и от всички, минавали и свързали по някакъв метод живота си с този на града.
Благодаря за вниманието!
27 февруари 2023 г. Антон Баев
В нея политикът дава отговор обстойно на журналистически въпроси за живота си преди 89-те и по-късно, та до края на януари 2023-а, когато ръкописът влиза за щемпел в ТАФ принт.
Председателят на 44-ия парламент Цвета Караянчева персонално почете премиерата, а шефът на 48-ия Вежди Рашидов изпрати приветствен адрес до създателя.
Бившият кмет на Пловдив два мандата Иван Тотев, ръководителят на Общински съвет Александър Държиков, почетният консул на Украйна инж. Димитър Георгиев, зам.-кметът по просвета Пламен Панов, районните кметове на града, шефът на театъра, някогашни депутати и кандидат-депутати, общински съветници, съратници и другари на Спас Гърневски извършиха залата като за сесия, която ще преглежда бюджета.
Вместо бюджет обаче домакинът им сервира прочувствено слово за смисъла на политиката и приключи със стихотворение, писано в интензивното на УМБАЛ Свети Георги преди по-малко от месец.
Цвета Караянчева, Димитър Георгиев и Иван Тотев поздравиха създателя с прочувствени експромпти на микрофон.
Книгата бе показана от редактора й Антон Баев, а водещ на вечерта бе Веселина Стоянова.
Ето и словото на А. Баев за „ Задочно изявление “ на Спас Гърневски.
„ Задочно изявление “, уроци на паметта
Дами и господа, другари на Спас Гърневски!
Позволете ми първо да благодаря на създателя на тази книга, че ме предложения за неин редактор и да кажа няколко думи на премиерата.
Докато четох този ръкопис, се сещах за мнозина кметове на Пловдив. Но тук ще отбележа два образеца.
Първият е Атанас Самоковлията – първия кмет на града, назначен от съветския генерал-губенратор след Освобождението. Заможен и грамотен човек, който след два месеца самичък се отхвърля от поста с думите: „ Тая работа не е за мен “.
Вторият е образец е на най-големия български издател от Възраждането и Освобождението – Хр. Г. Данов. След края на мандата му е подгонен от душманите си, че бил присвоявал пари. Толкова се били наострили – та чак до съд. Добре, само че общинските дневници посочили напълно друго – Христо Г. Данов не бил взел и лев от полагащите му се кметски заплати, оставял всичко в общинската хазна.
Понеже е изборно време, непрестанно изборно време, а книгата на Спас Гърневски пробва да придвижи този ярък възрожденски възторг, стартирам словото си с тия два образеца, мисля, непоследвани (масово) в ново време.
Независимо с какво ще се занимаваме, коства ми се, че значимият въпрос е на Самоковлията – дали ставаме за тази работа.
Вторият значим отговор (на Хр. Г. Данов), в случай че работата е обвързвана с ръководене на публичен запас – не бъркай в кацата. Върши си работата по разпоредбите.
Книгата на някогашния кмет на Пловдив от втората половина на 90-те на ХХ в. ми спомни отчетливо тези два образеца. Тя носи заряда им, пробва се да го придвижи през времето – без значение от условия, персони и партии.
Относно редакторството, работата ми е оскъдна, защото самата форма на книгата – задочно изявление, дава цялостна независимост на създателя (интервюирания) не просто да споделя исторически обстоятелства, а да ги интерпретира от своята позиция. В този смисъл книгата не е исторически документ, въпреки да се опира на богат фактологичен материал, а на първо място – персонален взор към историята на така наречен преход у нас, от 1989-а та до през днешния ден.
Не историкът, а политикът е задочно разпитваният в книгата и мисля, че Спас Гърневски е уцелил най-хубавата формула – на задочното изявление, събирани през годините въпроси от публицисти, на които да им даде един, да го кажем, завършващ отговор.
По този метод си икономисва напъните да става историк, като си резервира правото да разяснява история, обстоятелства, персони и даже пикантни случки.
Повечето от вас в залата са давали изявленията и знаят, че този род е хем обвързван с момента, хем е огледало за назад виждане – към, нормално, по-близката история, историята, в която си участник или най-малкото очевидец. Тази гъвкавост на изявлението – да съчетава обстоятелства с тяхната интерпретация, несъмнено, е нож с две остриета. От една страна, датата, фактът, би трябвало да е прецизен, от друга – интерпретацията му е субективна. И тук нормално канапът на изявлението щрака.
За да слушаме или четем изявление с някой, той следва да ни е забавен или да са ни любопитни упованията към това, което ще каже. Ако интервюираният споделя единствено неща, които знаем, той бързо омръзва. Ако пък интерпретира нещата от прекомерно субективна позиция – също ще ни омръзне.
В книгата си Спас Гърневски, съгласно мен, съумява да избяга от този капан. Как? Първо, като споделя слабоизвестни или забравени неща от близкото минало, най-много от началото и средата на 90-е. Към този интервал сякаш паметта ни е най-поотслабнала, което пък усилва интереса за събития от този момент. Второ, като не скрива разочарованията си от политически фигури, на които е вярвал, от събития, които не е могъл да предотврати като политик и кмет на Пловдив.
Книгата е калейдоскоп на синия Пловдив от зората на демокрацията – през почервеняването му поради разбъркване на сините стъкълца в самия калейдоскоп още в средата на 90-е, през жълтата бленда от началото на новия век, та до най-актуалните и сега 12 години на ръководство на ГЕРБ, както и протичащото се по-късно – в двете (и половина) години „ смяна “.
Периодът, който обгръща – повече от 30 години, разрешава в нея да се появяват наши и непознати политици в друго амплоа. Чарлз като принц и Чарлз като крал, Рита Зюсмут като ръководител на Бундестага на Западна Германия и Зюсмут като началник на Бундестага на Обединена Германия, Реджеп Ердоган като кмет на Истанбул и Реджеп Ердоган като президент на Турция, Симеон Втори като престолонаследник с първото си появяване в Пловдив, и Симеон Втори като министър председател, Иван Костов като водач на Съюз на демократичните сили и Иван Костов като водач на ДСБ и мн. други
Паралелно с лицата вървят и случките като забравената към този момент и, уви, проиграна алтернатива Пловдив да бъде газифициран от британската АМЕК, за което се интересува и тогавашният принц Чарлз, да бъде избавен от приватизация Международния панаир с прилежащи стотици декари земя в центъра на града (ще отбележа, че в тази книга е цялостната последователност за „ далаверата на века “, както създателят назовава поредицата покупко-продажби за панаира и къщите в Стария Пловдив), да се реализира плана „ Въча “ за доставяне на града с чиста планинска питейна вода, само че да не изброявам относително близката история на града. На този декор, несъмнено, са маркирани и случилите се огромни планове като надлез „ Родопи “ и по-малки и позабравени, само че жизненоважни като това Пловдив да има самун при зърнената рецесия в края на 90-те, с помощта на един великодушен жест на тогавашния кмет на Истанбул, в този момент президент на Турция.
Познавателно-припомнящата част обаче е единствено канавата, върху която „ интервюираният “ залага на първо място на оценъчните тълкования на фактологията. Публицистът, както е известно, не е историк, а коментатор на историята. Политикът пък е с упоритостта да прави история.
От тези две функционалности, създателят ту подчертава върху публициста, ту – върху политика, с по-силен самоувереност към първата обаче. Пловдивчани, или най-малко тези от тях, които познават и харесват Спас, си го дефинират като „ трибун “, национален е мощно казано, само че нищо чудно след тази книга да се снабди и с това определение.
Гърневски е от тези, малко към този момент на привършване, политици у нас, които могат да се възпламенят по концепция, могат и да възпламенят други по нея. Той, коства ми се, а и тази „ интервюирана автобиография “ го демонстрира, не е от политиците-рационалисти, прагматици, които ще слагат изпълнимото над възжеланото. Бих споделил, че при него е противоположното – утрешното, бъдещето, е преди делника, сегашното. Хубавото в тази ситуация е, че този прогностичен взор и неговите прогнози се сбъдват. Понякога за положително, от време на време – за неприятно, само че в множеството случаи, за положително.
Последната част на книгата, която интерпретира по публичистичен метод събитията от последните две години у нас, залага на прогнозата, на, в случай че щете, пророкуването, само че не на фасул, а на опит, исторически опит. Няма да разгадавам кое от нея е познато и кое – не (понеже второто евентуално желае време да се случи), а и да ви е забавен прочитът.
Сигурно забелязватe, че цитирах прекомерно малко политически лица от това 300-странично „ задочно изявление “. Не е допустимо да изтъквам всичките, само че ще загатна, че множеството от тях несъмнено няма да се съгласят с част от интерпретациите, а някои – и с никоя, на Спас Гърневски върху политическото, историческото и персоналното ни съществуване, затворено в тези персонални страници.
Хубавото е, че Гърневски ги оставя без мотив, с който да го оборят. Той приказва и написа ab imo pectore (от сърцето, както споделят античните римляни), и това е задоволителен мотив да го чуем, прочетем, повярваме.
Ако сънят на разсъдъка ражда чудовища, както е писал и рисувал Гоя, сънят на сърцето ражда гибел.
Ако мога да дефинирам патоса на тази книга, той, съгласно мен, е – нищо не стартира с никого, нито пък всичко свършва с някого. Екзекутивната настройка на политика да приказва от името на всички е път към личната му екзекуция.
Историята, както знаем, се написа от спечелилите. Спас Гърневски обаче я написа и като победител, и като надвит. Но не безропотен. Това е оптичната позиция на прочувствено преживяващия, на оживелия в битката/битките за Термопили (особено когато Термопилите са краткотрайно застрашени). Те са там – на върха, а в неговото подножие са и спечелили, и победени. Но единствено примирените губят способността си да пазят своите Термопили. Спас не е от тях.
Гърневски приключва оптимистично това „ задочно изявление “. „ Стадионът на Демокрацията у нас към този момент е издигнат “ – написа той и си отрежда непретенциозно място на трибуните.
Тук ще си разреша да го допълня – трибуните са тези, които постоянно могат да нахлуят на стадиона. Трибуните са тези, за които гладиаторите се борят. До успех или до несъгласие.
Пред триумфа и пред ветото на стадионите Спас Гърневски ни предлага своята политическа история на Пловдив от последните повече от 30 години. Пожелавам му да бъде прочетена от пловдивчани и от всички, минавали и свързали по някакъв метод живота си с този на града.
Благодаря за вниманието!
27 февруари 2023 г. Антон Баев
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ