И преди и сега – всички пътища водят към Димитровград
Без подозрение, социалистическия строй има своята най-голяма горделивост в основаването на градове от безспорната нула. Единствената детайлност е, че не всички са били чак толкоз въодушевени от концепцията да работят като плебеи за следващата концепция на партията. Заглавие от издание „ Свят “ от далечната 1948 година гръмко гласи „ От казармата – на обекта “. Материалът обръща внимание на обстоятелството, че откакто няма задоволително строители, най-разумният избор е ориентиран към армията:
„ Аз, редови войник Иван Димитров Шуев, откакто прекарах година и половина в работа на своя народ, през днешния ден, когато ми следва да напусна родната казарма, давам обещание, че преди да се върна дома си, ще работя като чорбаджия във войнишката промяна, с което ще допринеса за построяването на социализма в нашата страна, в който виждам и своето персонално благополучие и бъдеще… “
С сходни обещания и поръчки, множеството уволняващи се бойци предават униформите си и не престават ходенето по тъгите, с цел да работят за основаването на Димитровград.
Авторът Иван Фичев споделя по какъв начин ентусиазмът за творчеството, за строителство и до край предана работа на своя народ е овладял младите бойци и те, в никакъв случай в историята на нашия народ, вместо да броят дните до своето уволняване, от рано се подготвяли да сложат бригадирската униформа и да отдадат някой месец във вярна работа на родината си – за нейното стопанско издигане.
Друг е въпросът, че 26-ти набор не е имал необикновен избор и обещанието е обещано просто като проформа. Друг е въпросът, че развиването на района стартира по време на Царска България и по-късно е усвоен и обхванат непосредствено от комунистическия режим. Строен по модела на руския Комсомолск на Амур – следващия изкуствено основан град, само че в Русия. На 10 май идват първите младежи, които ще работят изцяло гратис, до момента в който бойците идват по-късно, с цел да строят града на вожда – Георги Димитров.
Разбира се, първият на Българска работническа партия е решил, че би трябвало да следва модела на Сталин и останалите тоталитарни диктатори, по тази причина го кръщава на своето лично име. Реално преди слагането му на картата ще открием и съществуването на три села: Раковски, Мариино и Реноконево. За неговото строителство са изпратени повече от 50 хиляди души от разнообразни градове и села. Някои остават вечно там и работят освен върху инфраструктурата, само че и върху разнообразни други фабрики и заводи, още веднъж гратис.
Стилът на самите здания е в типичния руски брутализъм или руски ампир. Г-н Фичев споделя, че във всяко отделение има записани бойци. Отделно има даже хвърлена ръкавица от частта на капитан Петров, които желаят да завоюват играта с всеобщо присъединяване – доброволното записване за рабски труд е остаряла процедура за бригадирите. И до момента в който първоначално редови войник Шулев декларира, че ще отдаде няколко месеца, кандидат-подофицер Марко Георгиев акцентира, че няма самообладание да стане чорбаджия, а по-късно да се прибере вкъщи след 30 месеца и гордо да покаже значката си.
Това е единствената премия, която ще получи за една година работа. Най-важното е, че набор 1926 година е уволнен освен боева подготовка, само че и с политическо схващане, а може би липса на инстинкт за самозапазване, следвайки сляпата логичност, че би трябвало да работи за фантазията на Георги Димитров.
Това не е всичко, с изключение на в строителството, уволнилите се дават обещание, че ще се включат и в есенния посевен проект, само че на първо място ще бъдат и бранители на мира. Читателят би могъл да се обърка, дали става въпрос за бойци, бригадири, фермери или пазители на мира?
Призоваването на бригадири е обичана процедура на партията, с изключение на в Димитровград са изпратени и служащи на Копринка, Ловеч-Троян и други обекти. Странното е, че социалистическия претекст постоянно приказва за творчество, леенето на бетон в никакъв случай повече не би трябвало да се счита за строителна работа, а за креативен развой.
Г-н Фичев споделя за песента на бригадири, бойци, кирки, лопати, компресори и тежка идеология, която по-късно ще се счита за основата на бъдещето и щастието. Логично е, че след промишлеността, точно тук се построява и още една империя – няколко пъти по-мащабна и сполучлива от ръководството на Георги Димитров – тази на Митко Пайнера.
