Беше наследил къщицата на върха от дядо си и с

Беше наследил къщицата на върха от дядо си и с нея бяха свързани най-хубавите му детски мемоари. Всяка почивка татко му го водеше тук и той обикаляше със стареца, а тогава бе единствено на шейсет и пет и напълно не беше дъртак, а жилест твърд селяндур, който се грижеше за дребното си стопанство, садеше в градината какво ли не, грижеше се за коня си и двете козички, купил ги, с цел да има постоянно мляко за дребния, а и за него. Сам правеше сирене, умееше и да готви, останал рано вдовец. И всичко това, до момента в който внукът спи, а събудеше ли се, го учеше да язди, да обикалят по поляни и хълмове, да берат дружно билки и гъби, да извеждат козичките на паша и до момента в който те пасяха, дядо му изваждаше кавала си и от него се разливаха най-прекрасните мелодии, които бе чувал, а ехото ги повтаряше.

Тогава за първи път ли усети магията на музиката, с цел да я преоткрива през целия си живот и да се потапя в нея? Тогава за първи път ли откри хубостта на природата, от дядо си ли наследи любовта си към нея и животните? И още - магията на ония български митове, които му разказваше той за самодиви и караконджули, за Крали Марко и самодивските хора по пълнолуние и за оная открадната риза, без която самодивата губи свободата си. И по този начин става пленница на момъка, който я е взел, с цел да се ожени за нея, до момента в който успее да си я върне и избяга при приятелките си. Бе ставал нощем, с цел да ги види по пълнолуние, само че с изключение на луната и сенките на дърветата не виждаше друго и си лягаше, с цел да ги откри в съня си. Оттогава ли той се прекланяше пред женската хубост и я рисуваше непрестанно като Майстора, само че неговите нарисувани дами бяха разнообразни, съвременни, модерни, но във всяка от тях гореше оня самодивски огън към свободата.

Колкото повече растеше, толкоз по-рядко ходеше при дядо си. Учителят му по изобразяване бе разкрил дарбата му и бе помолил татко му да го приготвя през ваканциите за академията. Баща му бе махнал с ръка.

- А бе, щом смяташ по този начин... добре. - С учителя му бяха другари от деца. - Не че писач къща храни, като те виждам теб...

- През всички времена художниците, и най-великите, са били гладни и небогати. Но са имали меценати... Изкуство е това, брат.

Беше в Париж, когато научи, че дядо му е умрял и му е оставил на него къщицата на върха. През сълзи си спомни детството си, което беше като вълшебна приказка. Ония нощи по пълнолуние, когато чакаше самодивите. Ония запленили го вечно мелодии на кавала. Изгревите и залезите, реката в ниското, в която ловяха мренките с голи ръце, ездата на коня по планинските пътеки, разказаните митове за хайдути и воеводи, смесването на фантазното и действителното и цялата онази хубост на природата, в която се потапяше, наблюдавайки я от горната страна. Дядо му му бе разкрил един необикновен свят, който не би разкрил самичък в града, бе го дарил с благосъстоянието да умее да вижда, да усеща и да обича красивото. А и положителното. Нямаше да го не помни в никакъв случай, даде обещание си.

Ала го не помни, пристрастен да приготви дипломната си работа, да я отбрани сполучливо, да реди галерия след галерия, с цел да наложи името си измежду най-хубавите, и го реализира, когато четката му завъртя това самодивско хоро по пълнолуние с цялата онази женска хубост на голите тела и метнатите бели ризи по поляната и със скрития юноша в храстите, протегнал ръка да открадне една от тях. С тази негова картина възкръсна и дядо му в паметта му. Усети го до себе си. Той му даде и мощ да противостои на мъжа, който го бе извикал в кабинета си.

- Чудя се по какъв начин са позволили картината ти на Обща художествена... А бе, момче, за тебе трудов делник няма ли, като искаш да рисуваш дами, иди на полето, нарисувай някоя и друга звеноводка, иди в завода да рисуваш кранистки или стругарки, трудовата жена да е твоя идол. А какви са тия голотии, тия дами по пълнолуние? Вземи си записка, с цел да не те крещя повторно и да не ти е за последно първото присъединяване.

Отговори му, че това е българска легенда, по нея са писани и приказки, вероятно той е чел като него единствено старогръцките легенди и митове, а ние си имаме наши, по-хубави, български, които дядо му, трудов селяндур, му е разказвал, и си потегли с достолепие, без да дава обещание каквото и да било.

За идната галерия приготви картина с Крали Марко и коня му шарколия. Ако не бе обичал коня на дядо си, в случай че не бе усещал всяко негово мускулче под себе си, в случай че не бе четкал гривата и опашката му и не бе го галил по муцуната, пъхайки му и някое друго захарче, в случай че не бе преглеждал дългите му изящни нозе поради подковите, надали би могъл да нарисува коня толкоз добре. А Крали Марко бе с одухотвореното и подмладено лице на дядо му, чак татко му се шашна, като видя картината, и го тупна отзивчиво по рамото.

- Ще стане от теб художник, и то добър художник! - призна. - Ама откри време да си прегледаш и парцела. И да си припомниш какъв брой е красиво там. Ще ти хрумнат и всякакви хрумвания...

За първи път татко му разговаряше с него като с еднакъв.

А и оня от кабинета, който напряко си го бе заплашил, го тупна окуражително по рамото, а след това му размаха пръст.

- И те проследявам, момче, да знаеш. Поемеш ли в неправилната посока, ще ти изгори талантецът. Поучи се от сътрудниците си!

Те към този момент бяха познали и да му завиждат. От картините му струеше доста светлина, рисунъкът бе необикновен, цветовете жизнерадостни, нюансите дълбоки и загадъчни. Откупваха се бързо и от чужденци. Най-добрите му другари сякаш се радваха, а зад тила му злословеха. Не разбра незабавно, бе се влюбил в изключителна хубавица, искаше да се ожени за нея, само че всички го предупреждаваха: " Внимавай! Дядо й е бил индустриалец! " " Че аз да не се бракосъчетавам за дядо й? За нея се бракосъчетавам! А тя не е богата, татко й е пазач. " И се ожени за нея макар предизвестията.

Но неприятностите не закъсняха. Започнаха да не позволяват картините му на общите художествени изложения. Намираха някакви извинителни аргументи. Не бил в тематиката, блазнела го дребнобуржоазията. Тогава направи независима галерия. Намери изложба в Културен център на друга страна, която да я предложи на ценителите. Изложбата имаше триумф. И тъкмо за това се нахвърлиха още по-яростно от горната страна му. Ала той продаде съвсем всичките си картини.

После времената се смениха. Жена му съумя да си върне много от заграбеното от дядо й. И да го обнови. Намери почтен шеф на фабриката, който върна предходната й жизнеспособност. И към този момент носеше доходи.

- Не е нужно толкоз да се трепеш с изобразяване - споделяше му тя. - Би могъл да си дизайнер на кожените ни дрехи.

- Аз в никакъв случай не съм бил моделиер. И надали ще ви бъда от изгода.

И продължи да рисува. Рисуваше я, когато на нея й останеше време, рисуваше децата им, които постоянно бяха на негово разположение, рисуваше кучето им, само че мечтаеше за по-широки хоризонти, за изчерпателност, която щеше да откри само горе на хълма, в къщицата на дядо си. Бе обновил двете пространства, трансформирал и кухнята в стая, бе направил заслон и до него дребна кухничка с всички улеснения в нея, с цел да се реалокират тук измежду природата и хубостта й. Само че жена му не искаше и да чуе първоначално. Тя към този момент имаше толкоз задължения в града, а и децата им трябваше да учат в един или различен университет. Не пожелаха в чужбина и това бе добре.

И тогава той се реши да им каже:

- Ще се кача горе. Ще рисувам там. Когато желаете, ще можете да идвате...

Жена му онемя. Децата се възторгнаха.

- А ще можем ли да идваме с гаджетата си?

Той се стресна. Нима към този момент имаха и гаджета? Толкова ли бяха пораснали? Без да забележи? Погледна към жена си, тя към момента приличаше на момиче. И ревнивост сви сърцето му. Тоя шеф да не би...?

- Винаги, по-всяко време. - И се обърна и към нея. - Отнася се и за теб.

- И аз... с гадже? - засмя се.

Той единствено повдигна плещи.

- Твоя воля - сподели го, а можеше да заплаче.

Тя се разсмя с цяло гърло. И дълго се смя, преди да каже:

- Мога да се доверя на шефа напълно. А и на децата ни. И да дойда с теб и да пребивавам с теб. Толкова съм изтощена от всичко. От изменничества, от илюзии, от хора, които са сменяли цветовете си през годините. Дори и от работата във фабриката, усещам се неподготвена за нея. Изискванията са към този момент други. А и синовете ни, които са положителни и ни схващат, желаят към този момент да са независими, въпреки и да не признават. Да им оставим всичко тук и да бъдем единствено двамата като младоженци. Не зная какъв брой време още ни остава, само че желая да бъда всеотдайната жена за теб и ти за мен всеотдайният мъж. И няма да те ревнувам от рисуването ти. Ще ходя до теб, ще ти нося палитрата, ще очаквам да свършиш, затаила мирис до теб. Защото зная, че си огромен художник. И не се пречупваш елементарно. И още нещо зная, че природата ще ти върне това, което тук ти лишиха сътрудниците ти. Ти не се отхвърли от мен, когато те притискаха да го направиш. Не се отхвърли и от картините си макар завистта и заканите и непризнаването от някои. Ти потвърди себе си, а аз това го почитам във всеки. Ама май и ти се поумори... - Пое си мирис, усмихна се и постави ръка на рамото му. - И никак не си мисли, че се жертвам, като се качвам с теб горе. И мен са ме възпитали в обич към природата и необятния изчерпателен небосвод. И всичко, което ти обичаш... го обичам и аз. Дори и дядо ти, който не познавам, само че зная, че е жив в теб... Както и в мен са живи предците ми. Както и ние ще останем в децата си... С най-хубавото, което сме им предали.

Когато най-накрая се качиха на върха, оставили колата в ниското и с раници на гърба с най-необходимото, естествено, и с боите, и с палитрата в дървената кутия, метната през рамото му, тя плесна с ръце:

- Господи! Бях не запомнила какъв брой е красиво!

Той единствено преглътна. Детството му го прегърна, предишното, хубостта, желанието да я сграбчи и пресътвори на мига го оставиха без мирис. Пое жадно от кристалния въздух. И се почувства като Антей, стъпил крепко на земята, с цел да се зареди с цялата й мощност и сила.

Щеше да стартира незабавно. Не на следващия ден, в този момент...

Весела Люцканова Иванова е родена в София. Завършва гимназия в Ловеч и Висшия инженерно-строителен институт (ВИСИ, през днешния ден ВИАС) в София. Била е редактор във вестник " Строител ", заместник-директор на Литературния фонд в Съюз на българските писатели, редактор в издателство " Народна юноша ". Сътрудничи с разкази за в. " Студентска естрада ", " Пулс ", " Вечерни вести ", " Строител ", " Литературен фронт ", сп. " Пламък " и други Заедно с двете си дъщери основава издателство " Весела Люцканова ". Автор е на над 30 книги – романи, сборници с разкази и новели. Произведенията й са преведени на доста езици. Весела Люцканова е първият създател на научна фантастика в света, който загатва думата " клонинг " – през 1975 година в романа си " Клонинги ". Носител е на премията " Голямото читателско жури ", както и на 25 първи награди за разкази, оповестени в пресата.