Балканите са най-нестабилната зона в Европа. Към който и исторически

Балканите са най-нестабилната зона в Европа. Към който и исторически интервал да погледнем обратно във времето, ще открием, в случай че не междусъседски кръвопролитни спорове, то минимум високи равнища на напрежение, носещи голям риск от започване на следващата война.

Сякаш множеството от балканските страни мъчно осмислят резултатите от войната и още по-трудно преценят, че във боен спор може да си губещ даже и в случай че си фиктивен победител. Това последователно стартира да се трансформира откакто съвсем всички страни от Балканския район твърдо се ориентираха към участие в НАТО и Европейски Съюз и доста от тях го реализираха.

Всъщност през днешния ден само Сърбия, Косово и Босна и Херцеговина не са членове на нито единия от двата съюза.

И по никакъв начин не е инцидентно, че точно от тези точки на Балканите могат евентуално да зародят новите провокации пред района и страните, принадлежащи към него.

От трите упоменати страни Косово в най-малка степен може да съставлява източник на опасност. Там има интернационално военно наличие от страни, които са в Европейски Съюз и НАТО. Т.е. Косово може и да не е в тези съюзи, само че те са в Косово, което подсигурява сигурността и стабилността на страната.

Балканите са неспособни да генерират лична районна сигурност. Тяхната непоклатимост идва от участието на страните от района в двата огромни и мощни съюза, чиито съществени цели са обезпечаване на икономическо развиване и гарантиране на мира. Именно затова щом настъпи дестабилизация и неустановеност в международен мащаб, това доста бързо рефлектира на Балканите и доста от страните в района стартират да изпитват дефицити във връзка с сигурността и защитата си.

В момента се намираме тъкмо в подобен интервал на дестабилизация и неустановеност в международен мащаб, което обуславя и оформянето на мини районни съюзи, каквито бяха декларирани наскоро.

Хърватия, Албания и Косово заявиха, че имат намерение да развият собствен защитителен съюз. Подобно желание беше изразено и от Сърбия и Унгария, която не е балканска страна, само че Вучич и Орбан се намират в симбиоза между тях и се пробват да ангажират страните си колкото се може повече една с друга.

Една от аргументите за това е обезпечаването на природен газ, което става по така наречен " Балкански поток ", минаващ през България. Сърбия и Унгария на практика нямат различен вид за газови доставки отвън този. И двете страни са без изход на море, което прави втечнения газ невъзможна алтернатива за тях. А и нито Сърбия, нито Унгария не започнаха нищо, с цел да диверсифицират енергийните си източници, откакто Русия атакува пълномащабно Украйна през февруари 2022 година и откакто Европа се отхвърли от потреблението на съветски запаси.

България беше призована от Хърватия, Албания и Косово да се причисли към техния съюз. Най-вероятно повода е във обстоятелството, че " Балкански поток " минава през нашата територия и в този смисъл газовите доставки за Сърбия и Унгария могат да се окажат подвластни от България. Засега обаче страната ни членува само в Европейски Съюз и НАТО и не се обвързва с други организации с сходен темперамент. Това е позицията на външния министър Георг Георгиев, изразена ясно във връзка с апела на Хърватия, Албания и Косово.

На този стадий явно страната ни ще се пробва да пази връзките си и с двете групи страни. Такъв метод ще е вероятен до момента в който връзките сред Хърватия, Албания и Косово, от една страна и Сърбия и Унгария - от друга, са релативно положителни и не са достигнали до прекалено нагнетяване на напрежение. Това може да продължи по-дълго или по-кратно според от събитията, които ще се развият в Босна и Херцеговина и съгласно това каква позиция ще заеме Вучич по отношение на тях.

Ситуацията в Босна и Херцеговина е много деликатна към ден сегашен. Лидерът на Република Сръбска Милорад Додик се стреми към самостоятелност и интензивно приказва за разработване на лична конституция на самостоятелната област, както и за образуване на нейна войска. Додик е политик със мощно проруска ориентировка и най-вероятно той е един от най-последователните реализатори на волята на Кремъл на Балканите.

За разлика от него президентът на Сърбия Вучич по-скоро се пробва да балансира сред европейската принадлежност на Балканите и съветското въздействие, което е съществувало и продължава да съществува в района.

Това е позиция на Вучич, към която той постоянно ще се стреми и ще търси метод да си подсигурява. Склонността му да се сближава и съюзява с Унгария може да се изясни в това число и с този негов блян.

Унгария хем е в Европейски Съюз и НАТО, хем продължава да поддържа контакти с Кремъл даже и откакто всички се отхвърлиха от агресора. Подобен двойнствен метод е доста мечтан от ръководещите политически елити на страни, в които протича създаване на властнически режими. Такава страна е Унгария, такава страна е и Сърбия. За всеки властнически режим е комфортно да се изгода от европейските богатства и в това време да получава поддръжка за своето подсилване.

Така да вземем за пример, съветската страна оказа помощ на Вучич да противодейства на митингите в Сърбия тогава, когато те бяха в най-мащабната си фаза. Руската помощ беше обществено оповестена от Александър Вулин, доближен на Вучич, въпреки и да не стана ясно какво тъкмо са създали руснаците, с цел да смъкват интензитета на митингите в Белград и другите по-големи градове в Сърбия.

Ако босненските управляващи не съумеят да слагат под надзор въжделенията на Милорад Додик (има издадена заповед за неговото задържане от босненски съд), то Балканите могат да бъдат изправени пред преначертаване на държавни граници и образуване на нови държавни формирания, изключително при мощно доближаване сред Република Сръбска и Сърбия.

Заявените военни съюзи де факто включват страни, които евентуално могат да бъдат наранени от едно сходно развиване на процесите на Балканите. Вучич, даже и да желае, няма да може да се опълчи изрично на вероятно предпочитание на Додик за доближаване. Такъв отвод не би се харесал нито на крайните националисти в Сърбия, нито на Кремъл.

Чрез съюза си с Унгария обаче, той би могъл да поддържа някакво лице пред Европа и по този начин да продължава да държи баланс сред Запада и Русия. Но, несъмнено, съществува и различен сюжети, който несъмнено е по-неприемлив.

Съюзът сред Хърватия, Албания и Косово цели да противодейства при положение, че Додик и Вучич създадат опит за осъществяване на някакви великосръбски планове на Балканите. Стигне ли се до сходна прекаленост Косово може да бъде наранено в цялостна степен, а неизбежно наранени ще са Хърватия и Албания, най-малко отчасти.

Де факто посланието, което Хърватия, Албания и Косово излъчват сега, е, че те са подготвени проведено да се опълчват на сръбския национализъм , в случай че той прекалено се разпали и стартира да им основава действителни проблеми.

Преди да се наложи този съюз фактически да проработи (хубаво би било да не се стига дотам), съществуването му може да се показва в провеждането на взаимни военни учения, може да има продан по линия на военното обучение и даже е допустимо да стартира създаване на взаимни формирования, което към този момент би било израз на действителна военна интеграция. По принцип НАТО подтиква военното съдействие сред страните членски, изключително в случай че става дума за прилежащи страни, които има какво да научат една от друга.

Дори съдействието сред Унгария и Сърбия не е в несъгласие с правилата на НАТО, стига да не се употребява за цели, противоречащи на гарантирането на мира. Сърбия нееднократно се е включвала в натовски учения, в това число на българска територия. Лидерите на водещи страни в НАТО, като френският президент Макрон, както и някогашният общоприет секретар Столтенберг, са посещавали Сърбия и са изразявали своята доброжелателност към тази страна.

Посланието им към Сърбия постоянно е било, че не е належащо да се оставя напълно на съветското въздействие, тъй като опция има и тя сигурно е надалеч по-добра. За част от балканските страни обаче Вучич е мъчно предвидим и по тази причина те се подсигуряват даже единствено при подмятане на евентуално съществуваща заплаха. В този смисъл няма нищо необичайно в доближаването сред Хърватия, Албания и Косово и на него не би трябвало да се гледа като на изкуствено зародило.

Другото доближаване - сред Сърбия и Унгария, показва взаимния веществен интерес на двете страни (газовите доставки) и разкрива желанието на Вучич за развиване на страната му по маджарски модел.

Все отново обаче последната дума тук ще има сръбското общество. Ако то е пасивно, унгарският модел е доста евентуален. Ако обаче то прояви трайна гражданска интензивност, Сърбия ще има всички шансове да се развие като страна с демократична политическа среда и работещи обществени институции, които да обезпечат благоприятни условия за качествено икономическо развиване и високи равнища на витален стандарт.