90 години от рождението на Христо Фотев
България
Благодаря ти за огромното самообладание
и за огромното безмълвие, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на същински - приличаше на благополучие!
Но се разрушиха в тъмното прозорците
и вятъра ти ми раздра облеклата.
Студено ми е - приеми ме в своите
прегръдки на селска Богородица!
Не ме отблъсквай, апелирам те, изслушай ме
и помогни ми да не неистина повече!
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшната магия на красивите
предмети и красивите дарове...
Усмихвай се на масата ми дървена -
единствената маса на живота ми.
Не позволявай да умра - вечно
да си запазя вярата в другари...
Закриляй ми усмивката - помагай ми
да задържа до края добротата се!
И извади ме от кръга на многото
безименни дами - съпротивлявай се, -
с цел да заплача пред една-единствена
и майка тя да бъде на децата ми.
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшното другарство на хората,
които те изгубиха - показвай ми
измамата на техните ласкателства, -
не ме убивай с тяхното самопризнание!
Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на неочакваните си наслади,
аз ще докосна своите съзвездия -
ще ги положа безшумно пред нозете ти.
И одобри ме - устоя ли дългото
пътешестване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
с цел да пребивавам - да пребивавам същински!
Не позволявай да умра -
сближавай ме
и занапред с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си занапред сродявай ме,
с цел да не мисля за гибелта - без никаква
нерешителност да се върна във земята си,
да й прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите прегръдки
на майка ми!
Благодаря ти за огромното самообладание
и за огромното безмълвие, Българийо!
>
***
На Недялко Йорданов
Тоя трен за Бургас е така муден.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот - моя чудноват
и единствен вербален пейзаж.
Там съм целият аз - там не помня,
че съм къс и неприятен - че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя - целия свят... Там в Бургас,
аз загивам от деликатност и гняв.
(А се мислех за героизъм роден.)
Глас на гларус, о, вик на гларус -
възмутим спомен за мен.
***
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си още веднъж ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата безспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му още веднъж обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, имаме вяра на лятото.
Ний, влюбените, постоянно потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний постоянно се усмихваме.
И устните ни постоянно са уплашени.
И постоянно, постоянно, постоянно желаеме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще оповестят на всеки, че за София
със влака в 10 си отпътува лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но въпреки всичко оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото допиране
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й приказвам и да имам вяра с някакво
забравено, детинско учудване,
че ме обича, че е доста влюбена,
че постоянно ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
***
Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
още веднъж ме зазижда във кристала си.
В блестящото общуване със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
(Как ми тежаха облеклата - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз пребивавам в теб, така както рибите,
с цел да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си огромно... Може би, само
си правилно ти във строгата абстракция
на картите... В най-смътните ми мемоари.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
Море - и най-интимното придвижване
(с което се съблече пред очите ми.
И се венча със въздуха... Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си -
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси против ми... А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта - и полунощите,
опитомено в толкоз пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и насладата ми от живота в твоето
пространство, светлина...
А хоризонтите
по какъв начин бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци - в обезсърчение
те гледаме - огромното събитие
в живота ни и може би само...
Прекрасно комбиниране на толкоз
несъвместими детайли - кончета,
актинии, съзвездия и гларуси...
На пясъците - пеещата скулптура
на някогашните скали... Но невероятно е
да продължа по растежа ти със думите.
Ще спра, с цел да пребивавам аз -
сълза съм аз
от скулите ти - тръгнала към устните.
Възхвала на думите
Вий идвате с лица от тон - обичам
лицата ви - живота ви огромен!
Приемам ви и самоуверено ви изказвам -
не желая в този свят да бъда самичък!
Не желая да съм мъртъв - не не помня
чудесния ви тон, и цвят, и усет!
И запитвам аз - със всички беседвам
и всички ме изричат наизуст...
Аз беседвам - думите напират -
с предмети и животни... Зная аз,
че птиците най-ясно ме схващат,
само че нямат думи те във своя глас!
Прекрасни думи - Маса! Стол! Театър!
Прозорец! Свобода! Бургас! Готов!
България! Живот... Живот! И вятър!
И благосклонност! Дон Кихот! Здравей! Любов!
Любов! И тъга! Любов... Аз се не помня
на думите в сияещия дъжд -
запъхтявам се, изчезвам, обезумявам -
не зная кой съм аз - само че внезапно
се подвига от асфалтовия безпорядък
човешкото ми име - моя знак -
и аз още веднъж съм във свойта целокупност! -
избавен съм - и още веднъж в нечий трен!
Вий идвате с лица от тон - с порядъчен,
с нехаен, с удивителен и непоколебим
живот и темп - толкоз друг, -
само че постоянно с един-единствен Бог!
***
Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих още веднъж изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и къс, къс собствен живот до през днешния ден
със същия безмилостно доверчив
и все пак измерен жест.
Не скърбя - както съм заставал,
отново бих застанал, дребен и популярен
и с гневен размах бих защищавал
най-пустия си ден и час, и момент...
Над всеки собствен загубен ден със стон
бих паднал аз по гръцки обред
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.
И съм ридал... Самотен и неизвестен.
И отново.
И отново във същия Бургас
до смут съм се чувствал осезателен
и учуден съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв непотребен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И гражданин
на Бургас...
Благодаря ти за огромното самообладание
и за огромното безмълвие, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на същински - приличаше на благополучие!
Но се разрушиха в тъмното прозорците
и вятъра ти ми раздра облеклата.
Студено ми е - приеми ме в своите
прегръдки на селска Богородица!
Не ме отблъсквай, апелирам те, изслушай ме
и помогни ми да не неистина повече!
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшната магия на красивите
предмети и красивите дарове...
Усмихвай се на масата ми дървена -
единствената маса на живота ми.
Не позволявай да умра - вечно
да си запазя вярата в другари...
Закриляй ми усмивката - помагай ми
да задържа до края добротата се!
И извади ме от кръга на многото
безименни дами - съпротивлявай се, -
с цел да заплача пред една-единствена
и майка тя да бъде на децата ми.
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшното другарство на хората,
които те изгубиха - показвай ми
измамата на техните ласкателства, -
не ме убивай с тяхното самопризнание!
Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на неочакваните си наслади,
аз ще докосна своите съзвездия -
ще ги положа безшумно пред нозете ти.
И одобри ме - устоя ли дългото
пътешестване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
с цел да пребивавам - да пребивавам същински!
Не позволявай да умра -
сближавай ме
и занапред с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си занапред сродявай ме,
с цел да не мисля за гибелта - без никаква
нерешителност да се върна във земята си,
да й прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите прегръдки
на майка ми!
Благодаря ти за огромното самообладание
и за огромното безмълвие, Българийо!
>
***
На Недялко Йорданов
Тоя трен за Бургас е така муден.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот - моя чудноват
и единствен вербален пейзаж.
Там съм целият аз - там не помня,
че съм къс и неприятен - че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя - целия свят... Там в Бургас,
аз загивам от деликатност и гняв.
(А се мислех за героизъм роден.)
Глас на гларус, о, вик на гларус -
възмутим спомен за мен.
***
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си още веднъж ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата безспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му още веднъж обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, имаме вяра на лятото.
Ний, влюбените, постоянно потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний постоянно се усмихваме.
И устните ни постоянно са уплашени.
И постоянно, постоянно, постоянно желаеме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще оповестят на всеки, че за София
със влака в 10 си отпътува лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но въпреки всичко оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото допиране
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й приказвам и да имам вяра с някакво
забравено, детинско учудване,
че ме обича, че е доста влюбена,
че постоянно ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
***
Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
още веднъж ме зазижда във кристала си.
В блестящото общуване със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
(Как ми тежаха облеклата - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз пребивавам в теб, така както рибите,
с цел да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си огромно... Може би, само
си правилно ти във строгата абстракция
на картите... В най-смътните ми мемоари.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
Море - и най-интимното придвижване
(с което се съблече пред очите ми.
И се венча със въздуха... Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си -
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси против ми... А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта - и полунощите,
опитомено в толкоз пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и насладата ми от живота в твоето
пространство, светлина...
А хоризонтите
по какъв начин бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци - в обезсърчение
те гледаме - огромното събитие
в живота ни и може би само...
Прекрасно комбиниране на толкоз
несъвместими детайли - кончета,
актинии, съзвездия и гларуси...
На пясъците - пеещата скулптура
на някогашните скали... Но невероятно е
да продължа по растежа ти със думите.
Ще спра, с цел да пребивавам аз -
сълза съм аз
от скулите ти - тръгнала към устните.
Възхвала на думите
Вий идвате с лица от тон - обичам
лицата ви - живота ви огромен!
Приемам ви и самоуверено ви изказвам -
не желая в този свят да бъда самичък!
Не желая да съм мъртъв - не не помня
чудесния ви тон, и цвят, и усет!
И запитвам аз - със всички беседвам
и всички ме изричат наизуст...
Аз беседвам - думите напират -
с предмети и животни... Зная аз,
че птиците най-ясно ме схващат,
само че нямат думи те във своя глас!
Прекрасни думи - Маса! Стол! Театър!
Прозорец! Свобода! Бургас! Готов!
България! Живот... Живот! И вятър!
И благосклонност! Дон Кихот! Здравей! Любов!
Любов! И тъга! Любов... Аз се не помня
на думите в сияещия дъжд -
запъхтявам се, изчезвам, обезумявам -
не зная кой съм аз - само че внезапно
се подвига от асфалтовия безпорядък
човешкото ми име - моя знак -
и аз още веднъж съм във свойта целокупност! -
избавен съм - и още веднъж в нечий трен!
Вий идвате с лица от тон - с порядъчен,
с нехаен, с удивителен и непоколебим
живот и темп - толкоз друг, -
само че постоянно с един-единствен Бог!
***
Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих още веднъж изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и къс, къс собствен живот до през днешния ден
със същия безмилостно доверчив
и все пак измерен жест.
Не скърбя - както съм заставал,
отново бих застанал, дребен и популярен
и с гневен размах бих защищавал
най-пустия си ден и час, и момент...
Над всеки собствен загубен ден със стон
бих паднал аз по гръцки обред
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.
И съм ридал... Самотен и неизвестен.
И отново.
И отново във същия Бургас
до смут съм се чувствал осезателен
и учуден съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв непотребен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И гражданин
на Бургас...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ