Това Дуенде, което ни обедини
България жали по Татяна Лолова. Когато един толкоз всесилен гений ни напусне, всеки има какво да каже, тъй като възприятието, че внезапно сме станали по-бедни духовно е мъчно за преглъщане. Особено мощни са думите на тези, които са се докоснали до неугасващия дух на обичаната на няколко генерации актриса. Такава е Ива Тодорова от " Приятно ми е, Ива ", а обявата й във Facebook събра доста обич и красиви мемоари за Усмивката на българското кино. С позволение на Ива, публикуваме целия й текст. Заглавието е на редакцията.
Ето в този момент е ясно какво вършат огромните създатели. Обединяват.
Това, несъмнено, не предстои на коментар, само че аз желая да го разясня. Искам да приказваме за нея, с нея. Целият ми фийд е от нейни фотоси, разкази. Всички тъжни, смешни мемоари, всички дружно си спомняме.
Наистина, през последните години зад какво застанахме дружно?! Ето зад това " Дуенде " – зад един великански гений, цялостен живот, плътна душа, комедия оттатък сатирата – чиста комедия, на която се смеем с глас и наслада, а не с печал. Човечност, благотворителност, полуда, виталност, любознание, обич.
Цяла заран рева, само че не за нея, тя от дълго време искаше да си иде при Славето. И доста имам вяра, че са дружно, няма различен вид. За нас егоистично плача. Защото остава отговорността да го живеем обилно и почтено, извънредно този живот с мотото й:
" Знам, че можеше и по-добре да го направя. "
А това не е по никакъв начин елементарно. Искам да не стопират историите за нея. Всички да описваме.
Отивахме до Враца и тя пристигна с нас – с цел да ни направи изненада! Извади от чантата едни листове, написани с химикал, драскани, поправяни – част от бъдещата й книга " Дневници и делници " и през целия път обсъждахме едно изречение, което може да се оспорва от Стоянка Мутафова, беше още жива. Едно изречение! 10 пъти го поправя по какъв начин би звучало по-добре и по-точно, с цел да не обиди никого, само че да е вярна към себе си.
Представете си с каква отговорност и непорочност се отнася към думите точно тя, която, като стартира да дрънка, може до безспир да приказва разгорещено в обезумялост. Но каква вътрешна нравственос и мярка по отношение на другите! Слушам и си мисля по какъв начин остават все по-малко такива хора – няма към този момент среда, в която да се основат.
Човек в действителност би трябвало доста да се пази и доста отговорно да работи с думите.
Искам с сходна отговорност, почитание, колегиалност и обич да са залети вътрешният ни свят, животът, медиите, Facebook, където, дано си признаем, прекарваме голяма част от времето си.
Много ми е мъчително тази заран. Като бях дребна и някой почине, отивахме до тях да помогнем, да се забележим ние живите, да се чуем, да се прегръщаме и плачем и да се смеем. Днес желаех да стане огромно сборище, каквото й приляга и да си описваме за нея с дни на площада. И тъй като е единствено фантазия, мога да си разреша в фантазията и тя самата да е в сборището, да хване микрофона и да отдели монолог формиран от непредвидима, само че най-жизнеутвърждаваща логичност, каквато никой различен няма.
Татяна Лолова: " Животът е бърз. Думите – къси "
Ето в този момент е ясно какво вършат огромните създатели. Обединяват.
Това, несъмнено, не предстои на коментар, само че аз желая да го разясня. Искам да приказваме за нея, с нея. Целият ми фийд е от нейни фотоси, разкази. Всички тъжни, смешни мемоари, всички дружно си спомняме.
Наистина, през последните години зад какво застанахме дружно?! Ето зад това " Дуенде " – зад един великански гений, цялостен живот, плътна душа, комедия оттатък сатирата – чиста комедия, на която се смеем с глас и наслада, а не с печал. Човечност, благотворителност, полуда, виталност, любознание, обич.
Цяла заран рева, само че не за нея, тя от дълго време искаше да си иде при Славето. И доста имам вяра, че са дружно, няма различен вид. За нас егоистично плача. Защото остава отговорността да го живеем обилно и почтено, извънредно този живот с мотото й:
" Знам, че можеше и по-добре да го направя. "
А това не е по никакъв начин елементарно. Искам да не стопират историите за нея. Всички да описваме.
Отивахме до Враца и тя пристигна с нас – с цел да ни направи изненада! Извади от чантата едни листове, написани с химикал, драскани, поправяни – част от бъдещата й книга " Дневници и делници " и през целия път обсъждахме едно изречение, което може да се оспорва от Стоянка Мутафова, беше още жива. Едно изречение! 10 пъти го поправя по какъв начин би звучало по-добре и по-точно, с цел да не обиди никого, само че да е вярна към себе си.
Представете си с каква отговорност и непорочност се отнася към думите точно тя, която, като стартира да дрънка, може до безспир да приказва разгорещено в обезумялост. Но каква вътрешна нравственос и мярка по отношение на другите! Слушам и си мисля по какъв начин остават все по-малко такива хора – няма към този момент среда, в която да се основат.
Човек в действителност би трябвало доста да се пази и доста отговорно да работи с думите.
Искам с сходна отговорност, почитание, колегиалност и обич да са залети вътрешният ни свят, животът, медиите, Facebook, където, дано си признаем, прекарваме голяма част от времето си.
Много ми е мъчително тази заран. Като бях дребна и някой почине, отивахме до тях да помогнем, да се забележим ние живите, да се чуем, да се прегръщаме и плачем и да се смеем. Днес желаех да стане огромно сборище, каквото й приляга и да си описваме за нея с дни на площада. И тъй като е единствено фантазия, мога да си разреша в фантазията и тя самата да е в сборището, да хване микрофона и да отдели монолог формиран от непредвидима, само че най-жизнеутвърждаваща логичност, каквато никой различен няма.
Татяна Лолова: " Животът е бърз. Думите – къси "
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ