Аз съм. Аз мисля. Аз искам. Моите ръце… Моят дух… Моето

Аз съм. Аз мисля. Аз желая.

Моите ръце… Моят дух… Моето небе… Моята гора… Моята земя…

Какво друго би трябвало да кажа? Това са думите. Това е отговорът.

Стоя тук на планинското било. Вдигам ръка и разгръщам ръце. Това — моето тяло и моят дух, — това е краят на търсенето. Исках да схвана смисъла на нещата.

Аз съм смисъла.

Исках да открия съображение за съществуването.

Нямам потребност от никакво съображение да живея, не ми би трябвало никакво позволение за това. Аз съм основанието и разрешението.

Моите очи виждат — и те вършат земята красива.

Моите уши чуват — и те дават песента си на света.

Моят разум мисли и неговият разум е единственият лъч, който може да откри истината.

Моето предпочитание прави избор и изборът му е единствената заръка, която би трябвало да последвам.

Бяха ми дадени доста думи, доста от тях мъдри, някои лъжливи, само че единствено три са свещени:

„ АЗ ИСКАМ ТОВА! “

Накъдето и да поема, пътеводната звезда е с мен, пътеводната звезда и магнитът, които сочат пътя. А те сочат единствено в една посока. Към мен.

Не знам дали тази земя, върху която съм стъпил, е центърът на вселената, или е дребна прашинка, изгубена във вечността. Не знам и не ме интересува. Защото знам какво благополучие е допустимо за мен на земята. И то няма потребност от висша цел, която да го оправдава.

Моето благополучие не е средство за реализиране на някаква цел. То е цел единствено по себе си. То е самата цел. Цел на самото себе си.

И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите желаят да реализират. Аз не съм инструмент, който да употребяват. Не съм прислужник на техните потребности. Не съм превръзка за раните им. Не съм жертва пред техните олтари.

Аз съм човек. Чудото, което съм, е мое, да го владея и вардя, да го храня и употребявам, да падам на колене пред него!

Аз не се отхвърлям от съкровищата си, нито ги разделям с някого.

Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се подмята напразно като благодеяние за бедните духом.

Аз защищавам своите съкровища: моята воля, моята мисъл, моята независимост. А най-голямо богатство е свободата.

Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях.

Никого не апелирам да живее за мен, и аз не пребивавам поради другите.

Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого.

Не съм нито зложелател, нито другар на своите братя, с всеки се държа както заслужава. И с цел да заслужат моите братя обичта ми, не е задоволително да са се родили. Никому не давам обичта си без причина, камо ли на първия срещнат, който я изиска. Аз зачитам хората със своята любов. Но тази чест би трябвало да се заслужи.

Ще си предпочитам другари измежду хората, само че няма да имам нито плебеи, нито господари. И ще предпочитам единствено тези, които ми харесват, тях ще обичам и почитам, само че нито ще им повелявам, нито ще им се подчинявам.

Ако желаеме, ще вървим ръка за ръка, в случай че не желаеме — ще вървим сами. Понеже в храма на своя дух всеки е самичък. Нека всеки да пази своят храм непокътнат и неопетнен. И дано да върви ръка за ръка с другите, щом желае, само че единствено отвън този свят предел.

Защото думата „ Ние “ не трябва в никакъв случай да се изрича, в случай че човек самичък не направи този избор, и то след размисъл. Тази дума в никакъв случай не трябва да стои преди всичко в душата на индивида, тъй като по този начин става страшилище, корен на всички несгоди на земята, причина за измъчването на човек от индивида и за неописуеми неистини.

Думата „ Ние “ е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднообразно изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято помощ порочните крадат добродетелта на положителните, с чиято помощ слабите крадат мощта на мощните, с чиято помощ простаците крадат мозъка на мъдрите.

Какво ще остане от насладата ми, в случай че всички ръце, даже и нечистите, са в положение да я допрян?

Какво ще остане от мъдростта ми, в случай че даже простаците са в положение да ми заповядат?

Какво ще остане от свободата ми, в случай че всички негодни и немощни се трансфорат в мои господари?

Какво ще остане от живота ми, в случай че би трябвало единствено да се кланям, да се подчинявам и покорявам?

Но към този момент нямам нищо общо с това порочно верую.

Приключих с чудовището „ Ние “, думата на робството, на грабежа, бедността, лъжата и срама.

И в този момент виждам лицето на господ и издигам този господ над земята, този господ, който хората търсят, от както съществуват, този господ, който ще им даде наслада, мир и горделивост.

Този господ, тази едничка дума: „ Аз “.

Татяна Лолова чете част от антиутопичният роман на Айн Ранд „ Химн “ – първата творба на авторката, в която тя прави ясно разграничаване сред колективистични полезности за тъждество и приятелство и продуктивните полезности на достиженията и индивидуализма. 

„ Химн ” е aнтиутопичен роман за едно напълно колективизирано общество, чиято цел е незабавното унищожаване на човешката характерност и дух.

Книгата излиза на българския хартиен пазар през 2010 година, оповестена от издателска къща МаК и издателство Изток-Запад, съпроводена с аудиодиск с цялото превъзходно осъществяване на великата актриса.

превод „ Химн “: Милена Попова