Автентичното животоописание на знаменития Джакомо Казанова продължава да предизвиква небивал

През целия си живот аз останах жертва на своите чувства ♠ Джакомо КАЗАНОВА

Автентичното животоописание на популярния Джакомо Казанова продължава да провокира нечуван читателски интерес повече от 200 години. Спомените на популярния италиански авантюрист, посланик, политик, мъдрец, преводач и публицист са изпълнени с дръзките самопризнания на тази изумително ерудирана персона. Какви са пристрастеностите на Казанова и кое го е водило по друмищата на живота, изпълнени с приятност? Към читателите са отправени неговите встъпителни думи, поместени в книгата „ Приключенията на Казанова ”, които споделяме с вас.

Giacomo Casanova (1725 ~ 1798), drawing by his brother Francesco

Драги читателю, написах този увод, тъй като бих желал да ме опознаеш, преди да започнеш да ме четеш.

За положителния или неприятен излаз на всичко положително или зло, което съм сторил през живота си, съм виновен персонално аз самият. От това следва, че аз постоянно съм вярвал в свободата на волята си.

Човекът е свободен, само че той престава да бъде подобен сега, в който загуби религия в своята независимост. Колкото по-голямо значение той приписва на могъществото на ориста, толкоз повече човек се лишава от онази мощ на разсъдъка, която му е дадена от Бога. Разумът е парченце от божествеността на Създателя. И единствено когато си служим с него, с цел да бъдем смирени и обективни, ние ще бъдем приятни на Този, който ни го е подарил. Бог престава да бъде Бог единствено за тези, които позволяват мисълта, че е невероятно неговото битие. За тях тази визия би трябвало да бъде най-голямото наказване, на което могат да бъдат подложени.

Но в случай че човек е свободен, не трябва да имаме вяра, че той има правото да прави всичко, което пожелае. Защото той ще стане плебей на всяка пристрастеност, когато действува под нейно въздействие:

Ако пристрастеността не се подчини, тя стартира да господствува.

Който е задоволително мощен да може да управлява дейностите си, до момента в който се успокои, той в действителност е умен. Такива хора обаче рядко се срещат.

Мислещият четец ще види от тези мои „ Спомени “, че аз не съм имал в никакъв случай пред себе си тъкмо избрана цел и че единствената система, която съм ползвал – ако въобще може да се приказва за система – се е състояла единствено в това, да се оставя да бъда тласкан от вятъра и вълните. А какви промени могат да настъпят при сходна самостоятелност! Всеки триумф или крах, който съм имал, всичко положително или неприятно, което ми се е случило, ми е посочило, че както във физическата, по този начин и в нематериалистическата сфера положителното произлиза постоянно от злото и злото – от положителното. Моите заблуждения показват на мислещия четец правия път; от моите заблуждения той може да се поучи и овладее огромното изкуство да се задържа над пропастта. Най-същественото в тази ситуация е смелостта. Защото единствено със мощ, само че без самонадеяност не може да се реализира нищо. Твърде постоянно аз съм виждал щастието да ми се усмихва след някоя недомислена стъпка, която би трябвало да ме повлече в пропастта; тогава съм благодарил на Бога, само че по-късно не съм забравял и самичък да се укоря. И назад, очевидец съм бил по какъв начин някое умно и умерено държание довежда до извънредно злощастие. Това в първия миг ме е смирявало, само че скоро по-късно съм се самоутешавал, убеден, че съм бил прав.

Божествените правила, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв извънреден морал, и все пак през целия си живот аз останах жертва на своите усеща. Намирах някакво наслаждение в това, да се отбивам от правия път. Живеех непрекъснато в подвеждане, като единственото ми успокоение беше, че съзнавам това. Затова се надявам, драги читателю, че на историята ми няма да припишеш характера на нахално надменност, а в противен случай, в нея ще почувствуваш тона, който подхожда на всяка откровена изповед. В моите разкази ти няма да съзреш нито лицето на покаяника, нито разстройването на грешника, който, червящ се, признава своите заблуждения. Това бяха лудории на младостта; ти ще видиш, че аз самият се дръзвам над тях и – ако си добър, и ти ще се смееш дружно с мен.

Ти ще се смееш, когато видиш какъв брой постоянно, когато ми се е налагало, без никакво разкаяние на съвестта съм мамил безумци, хитреци и глупци. Когато съм лъгал дами, лъжата ни е била постоянно взаимна, тъй че това не влиза в сметката, тъй като намеси ли се любовта, нормално излъгани остават и двете страни. Съвсем друго е ситуацията с глупците. Дори и в този момент се приветствам, когато си напомня по какъв начин съм улавял някого в мрежата си. Защото глупците са толкоз безсрамни и високомерни, че несъзнателно провокират всеки рационален човек. Измамвайки някой глупец, човек си отмъщава за мъдростта и самият триумф заслужава тези старания. Защото глупецът е добре брониран и човек не знае авансово къде тъкмо да го пипне. С една дума, на всеки интелигентен човек е изцяло почтено да измами някои глупец. Откакто се помня на този свят, в кръвта ми постоянно е кипяла непреодолима ненавист към глупците, защото и аз самият стартирам да се чувствувам малоумен в тяхната среда. Далеч съм от мисълта, несъмнено, да ги слага в „ един кюп “ така наречените елементарни хора, които даже са ми приятни, в случай че простотата им се дължи единствено на неналичието на образование. Между тях аз съм срещал доста скъпи хора и в простотата им съм откривал постоянно прочут разсъдък, разум, посредством който те се разграничават значително от глупците. Тези хора ми наподобяват очи, заболели от „ перде “, без което те биха били доста красиви.

Сега, през 1797 година, към този момент седемдесет и две годишен, мога да кажа към този момент намерено: живях, въпреки че към момента съм жив. Сега обаче мъчно бих могъл да си основа друго по-приятно развлечение от това, да се връщам още веднъж към своите тогавашни прекарвания и по този начин да давам добър мотив за смях на отбраното общество, което продължава да ме изслушва и да се отнася другарски към мен и в чиято среда на драго сърце съм се движил цялостен живот. За да пиша добре, ми стига даже единствено да си показва, че това положително общество ме чете:

Ако това, което споделям, се харесва, дано слушателят го удостовери.

Трябва да кажа нещо и за моя характер и моя темперамент. Нека читателят бъде снизходителен; с това няма да се навреди нито на честността, нито на разбиранията ми.

Аз съм притежаващ всички типове характер: като дете бях муден, като юноша жизнерадостен, по-късно станах холерик и най-накрая — отегчителен. Такъв евентуално и ще си остана. Понеже постоянно съобразявах храната с телосложението си, радвах се непрекъснато на положително здраве. Още овреме научих, че всяко нарушаване на здравето се дължи или на преяждане, или на гладуване. Затова и в никакъв случай не съм имал различен доктор, с изключение на аз самият. По този мотив би трябвало да кажа, че намирах прекомерното самоограничение доста по-опасно от прекаляването в различен смисъл, тъй като до момента в който прекаляването води единствено до претоварване, първото води към очевидна гибел.

На млади години моят жизнерадостен характер ме направи прекомерно схватлив към примамките на чувствеността; бях постоянно радостен и податлив да мина от едно наслаждение към друго; освен това бях изключително находчив при измислянето на нови удоволствия. Без подозрение оттова произтича и моята податливост да завързвам нови познанства, както и огромната ми умелост бързо да ги приключвам. Това обаче ставаше постоянно изцяло умишлено и в никакъв случай от лековерие. Недостатъците на темперамента са съвсем непоправими, защото той не зависи от нас. По-друго нещо е характерът. Той се основава от духа и сърцето и темпераментът съвсем не е обвързван с него. Затова характерът зависи най-вече от възпитанието и може да се усъвършенствува и дооформя.

Предоставям на другите да преценяват дали характерът ми – добър или неприятен – е обрисуван подобен, какъвто го разкриват чертите на лицето ми. Забележително е, че хората без изразително лице – а такива има много доста – са хора безхарактерни. Оттук можем да изведем правилото, че съществуват толкоз разнообразни характери, колкото и разнообразни физиономии.

Разбрах също, че през целия си живот съм действувал повече по подстрекателство на възприятията, в сравнение с по размисъл; от това мога да заключа, че държанието ми е зависело повече от характера, в сравнение с от моя разум. Моят разум и моят темперамент непрекъснато водиха война между тях и при техните конфликти постоянно се убеждавах, че нямам задоволително разум за моя темперамент и задоволително темперамент за моя разум. Но задоволително за това! Защото, в случай че е вярна поговорката, че – (ако желая да съм къс, ще стана неясен), то имам вяра, че мога, без това да звучи неучтиво, да употребя за себе си думите на моя обичан Вергилий:

Не съм толкоз грозен; наскоро се огледах на брега, когато тихото море ме отразяваше.

Култът към чувствените удоволствия бе за мен най-важното: в действителност за мене в никакъв случай не е имало нещо по-важно от тях. Винаги съм се чувствувал роден за жените; по тази причина и постоянно съм ги обичал и позволявах, доколкото бе допустимо, и те да ме обичат. Страстно обичах също удоволствието от храненето и се възхищавах на всичко, което дразнеше любознанието ми. Имах другари, които са ми правили добрини, и имах и щастието при всеки комфортен случай да им давам доказателства за признателността си. Имах също ужасни неприятели, които ме преследваха и които не унищожих единствено тъй като това не бе във властта ми. Забравяйки дадена засегнатост, човек не я опрощава; тъй като, с цел да можем да извиним, е нужно героично възприятие, благородно сърце, милосърден ум; забравата, в противен случай, се дължи на слаба памет или блажено безгрижие, на което миролюбивата душа с удоволствие се отдава, най-често заради потребността си от покой и мир. Защото с времето омразата убива нещастника, който я е оставил да израсте.

Девизът, който сложих на моята творба, оправдава честите ми отклонения и моите станали към този момент може би досадни уточнения. (Не е умен оня, който не е умен за себе си.) По същата причина аз постоянно съм чувствувал нужда да бъда окуражителен в положително общество:

Слушателят насърчава усърдието, похвалената добродетел. Расте и славата дава голямо поощрение.

С наслаждение бих прибавил към това и гордата сентенция:

„ Всеки от мозъка си тегли “, само че се опасявам да не дам мотив на доста хора, които, щом им стане погрешно, незабавно да викнат: не е моя виновността! На такива въпреки всичко би трябвало да им предоставим малко успокоение. Защото, в случай че нямаха най-малко това успокоение, те биха се намразили сами себе си, а такава ненавист постоянно има съдбовни последствия и води до самоубийство.

Аз персонално постоянно съм търсил в себе си главната причина за положителното или злото, което ме е постигало. Затова и постоянно на драго сърце съм бил възпитаник на самия себе си и мой заветен дълг беше да обичам своя преподавател.

(Page from the autograph manuscript of „ Histoire de ma vie “)