Асансьорът отново не работеше. И по-добре, помисли си тя. Четири

Асансьорът още веднъж не работеше. И по-добре, намерения си тя. Четири етажа не бяха нищо спрямо неприятното чувство, коeто изпитваше по време на бавното скърцащо затваряне на втората плъзгаща се дървена решетка. Сградата бе остаряла, попила историите на времето от последните повече от 50 години и тайните на хората, живяли в нея.

Изкачвайки стълбите, Лора чу усиления тон на тв приемника на възрастния комшия от втория етаж. Вероятно заглушавайки спомените на своята младост или просто пониженият от възрастта слух пресяваше като решето тези моменти от действителността, които той не искаше да чуе.

На третия етаж жално мяукане на котка прекъсна мислите й. Очаквайки своята господарка, мяукането упорито продължи. Лора бе срещала няколко пъти младото момиче, обитаващо този апартамент – към 20-годишно, ненатрапчиво красиво и естествено, с артистичен тип и срамежливо на пръв взор лъчение.

Центърът на моята галактика се е изместил от твоето неявяване – на изток от слънцето, на запад от границата. 

Четвърти етаж. Последен. Третата врата отляво надясно. Вече две години живееше в дребната мансарда. Лора отвори прозореца. Нахлулият въздух извърши дробовете й – въздух, който бе изгубила, до момента в който изкачваше стълбите на живота. Залязващото пролетно слънце остави отпечатък на моментно удовлетворение по слабото й вярно лице с изтънчени черти. Върза косата си на опашка и гледайки отражението си в огледалото, видя сенки от отмалялост под топлите си кафеви очи. Сенките ли отразяваха умората или умората отразяваше сенките? Въпросът я задържа няколко секунди пред личния й облик. Сбърчи нос и 34-годишната й дребна бенка под лявата скула тайничко й се усмихна. Сенките от предишното играеха ловко със сенките на сегашното. Човек без минало е съвсем човек без сянка.

Лора извади двете книги от чантата си, които бе купила денем. Френският публицист Ромен Гари бе впечатлил задоволително читателското й любознание с фразата “щастието е известно най-много със своята липса, не държа обаче да съм благополучен, животът е за предпочитане ”.

Мислите й се разпиляваха като неясно отражение на слънчевите лъчи по дървения паркет, където книгите по логика на психиката на татко й бяха подредени като години на нейното израстване, влюбване, изгубване. За момент си спомни по какъв начин пациентите му постояннно звъняха у дома, изпаднали в миг на безтегловност, в който търсеха земното привличане на неговите думи.

Хората постоянно пълзят един към различен... и