Кой ще победи: римският легион или средновековните рицари?
Армиите от европейското Средновековие е доста мъчно да се сравнят с римските легиони от времето на Цезар – тъй като това са изцяло разнообразни военни структури, употребяващи надлежно напълно разнообразни способи на воюване.
Древната римска войска била постоянна, добре проведена и дисциплинирана, с качествено доставяне и инженерно подсигурена. Средновековната рицарска армия била в действителност нередовно опълчение от феодали, подчинени на краля, с военна дисциплинираност, извънредно ниска за римските стандарти.
По време на стълкновение рицарите били на практика неуправляеми, за разлика от римляните, които имали ясна командна система и подчиненост на бойните единици: центурия, кохорта, легион. Всички елементи се подчинявали на заповедите на своите командири, без никакви феодални произволи.
Основната ударна мощ през Средновековието била конницата. Пехотата изпълнявала спомагателни функционалности и по предписание била с извънредно неприятно качество. Имало изключения, като британските стрелци – само че по принцип средновековната пехота можела единствено да стои в защита и нищо повече.
А римската войска се основавала точно на дейностите на пехотата, до момента в който конницата била малобройна и основно съюзническа – сирийска, нумидийска, немска и т. н. Римляните не познавали стремената, конницата им имала криво-ляво защитно въоръжение и не можела да устои на рицарите в борба.
Средновековната войска имала по-добри оръжия: стоманени мечове против римските гладиуси от нискокачествено желязо, дълги рицарски копия, шлемове със забрала. Но пехотното защитно въоръжение било почти същото: елементарна плетена броня. Прочутата римска пластинчата ризница – „ лорика сегментата “, се появила към този момент след Цезар като средство срещу немските дълги мечове и тежки секири.
Дали рицарите се сблъсквали въпреки всичко с армии, сходни на римската? През Средновековието – не, само че през Ренесанса фамозната испанска „ терция “, най-хубавата пехота на ХVІ век, в огромна степен копирала римския легион. Главната разлика била в главното оръжие: у римляните това било пилум (леко копие за хвърляне), а при испанците – дълга и тежка пика. Терцията побеждавала посредством дисциплинираност и координация. Римляните също би трябвало да се снабдят с дълги копия срещу офанзивите на тежката рицарска кавалерия. Разбира се, те познавали този тип оръжие, за какво сами воювали против македонската фаланга, въоръжена с дълги копия. Но ще им отнеме известно време, с цел да осъзнаят нуждата от промени в оръжията и тактиката.
В същото време римляните се били сблъсквали с някакво сходство на средновековните армии. Сред партите, срещу които римляните нееднократно воювали, имало бронирани конници с дълги копия (по-късно във византийската армия те били известни като „ катафракти “). Конете също били покрити с люспести или плетени ризници. Първият сериозен конфликт сред тях бил при Марк Крас. Римляните претърпели смазващо проваляне – освен това партите също нямали стремена, конете им били по-дребни от рицарските, а оръжията им – по-лоши от тези на рицарите.
Римляните имали няколко коза, на които феодалната войска е мъчно да се опълчи. Например, многочислена „ артилерия “: катапулти, балисти, онагри, „ скорпиони “ (стационарни арбалети). А също и табиет за бързо създаване на мощни укрепления. Римската войска всяка вечер наложително построявала лагер, заобиколен с трап и дървена стена.
Феодалните армии разполагали с требушети, които пробивали каменни стени. Но обсегът им бил дребен и с цел да се построи требушет, било нужно доста време.
Най-важното отличие на римските легиони е тяхната огромна бройка – даже да не преглеждаме конфликт сред цялата Римска империя с някоя от средновековните европейски страни, а единствено борба на експедиционни корпуси върху неутрална територия. Цезар или различен римски пълководец от I век пр. Хр. рядко тръгвал на война с по-малко от 8 легиона (всеки легион имал по 5 хиляди бойци) и със спомагателни елементи – общо към 50 хиляди души. Докато най-голямата средновековна войска наброявала към хиляда рицари (със прислужниците и оръженосците стават 7-8 хиляди конници) и 10-15 хиляди пехотинци.
При този баланс на силите единственият късмет за рицарите е бързо да раздерат римските легиони на обособени елементи. Това би изисквало поредност от поредни удари, без отмора сред битките. И чудесно разузнаване, с цел да се знае тъкмо къде и по кое време може да бъдат сюрпризирани легионите.
Във всеки различен случай римляните може и да изгубят първата борба – само че в някаква от малко малко продължителна война рицарите нямат никакъв късмет.
–
