Спомен за р. Искър, преди да я превърнем в сметище
Антония Антонова е създател в Писмата и Вайръл стихове за секс и драма. За страдание този път няма да публикуваме нейни стихотворения, а по-малко лиричното й мнение за рецесията със замърсяването на река Искър, която се разви покрай проливните дъждове тази седмица. С позволение на Антония ви представяме емоционален пост от нейния персоналния й профил, в който едно пораснало дете си спомня по какъв начин е плувало във вирове по притоците на реката, в която днес плава сметище.
***
Когато бях дете и младеж, лятото горе-долу се къпехме из вировете по притоците на Искъра - Петренски дол в Лакатник, Искрецката река покрай нас, Батулийската река по пътя към София през Дефилето...
Не си припомням ясно имаше ли пластмаса тогава във водата, защото, уви, не мога да настоявам никога, че през деветдесетте Своге е бил чист град, само че не помня да е имало. Помня, че имаше отпадъци по улиците. Но картините от случките ми из зелените кътчета на Дефилето, с всичките гори, скали и рекички, в главата ми са като извадени от някой роман на Бредбъри, в който е постоянно лято и светът е цялостен с чудни животни, растения, обич и магии за разкриване.
Движех с едни пещерняци по едно време в гимназията, същите, които по-късно откриха и започнаха да изследват без каквато и да е държавна поддръжка, несъмнено, най-дълбоката пещера в България - Колкина дупка. Спали сме по палатки и заслони в региона и постоянно сме си събирали боклука на другия ден по раниците и сме го отнасяли със себе си, несъмнено. Не че е имало кой знае какъв отпадък в нас, защото тогава, а и в този момент, доста хора въпреки всичко не вървят в планината като на прием в ресторант на Слънчака с 300 посетители, тонколони, монколони, усилватели и цяло прасе. Има и по-скромни визити.
Преди две години отидох с нашите до един от вировете в региона и незабавно ми се набиха на очи пластмасовите отпадъци, които плуваха във водата. Местни младежи си се къпеха в опаковките от неща и си мятаха фасовете в реката, което мен ме изнерви доста и желаех да си вървим, тъй като не мога и не искам да подвигам всякога скандал на всички места, надали не, където се появя, или пък ВСЕКИ ПЪТ да изяснявам на тестостеронна група тийнове неща, дето се учат на 5. То и тва писва и уморява.
Виждала съм такива отпадъци и на Беглика, където също съм прекарвала част от детските си години преди този момент. Виждала съм отпадъци и в Пирин на майната си след тежък запой с дискотека навън, състоял се на една морава предната вечер против нас. Всички сме виждали отпадъци на плажа. То това са едни и същи отпадъци и едни и същи фасове. И едни и същи хора.
Ясно е, че страната е един кенеф и ни ръководят преди всичко надменно елементарни жители, определени от нас самите неслучайно, които ме съмнява да прекарват свободното си време измежду природата на България, при изискване, че има молове, наргиле питейни заведения, Дубай, Малдиви, Арбанаси и от пиле мляко в тоя бляскав век, в който можеш да си купиш доста неща за ястие, пиянство, обличане и возене, изключително в случай че откраднеш доста пари. Но просто в действителност главата ми не побира за какво към момента, през 2021 година, групово и редовно българи си мятат боклука където им падне. Това са обикновени неща, това е като да дефекираш, където свариш и да се съешаваш с други хора и/или животни, където ти падне. Може би единствено, ОК - едно равнище преди тая психическа граница да е. Макар и с очите си да съм виждала измежду бял ден в центъра на София преди две години, в препълнената с хора градинка на Банята, двама души по какъв начин се сливат на една скамейка. Нямаше було.
Аз просто към този момент си мисля, че ние толкоз можем и колкото и да се пробвам да пребивавам в балон, да изхвърлям разделно, да си нося торбичка за пазар, да ънфолоувам хора за по 30 дни и да ги препречвам превантивно, да рециклирам остарели облекла и да употребявам бамбукова четка за зъби, и впрочем, в един миг тоновете отпадък, лайна и бедност, затлачени дълговековено в душата на нацията, се изсипват пред дома ми и се натрупат там. И смърди. И боли.
Нямам позитивен или проницателен свършек на тоя пост. Имам отвращение, яд и гнус в себе си, ориентирани главно към електората, с които зли усеща обаче се боря умишлено всеки ден още веднъж вътре в себе си, тъй като тия неща не са на хубаво, и тъй като аз също съм част от тези хора. Ние сме едно в прочут смисъл.
Плащам си налозите и таксите, отивам на митинги, пиша си литературата, с цел да ми олеква някак и това е. За себе си го върша. Основно за себе си. За да не се трансформира в един огромен отпадък, без да желая. Затова.
Антония и Цветелина, които плетат стихове за секс и драма
***
Когато бях дете и младеж, лятото горе-долу се къпехме из вировете по притоците на Искъра - Петренски дол в Лакатник, Искрецката река покрай нас, Батулийската река по пътя към София през Дефилето...
Не си припомням ясно имаше ли пластмаса тогава във водата, защото, уви, не мога да настоявам никога, че през деветдесетте Своге е бил чист град, само че не помня да е имало. Помня, че имаше отпадъци по улиците. Но картините от случките ми из зелените кътчета на Дефилето, с всичките гори, скали и рекички, в главата ми са като извадени от някой роман на Бредбъри, в който е постоянно лято и светът е цялостен с чудни животни, растения, обич и магии за разкриване.
Движех с едни пещерняци по едно време в гимназията, същите, които по-късно откриха и започнаха да изследват без каквато и да е държавна поддръжка, несъмнено, най-дълбоката пещера в България - Колкина дупка. Спали сме по палатки и заслони в региона и постоянно сме си събирали боклука на другия ден по раниците и сме го отнасяли със себе си, несъмнено. Не че е имало кой знае какъв отпадък в нас, защото тогава, а и в този момент, доста хора въпреки всичко не вървят в планината като на прием в ресторант на Слънчака с 300 посетители, тонколони, монколони, усилватели и цяло прасе. Има и по-скромни визити.
Преди две години отидох с нашите до един от вировете в региона и незабавно ми се набиха на очи пластмасовите отпадъци, които плуваха във водата. Местни младежи си се къпеха в опаковките от неща и си мятаха фасовете в реката, което мен ме изнерви доста и желаех да си вървим, тъй като не мога и не искам да подвигам всякога скандал на всички места, надали не, където се появя, или пък ВСЕКИ ПЪТ да изяснявам на тестостеронна група тийнове неща, дето се учат на 5. То и тва писва и уморява.
Виждала съм такива отпадъци и на Беглика, където също съм прекарвала част от детските си години преди този момент. Виждала съм отпадъци и в Пирин на майната си след тежък запой с дискотека навън, състоял се на една морава предната вечер против нас. Всички сме виждали отпадъци на плажа. То това са едни и същи отпадъци и едни и същи фасове. И едни и същи хора.
Ясно е, че страната е един кенеф и ни ръководят преди всичко надменно елементарни жители, определени от нас самите неслучайно, които ме съмнява да прекарват свободното си време измежду природата на България, при изискване, че има молове, наргиле питейни заведения, Дубай, Малдиви, Арбанаси и от пиле мляко в тоя бляскав век, в който можеш да си купиш доста неща за ястие, пиянство, обличане и возене, изключително в случай че откраднеш доста пари. Но просто в действителност главата ми не побира за какво към момента, през 2021 година, групово и редовно българи си мятат боклука където им падне. Това са обикновени неща, това е като да дефекираш, където свариш и да се съешаваш с други хора и/или животни, където ти падне. Може би единствено, ОК - едно равнище преди тая психическа граница да е. Макар и с очите си да съм виждала измежду бял ден в центъра на София преди две години, в препълнената с хора градинка на Банята, двама души по какъв начин се сливат на една скамейка. Нямаше було.
Аз просто към този момент си мисля, че ние толкоз можем и колкото и да се пробвам да пребивавам в балон, да изхвърлям разделно, да си нося торбичка за пазар, да ънфолоувам хора за по 30 дни и да ги препречвам превантивно, да рециклирам остарели облекла и да употребявам бамбукова четка за зъби, и впрочем, в един миг тоновете отпадък, лайна и бедност, затлачени дълговековено в душата на нацията, се изсипват пред дома ми и се натрупат там. И смърди. И боли.
Нямам позитивен или проницателен свършек на тоя пост. Имам отвращение, яд и гнус в себе си, ориентирани главно към електората, с които зли усеща обаче се боря умишлено всеки ден още веднъж вътре в себе си, тъй като тия неща не са на хубаво, и тъй като аз също съм част от тези хора. Ние сме едно в прочут смисъл.
Плащам си налозите и таксите, отивам на митинги, пиша си литературата, с цел да ми олеква някак и това е. За себе си го върша. Основно за себе си. За да не се трансформира в един огромен отпадък, без да желая. Затова.
Антония и Цветелина, които плетат стихове за секс и драма
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ