Ангел Колев е журналист и писател. Повече от двадесет години

Ангел Колев е публицист и публицист. Повече от двадесет години живее във Филаделфия, Съединени американски щати.

Вместо показване
Когато попитах Ангел по какъв начин би желал да го показва, той стартира да се смее. Смехът му е пресипнал, с доста нюанси на гласа в него, забавя се единствено момент, с цел да си поеме въздух и след това продължава като че ли стартира нов куплет на ария. В този смях има някаква особена носталгия и напевност, като че ли във всяко ха-ха-ха , се крие спомен или свещенодействие. В същото време в този същия куплет от смях, можеш да усетиш капчица подигравка, без да е надменна и щипка пиперливост, без да те подлютява, тъй като този същият смях някак те приобщава към нещо идно. И някъде измежду нюансите на този смях, от няколко хиляди километра при мен долетя и отговорът:
В паспорта ми написа Ангел, на 64 години, усмихнат… всичко идва от сърцето - и мислите, и възприятията, и усмивката. Нищо че мозъкът управлява двигателната активност, всички тайнства са събрани там в човешкото сърце. А другояче, аз съм от Лвовската чета публицисти, вестникар, само че освен. Пиша документални разкази за българи, които на първо място са индивиди и дават сърцето и силата си на човечеството. А откогато съм в Америка върша доста и разнообразни от публицистиката неща, за които ще ти опиша. Но на първо място ми се желае единствено за момент да се спра на света. Знаеш ли, той, светът, не е неверен, той е подобен, какъвто си е и доста мъчно се трансформира. А аз се пробвам да давам на клетото човечество от моята духовна сила и в случай че мога, да му оказвам помощ да оцелява на разнообразни равнища, да стои в някакъв път.
Път?
Пътят не се дефинира, нищо не може да го промени, той си е предначертан, даже огромни войни не могат да го разместят по този начин, че да се смени посоката си, по този начин си мисля. Пътят е начертан, трасиран, драснат, в случай че щеш от основателя. Само правите в него могат да се трансформират от време на време и той по тази причина не е прав, по тази причина не е автомагистрала. И популярност Богу, тъй като на автомагистралите се заспива и е огромна досада. Ние тук в Америка имаме страхотни автомагистрали, само че е такава досада на тях, тъй като никого не срещаш, и се чувстваш на тях като в един поток, все едно си подреден на линия за пакетиране на бройлери… А съгласно мен, най-хубавия път е горският път. Тук към мен има напряко гори тилилейски, вековни гори, които не са изкуствено залесени, а са още от индианците. Това са горите на Филаделфия, Пенсилвания, където пребивавам. А американците, които обитават крайбрежието тук, са горски хора. Дори къщите и блокчетата им, всичко е сред тези дървеса. Въобще при мен на Източния бряг природата е доста красива, да не приказваме за прелестната река Делауеър…
С какво се занимаваш сега във Филаделфия?
Аз съм пенсионер и в България, и в Америка, само че тук с персонални средства направих един план, който кръстих преднамерено със заглавието на Черноризец Храбър „ За буквите “. В този план аз и мои другари издаваме и спонсорираме млади български създатели. Вече четиринадесет заглавия сме издали с наши пари. Освен това аз ги популяризирам тези книги в Америка на специфични литературни събития, които провеждам на огромните български празници, от които най-любим ми е 24 май, само че освен на такива празници. Освен това има едно издателство на млад издател Христо Пацов, което се споделя „ Отдайниче “ и което аз поддържам, като когато излезе тиражът на някоя от книгите, една част от него идва при мен, а другата правя подарък на издателството. Другото, което върша, е да поканвам български писатели тук при мен като мои посетители и да провеждам литературни четения-салони в Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон. Това е нашият по този начин нареченият от Бога калесан български триъгълник, с помощта на културни центрове, които имаме тук. Водя ги в българските учебни заведения, измежду българските общности, консулството в Ню Йорк и в посолството във Вашингтон. И тези живи срещи с български писатели не престават към две седмици. Имаме една лига на пишещите тук в Америка български писатели, която е записана в Илинойс. И издаваме всяка година един Алманах с техни творби, който се споделя „ Любослов “ по образеца на нашето „ Любословие “ от тридесетте година на предишния век, и се съхранява в Библиотеката на Конгреса във Вашингтон. И посредством него също се опитваме да разпространяваме българските създатели измежду българите, живеещи в Щатите. Та това върша сега от заран до вечер – чета ръкописи, диря контакти, с цел да може да се случва всичко това.
Защо реши да заминеш за Съединени американски щати? Това се е случило относително късно в живота ти, т.е. не е някаква младежка волност или блян, или фантазия.
Това е, по този начин да го назовем, орис на фамилията ми, тъй като аз имам двама братя в Америка. Единият ми брат избяга още преди измененията 1989 година След това най-малкият ми брат, който е доктор, също пристигна в Америка, с цел да се развива.

Сега ще ти отговоря с дребен пролог – другарството за мен е едно от най-върховните достижения на човешката цивилизация. То е обещано с висше, не може принудително да се прави, нито пък се школува. И обичам да споделям, че нямам врагове, а единствено другари. Защото някои хора може и да си мислят, че са ми врагове, само че някак постоянно след това се разколебават, тъй като схващат, че аз не мога да имам врагове.

Та, след измененията аз влязох в дребен, да го назовем, спор с Отечеството, тъй като доста ме дразнеха тези хлъзгави промени, в които партии и хора сменяха лицата си безскрупулно. Аз съм измежду създателите на вестник „ Подкрепа “ първоначално – 1989-1990 година Преди това съм работил за всички огромни издания у нас, имахме очаквания, че нещата вървят към положително, само че хората, с които работех в другите вестници доста се трансформираха и започнах да не се усещам удобно измежду тях. Най-простичко – изгубих доверие към България, по-скоро към хората в България. Това беше етичен проблем, без да се дразня на никого, не упреквам никого, просто макар че съм доста позитивен човек, стопирах да имам вяра... това е.

И затова потеглих към Америка, а и желаех да се съберем всички дружно, цялото семейство на един континент. И постоянно споделям, че ние не сме добър образец, тъй като сме двадесет и двама души Колеви в Америка – тримата ми братя със фамилиите, деца, внуци… родителите ни също бяха тук, покойници са и са заровени тук във Филаделфия. Но аз бях последният човек, който преди двадесет години закова врата на фамилните парцели в България и потегли към Щатите. И това не беше животоспасяваща акция, а душеспасяваща акция… ФиладелфияФиладелфия е един доста топъл, хубав и непосредствен до хората град. Той е мегаполис със седем милиона население и е разгласен за културна столица на Америка. Има доста история тук, единствено да стартираме с това, че Филаделфия е първата столица на Съединени американски щати. Джордж Вашингтон е управлявал Америка отсам. Тук е къщата му, тук е построена актуалната американска страна, първото американско знаме е ушито тук от мис Бетси Роуз и е било издигнато на граничния транспортен съд, който е охранявал Атлантика в залива на реката Делауеър, тук са основани първата пожарна команда, болница, библиотека.

Да не приказваме, че в тукашните галерии има повече оригинали на международни художници, от където и да било другаде. Въобще тук всяка керемидка е историческа и доста пари се отделят за просвета. А локалните с любов назовават града с умалителното „ Фили “ ( “Philly " ) - „ City Of Brotherly Love “ или " Градът на братската обич ".

Едно от нещата, които постоянно ме смайват тук, е пътната мрежа, която е 45 000 благи. Представяш ли си за каква пътна мрежа става дума? Тя се почиства, за нея се грижат, поддържат я в безупречен вид… И го споделям това, тъй като аз кола не карам. Много мощно съм завързан към колелото и от шестдесет години се движа единствено с колело. В Щатите съм от двадесет години, петнадесет, от които съм ходил на работа единствено с колело и то все през тези неповторими гори на Филаделфия. Пътешествията
Помниш ли първото си излизане в чужбина?
Хм, да, като възпитаник в Македония с рейс. Аз имам две пътеписни книги, издадени в България, само че нямам какво доста да опиша за него.

Но още деветдесетте години бях един от първите публицисти, които отидоха в Америка и написах пътеписна книга за пътешествията си там. Тези репортажи бяха оповестени и в редица вестници в България. Канеха ме и в Националното радио, където също разказвах в границите на пет минутки за пътуванията си из Америка.

Но в този момент, като ме питаш за първото ми пътешествие… хммм… то се е случило, когато съм бил на три дни, даже съм го описал в предговора на тази моя първа книга. Баща ми е служил на граничната вадичка в Благоевградско. Майка ми, когато е почнала да ме ражда, са я закарали с файтон до болничното заведение. След като се раждам, три дни по-късно, с майка ми пропътуваме шестнадесет километра с файтон от благоевградския родилен дом до селцето Лободаш, в което е служил татко ми на границата.Това е първото ми странствуване.

Аз съм роден на 12 октомври 1950 година. На тази дата, само че през 1492 година Христофор Колумб открива Америка, та очевидно не съм се родил инцидентно на тази дата, тъй като аз на едно място не мога да седнал съм. Винаги идва миг, в който чувствам, знам, че би трябвало да потегли и аз ставам и потеглям. Това е и повода като млад да отпътува за тогавашния Съюз на съветските социалистически републики в град Лвов. Уникално място като природа, посред Карпатите. И градът е доста хубав, тогава беше град близнак на Краков. И двата града са строени през тринадесети век от италиански архитекти и архитектурата им е доста сходна. Когато взех решение да изучавам в Лвов една от задачите ми беше да обиколя тогавашния Съюз на съветските социалистически републики. Така и стана – по време на ваканциите, другите си идваха в България, а аз тръгвах да странствувам из Грузия, Ленинград, Задкарпатие, Москва, Киев. Исках да стигна и до Камчатка, само че там имаше специфичен пропускателен режим и техните служби не ми позволиха, тъй като там има градове с военно произвеждане, където е дислоцирана армията им.
Кога излезе за първи път в страна отвън Социалистическия лагер?
Веднага щом падна Берлинската стена, отпътувах за Германия. Там имахме другари, при които да отседна, тъй като нямахме средства за хотели и такива работи със заплатата от вестника… От Източен Берлин отидох в Дюселдорф, Кьолн, Дортмунд и когато видях светещите реклами, магазините, ми, на мен ми се появиха сълзи в очите… а в този момент като отида на Таймс Скуеър, където са напряко огньове от реклами, не ми прави никакво усещане. После обиколих цяла Европа и в един миг се усетих като че ли съм преситен с пътувания, тъй като огромните градове по света си наподобяват, колкото и да са разнообразни. Но сега, в който кацнах в Рио де Жанейро, който е ситуиран на едни заливи, едни острови, тогава разбрах, че в никакъв случай няма да ми пристигна допълнително визитата на някоя друга страна, тъй като на всички места можеш да откриеш нещо неповторимо, стига да имаш взор и интерес да търсиш. Но да търсиш случката… Южна АмерикаВ Рио доста ме впечатли Шугар въжен превоз (захарницата - б.а.) – нещо като въжен трамвай, сред два върха. Но от Южна Америка най-вече ми харесват Аржентина и Чили. Хората там са доста естествени, сърдечни и откровени, и са доста близки като натюрел до българите.И го знаят. Може би по тази причина ни посрещат с огромен възторг и с огромен кеф. Можеш да приказваш с тях на британски, само че като пристигна моментът да кажеш, че си от България, не трябва да е с британското наречие, а би трябвало да им кажеш „ Булгария “.

В Перу и Уругвай също е доста забавно, малко ми припомнят за Родопите, само че макар благите хора, страните са доста небогати. Но пък няма никаква експанзия, хората са доста благи, в действителност. Ще дойдат и ще ти кажат, в случай че ти е отворена раницата и нещо може да изпадне…

Мачу Пикчу Мачу Пикчу е ужасно място поради огромната височина. Имаш възприятието, че нямаш кожа, че си разграден, толкоз е необичаен въздухът. И от самото начало, изключително първите часове, непрекъснато си леко зашеметен и искаш все да си полегнеш. А въздухът все едно можеш да го изтласкаш от себе си. И там има един паметник на най-успешния родов водач на инките, преди да дойдат конквистадорите от Испания – завоеватели, които са донесли някакви бактерии, към които в Мачу Пикчу не са съумели да се приспособят и са умрели до крайник. Те са били доста нежни в този техен откъснат свят. Паметникът, обаче е в Аква кулиенте (топли извори), които са в ниското. И до през днешния ден Аква кулиентето е населено място, което се храни единствено с туризъм. В цялата гама. Хотели, капанчета, заведения за хранене, сувенири. Мачу Пикчу е много-много високо - може би на 3 800 метра надморска височина.

АмазонкаПлаването по Амазонка беше също доста впечатляващо, тъй като беше в мокрия сезон, когато всичко е под вода и с цел да отидеш до кръчмата или учебното заведение, би трябвало да използваш лодки, на които споделят амазонско такси. Два метра вода, в която има пирани, които са доста вкусни, апропо. И ти плаваш с тия амазонски таксита сред тази рискова и вкусна риба. Всъщност Амазонка е реката, в която има над две хиляди типа риби.

Много е впечатляващо и мястото, където една в друга се вливат Амазонка и Рио Негро – две реки, едната е черна, а другата златисто кафява и границата сред тези две реки, които се вливат една в друга продължава тринадесет благи, до момента в който се омешат, тъй като температурната разлика сред тях е доста огромна. И ти виждаш по какъв начин по средата има линия. От ляво тече черна вода, а от дясно златиста.
ПатагонияА Чили, в случай че знаеш какъв взрив в развиването си са създали, какъв брой е подредена тази страна, какъв туризъм има – застрашителен! Въобще Патагония е изключителна – половината е в Чили, половината в Аржентина. Бях на Магелановия пролив. Но знаеш ли, кое в действителност ме порази мен, индивидът, който не е спрял да пътува. Ледниците в Патагония. Усещането да видиш хладилник, който е на шест хиляди години. Това е един синьо-зеленикав бляскав масив в разделите сред два върха на тези невероятни планини. И ти го виждаш, то е пред теб и дори може да се снимаш с него… Аляска и свободатаЕдно от най-великите ми пътувания е до Аляска, по стъпките на обичания ми публицист Джек Лондон. Бях на пощенската станция, от която той си е изпращал разказите до вестник „ Трибюн “. С един дребен аероплан „ Чесна “ летях над полярния кръг тъкмо до левия бряг на река Юкон.
Какво е чувството да вървиш по стъпките на Джек Лондон?
Отваря ти се душата, гърдите ти се отварят… летиш…

После в Енкъридж, най-големия град на Аляска, вървях по дъното на океана, по време на отлива и навлязох в него на триста метра във вътрешността. Не мога да ти опиша какво е… а в това време, тъй като беше лято, крайбрежието на океана беше избухнало в алено – макове… такова знамение не бях виждал. Пожар от макове…

Най-скъпото нещо, което си донесох от Аляска е крачета от полярен сокол, които ми подари индианецът Джонсън, с цел да направя от тях обеци на жена си. Той ме предложения в кебина си, където живее самичък, което е огромно доверие по техните традиции и ми изясни механически по какъв начин да направя обеците, с цел да станат красиви.

А вечерта, като отидох в хотела, виждам един филм, комплициран върху тв приемника. Пускам кино лентата и кой мислиш беше той? „ Последният мохикан “.

Какво е независимост? Хм, няма формулировка, само че аз и в България съм бил свободен, тъй като съм доста свободомислещ човек, даже като ме питаха преди време какво работиш – редактор ли си, публицист ли си, аз отговарях: „ работя Ангел Колев “. И тук е същото, а свободата… няма формулировка, наистина… Но в този живот аз постоянно се спускам с главата надолу.

Какво постоянно слагаш в куфара си?



Когато потеглих за първи път към Америка моите деца – синът и бъдещата снаха, ми подариха едни цървулки, такива мънички, сувенирни, от Минерал сувенир. Тях постоянно ги връзвах на чантата, с която ще пътувам, само че уви се изгубиха някъде...
Това че цървуклите са се изгубили значи ли, че си се кротнал или пътуването и пътешествията постоянно ще не престават?
Цървулките в действителност останаха някъде по неизбродимите ми направления. Но маршрутите за бъдещите ми пътувания са закодирани в сърцето ми. И незабавно нещо, което към този момент приготвям – пътешестване до Аракатака, Колумбия, родното място на мистичния Габриел Гарсия Маркес. Иска ми се да се докосна до местата, " населявани " от Патриарха в неговата есен и да успокоя полковника, че има кой да му напише нещо... И да сложа точка, въпреки и като метафора на тези 100 години самотност...