Отвъд границите: Анелия Хохвартер - Пътуване към самата себе си
Анелия Хохвартер е експерт по очни заболявания във Виена с няколко задачи по света – в Йемен, Зимбабве и Етиопия. За пътя от село Горна Митрополия до Виена, идеите, на които е отдадена, и пътуването към самата себе си, почнало на най-неочакваното място - измежду тишината на град Джима, Етиопия, в “Отвъд границите ” ви представяме лекар Анелия Хохвартер.
“Животът ми е едно непрекъснато пътешестване, новите дестинации и новите пътища изникват непланувано ”. “Ана: Една съумяла лекарка, родена в България и живееща във Виена, прекарва отпуските си по задачи в Африка. Отдадена на специалността си като към първата обич. Лейла: Около 80-90 годишна баба, религиозна, смела и търсеща. Не прекланя глава пред традициите, които слагат дамата в сянка, бореща се да има собствен път и да му е вярна. Майк: Интелигентен и в своята полуда вирулог, обиколил света с доста планове, обществено зает и обвързван с мотоциклетизма във всички мигове от живота си. ”
Ана, Лейла и Майк са героите от книгата “Пътуване ”. Анелия я издава през 2016 година, а средствата от нея отиват за закупуването на първия локомат в България – апарат за рехабилитация на хора с повредени двигателни функционалности, в резултат на детска церебрална сковава, инсулти и други.
“Книгата се роди, тъй като там (в Етиопия – б.а.) няма интернет, няма ток или по-скоро има от генератора на хотела що се касае за една лампа или контакт, няма телевизия или в случай че я има, то непрекъснато дават повторения на някакви вести или филми и ти ги научаваш наизуст. Вечер, аз започнах да протоколирам и описвам приказки и да ги адресирам на моите приятелки. Така бавно лека започнах и денем да си повеждам мемоари на всички мисли, които ми дойдат, тъй като самотата е огромна и в един миг започваш освен да си чуваш мислите, ами и да си приказваш със себе си. Когато се върнах в Австрия това усамотяване ми липсваше и започнах и у дома да си пиша. И си споделих – я да взема да напиша една книга и да си я подаря за моята 50-годишнина… да отпечатам стотина бройки и да ги раздам на моите другари. Защото, тя книгата е „ моето пътешестване “ към мен – какво съм разкрила в себе си, до момента в който съм била в една такава държава… ”
Средствата от книгата отиват за щедрост. Анелия избира идеята за закупуване на апарат за рехабилитация, тъй като “рехабилитацията в България е безусловно недоразвита. Липсата ѝ може да обезсмисли работата на хирурга. Пациентът в никакъв случай може да не проходи или да си раздвижи крайника или каквото там му е оперирано без нужната рехабилитация. ”
Локомат за България /Lokomat in Bulgaria “От нищо не ме е боязън ” “Никога не ме е било боязън. Когато се впусна в някаква задача, тя ме завладява и аз си приписвам цялото време на нея. Направих си следния проект – в случай че ще карам една година курсове по немски, значи в тази година аз ще забременея. Така, като родя, ще мога по едно и също време да си виждам детето и да си изучавам за изпитите. И всичко си стана по проект. После на изпити си се явявах с децата, асистентките ми държаха детето извън, аз влизам, излизам, кърмя, отново се връщам… ”
Така Анелия Хохвартер разказва първите си години във Виена. Тя взема решение да емигрира през 1990 година. А повода? Любовта.
“Никога не съм имала желание да пристигам във Виена, просто любовта ме докара тук. Моето предпочитание беше да бъда очна лекарка, бях водила диалози с кметството в Грудово (сега град Средец – б.а.). Знаете, че едно време имаше систематизиране, а това се водеше тежък регион, за който страната даваше жилище и парични средства. ”
От Медицинския университет в Плевен, тя се трансферира в този във Виена, където с цел да си нострифицира дипломата, би трябвало да издържи 13 изпита от общо 20, наложителни в Австрия. Междувременно учи и немски.
“В Руската гимназия (в Плевен – б.а.) втори език ми беше немски. И в този момент като чета писмата, които сме разменяли с бъдещия ми брачен партньор, си загивам от смях, по какъв начин съм изразявала възприятията си на един език, който знам на някакво учебно равнище. Но първоначално любовта на езика е задоволителна. С времето би трябвало по-добро равнище на езика, с цел да може хората да се карат и да се сдобряват. Но и това равнище го усъвършенствахме. ”
Няколко години по-късно, през 1994-а, Анелия Хохвартер към този момент има две деца, дипломата ѝ е нострифицирана и стартира своята лекарска процедура в Австрия.
“В една болница тогава ми споделиха, че ще ме вземат като лекар-гост. Аз се бях дипломирала през юли и през ноември ме взеха. Едно момиче идваше да ми гледа дребната щерка, която беше на 7 месеца, трябваше да я откърмя, с цел да мога да стартира работа като лекар-гост. Което значи да работиш 1 година без заплата. Аз обаче имах огромното благополучие, че след един месец, един от лекарите получи място в университета и се освободи позиция за мен, т.е. аз след един месец към този момент си започнах платена работа. ”
“Когато на теб са ти се отваряли врати… ” “Бях в верния миг на вярното място. Затова постоянно съм казвала, че все едно съм целуната от ангели. Човек не би трябвало да не помни, когато му се отварят порти. Както беше при мен, това непрекъснато ми се е случвало. Уж ще работя една година без заплата, което е доста тежко, изключително като би трябвало да се заплаща на гледачка. Но пък след месец си започнах работа. Когато на теб са ти се отваряли порти, не ти остава друго, с изключение на да гледаш къде има затворени порти за другите и да отидеш ти да ги отвориш. И аз по този начин започнах – помагах на студенти. Докарвах този, оня. Наричам ги “моите деца ”. И по този начин се оказа, че към този момент имам девет деца. Най-различни – вкъщи живеят една година, оказвам помощ с таксите, обясняваме им по какъв начин да се ориентират тук, да си открият банкова сметка, да си вземат карта за градския превоз. Не съм давала доста пари, само че просто съм подавала ръка в първите месеци. И до през днешния ден, всички мои деца, когато им звънна, ми споделят “Нели, от какво имаш потребност? ”. Ей в този момент да им звънна, че ми би трябвало нещо, ще дойдат незабавно. Но аз виждам да не ги тормозя децата, те са като птичките, отлитат, имат си собствен живот. ”
През 2008 година Анелия Хохвартер прави близо 300 прегледа, а средствата от тях подарява за възобновяване на църквата “Света Троица ” в родното ѝ село. Затова я попитах и за ролята на вярата в нейния живот.
“Смятам че религията, няма значение коя вяра, ни учи да бъдем по-добри, да обичаме близък, да обичаме и себе си. И да имаме положителни намерения. Защото някои път ние вършим неприятни неща, само че сме водени от положителни намерения. Важно е човек да си осъзнава грешките и да може да се извини. Да се покае. Покаянието не е единствено да отидем и да се изповядаме. Аз заговявам от 5-6 години, тъй като на мен ми се отразяват и доста добре. Постите са доста рационални, това си е здравословно. Добре е да се замисляме, че месото да вземем за пример би трябвало да се яде два пъти седмично, ние го ядем три път на ден. След постите се усещам добре, пречистена, чисто физически. С религията се сблъсках в Етиопия. Хората са доста вярващи. Те си оставят работата поради това. Ние това не можем да си го позволим. ”
“Пътуване ”
Книгата “Пътуване ” е въодушевена от времето, което си прекарала в Етиопия. Разкажи ми за задачите преди този момент – първо в Йемен.
Винаги съм желала да вземам участие в задачи. Започнах да карам най-различни курсове, за тропически болести, всичко, обвързвано с Африка. А в Йемен отидох инцидентно. Един ден, както си работех и преглеждах пациенти, пристигна един сътрудник от незабавно поделение и попита дали някоя от дамите офталмолози желае да замине за Йемен, тъй като колежката, която трябвало да тръгне, е болна. Това беше един план на един австрийски аптекар, който покрива пътуването и хотела, а работата е доброволна. И аз му споделих, че желая да отпътува. Започнах да отсрочвам всичко, тъй като имах наряди, пациенти… На идващия ден, в сряда, пристигна един човек да ми вземе фотографията и документите, в четвъртък ми донесе визата, в петък - самолетния билет, а в понеделник отпътувах. Целта беше да създадем прегледи на популацията на остров Сокотра в Индийския океан. Намира се на 100 км от Сомалия, където върлуват морските пирати. На острова има една болница с трима лекари. Един от тях беше хирург, аз го образовах, говорехме на съветски – мерене на очно налягане, различаване на глаукома, на възпаления на роговицата. За три седмици направих 396 прегледа. Аз преглеждах всички дами, децата им, дори и огромна част от мъжете, тъй като те трябваше да минат първо на обзор, с цел да ревизират дали съм задоволително добра, с цел да прегледам и дамите им. Така че сътрудниците ми прегледаха една трета от пациентите, аз – две трети. Там успяхме да открием нещо изключително:
Всички дами, които преглеждах, имаха отлагания върху роговицата и виждаха доста неприятно. И това мен ме озадачи. Все едно имат наслойка. Такива белези има при съществуването на железно непознато тяло. Започнахме да разпитваме. Оказа се, че те за гримиране употребяват сока от едно дърво, който е черен. Понеже дървото е доста водно обаче, с цел да държи, стържат желязо в него. И тези стружки се отсрочват по роговицата. Това го публикувахме в списанието на австрийската офталмология. Има един интернационален план 2020 за битка със слепотата. Представителят на плана за Йемен ни посети в Сокотра. Аз му описах за моето изобретение. Започна една всеобща акция. Те осведоми посолството на Йемен във Виена и посланикът на Йемен ме номинира за премиите на списанието “Мадона ” в Австрия. Имахме проекти и за продължение на работата в Йемен, само че заради събитията там до ден сегашен не получаваме виза, тъй като е доста рисково.
" В последната вечер губернаторът на острова ни предложения на посетители и бяха заклали една коза. Аз обаче не обичам. Там си бях привикнала да хапвам риба. Не желаех да вървя, тъй като бях болна, само че ми споделиха, че нямало да почне без мен и се принудих да отида. Бяха ми оставили мястото до губернатора, а всички бяха единствено мъже, аз бях единствената жена и то незабрадена. Аз споделям “Добър вечер ”, само че никой не ми обръща внимание. Губернаторът в това число, той дори ми обърна тил. И аз като седнах питах “Абе, момчета, вас губернаторът поздрави ли ви, на мен не ми обръща внимание? ”. И те ми обясниха, че той не може да ме заприказва, тъй като съм гола. А той е техният водач, техният водач, в случай че той ме заприказва по този начин, значи всеки може да ме има. " " После донесоха козата. Губернаторът извади от пояса си ятаган. Разряза козата, взе си едно парче, отряза от него половината и я постави в моята паница. Което пък се оказа, че бил най-големият жест. И аз споделям на сътрудниците “Я му обяснете, тъй като не приказва с мен, че аз не хапвам коза ”. И те ме погледнаха и в един глас споделиха: “Яж. ” (смее се) И ядох коза, но не усещах много-много по какъв начин мирише и на какво има усет, бях толкоз болна. На другия ден пък ни донесоха по една рогозка, която доста ми подсети на България, изплетена от козя вълна. Моята е дълга два метра и половина, имам я още във Виена. Казаха ни, че са работили 20 дами, 5 години, с цел да я изтъкат. И беше доста тежка, трябваше да си я вземем в ръчния багаж. Губернаторът ми я метна на рамото… без да ме гледа, несъмнено ”
Следващата ти дестинация е Зимбабве. Какво представляваше задачата там?
В Хараре (столицата на Зимбабве – б.а.) има център за ретинална хирургия. Той е частен и е владеене на един от ръководителите на очната клиника в града. В Зимбабве има общо 26 очни лекари за цялата страна. (населението на страната е към 16 милиона – б.а.). Търсеха ретинален хирург, който да отиде там и да поработи. В същото време, до момента в който бяхме там, концепцията беше да изнесем лекции за болести и лекуване на ретината на годишния конгрес на очните лекари. Взех със себе си един сътрудник, който не е ретинален хирург, само че пък приказва доста добър британски, тъй като моят тогава не беше доста добър. Тогава, на този конгрес ни направиха почетни членове на офталмолозите. Дори ми подариха статуетка, която символизира окото. Беше направена от най-популярния мрамор, който се добива единствено в Зимбабве и се изнася за Италия. Тази статуетка тежеше към 12 кг и аз си мисля (започва да се смее) в този момент като я сложа в ръчния си багаж и на никое място няма да ме пуснат по летищата… само че ме пуснаха, в този момент тази статуетка седи вкъщи, на пианото и ми припомня за тогава. Втората година отидох сама и тогава беше най-хубавото ми пътешестване до Зимбабве. Тогава плащаха 145 $ на нощ за хотела ми там и аз им споделих: “Абе, хора, сложете ме в някаква стая с различен доктор или сестра, за какво давате тези луди пари? ”. Преместеха ме в дома на лекаря на клиниката. Спях в детската стая на щерка му, която понякога идваше да спи при мен, тъй като леглата им са огромни, американски жанр. Бях доста щастлива, тъй като участвах в приготвянето на храната, учих ги да вършат виенски шницели… просто живеех в семейство.
" Работата ми в тази частна клиника беше да оперирам единствено доста богати хора, които желаят да бъдат оперирани наложително от бял доктор и заплащат за това ужасно доста пари. За моите две пребивавания успяхме да съберем 40 000 $. С тях закупихме един апарат за интервенция на завеси. Подарихме го на университета, с цел да могат всички лекари, които завършат очни заболявания да работят с него. Това щеше да им помогне да вземат тапия за катарактален хирург. "
Казваш, че в Етиопия стартира пътя към теб самата. Как стигна до там?
Да, аз в действителност като взех решение, че ще вървя в Африка, се възползвах от " сабатикъл ". Това е опцията една година да работя на 75% от заплатата ми, а три месеца да съм в отпуска и не престават да ми се заплащат тези 75%. Започнах да икономисвам, с цел да мога да отпътува за повече време. Контактувах с организацията Licht für die Welt ( “Светлина за света ” – б.а.) и им споделих, че желая да вървя в Африка. Най-необходимо беше в Буркина Фасо, само че аз не мога да приказвам френски. Те имаха план за районен център в Джима, южна Етиопия. Това е единствената очна клиника за цяла южна Етиопия, в която има 40 милиона поданици. Проблемът беше, че би трябвало да се обучат двама лекари там, тъй като не може да се сертифицира центърът. Имаше и център в Гондар, което е северната част на Етиопия, само че там нямаше нищо, нямаше уреда за интервенция. Имаше един доктор, който е гледал интервенции в Америка, само че от гледане доктор не се става. В Джима имаше обаче опция да се работи. Поработих там, това беше през ноември (2014 година – б.а.), по-късно отпътувах през февруари до април отново в Джима. Прегледите бяха в сряда преди или следобяд, зависи по кое време имаме ток, и хората вървяха по 200-300 км пешком, пет дни, с цел да могат да бъдат прегледани. Ако пристигнеха по-рано, спяха на поляната пред университета и чакаха. Усмивката и уважението
В Африка, в Зимбабве и Етиопия, има доста заболявания и огромна беднотия. Какво виждаше там, изписано в очите на хората?
В Зимбабве има данни, че до 48% от популацията е инфектирано със СПИН. Там, в случай че се убодеш, до момента в който работиш, незабавно започваш лекуване, което страната ти заплаща. В Етиопия има доста паразитни болести, там не се яде салата. Всичко, което не е сготвено, не се яде. Аз съм пила кафе на улицата, чашите се миеха в един леген под масата. Но в никакъв случай не съм се страхувала, че мога да се заразя. Никога не съм имала страхове да пипна някого. А другояче бих споделила, че не е изписано върху очите, а върху усмивката им. Винаги, когато се връщам от Африка, по-късно месеци наред, аз се хиля. И всички ме питат “Ама какво се хилиш? ”. Но то просто е заразно. Там хората непрекъснато се усмихват. В Зимбабве са по-тъмни и там по този начин си личат тези бели зъби на всички места. След няколко пребивавания в Африка, аз съм горда, че към този момент имам бръчици от усмивки.
С какво го обясняваш?
С вярата. Срещала съм го и в Индия, и на други места на изток. Вярата в прераждането, в предопределеността. Те не търсят виновността в другия, те одобряват обстановката такава, каквото е. Ако през днешния ден са гладни, на следващия ден няма да са.В Етиопия едно фамилията ме одобри, станах част от тях. Често ходех на посетители след работа, те ми постилаха едно бяло платно, на което да легна, с цел да умря. През това време ми готвеха тяхната кашичка от нахут с запържен лук, който се изсипва върху самун, който е във формата на палачинка. Аз ядях, а всички ме гледаха и ми се радваха. И единствено ми повтаряха “Яж, хапни още ”. И аз по едно време питах младото момиче от фамилията: " Тигист, за какво никой не яде с мен? Това като в България ли е? Защото майка ми в никакъв случай не сяда на масата, единствено обикаля към гостите ”. И тя ми отговори “А, не, не, ние толкоз имаме за деня ”. И аз си споделих “О, боже мой, аз отивам у това семейство и им изяждам всичко, а те ми се радват ”.
Другата история, която не съм описала в книгата, е обвързвана с едни техни будки, които са ситуирани по улиците. В тях е разпънато животно на стената, а начело е тезгяха, на който се реже месото. Отпред се затварят с едни капаци, на които има изрисувани червени кръстове. Аз питах дали това е аптека, а в действителност се оказа, че е месарница. По време на постите обаче те бяха затворени. И попитах “Ама тези хора по какъв начин претърпяват? А и Джима са 50% православни и 50% мюсюлмани. В северна Етиопия са съвсем единствено християни, само че тук има и мюсюлмани ”. И водачът ми изясни, че в действителност те работят, само че мюсюлманите си купуват откъм гърба, с цел да не се вижда. И аз се зачудих: “Добре де, мюсюлманите не се ли сърдят? ”.И той ми изясни “А, не, не, те по този начин демонстрират почит към нашите обичаи, не се сърдят ”. Същият водач един път ме предложения на посетители и ми изясни, че неговият другар, комшията, също ще пристигна. Те са мюсюлмани, само че също ще ядат постно, тъй като такава демонстрират почитание към традициите им.
Тези неща доста ме впечатлиха. Когато си припомням за тях, си мисля, по какъв начин ние сме тръгнали да ги учим на нещо, само че те ни учат на толкоз доста неща. Първо, да се усмихнем, второ – да приемем обстановката, без да виним другия, и трето, да имаме почитание към себе си, тъй като като демонстрираме почитание към себе си, демонстрираме и почитание към другия. Споделям тези неща с огромна наслада, тъй като даже някой да не ги одобри, се надявам да го накара да се замисли. “Всички сме положителни ” “Ние се раждаме с една доста чиста душа. Всички сме положителни. После се учим да бъдем малко егоисти. Това е малко и като инстинкт, инстикт за самозапазване, които също са си част от нас. Тук идва възпитанието. Да се научим да даваме, да споделяме. И да нямаме страхове. Ние плашим децата от дребни – ще пристигна Кумчо Вълчо и ще те изяде. Тия страхове се натрупват в нас и се трансформират във уплахи, доста постоянно и в болестни положения. Те дефинират и нашия темперамент. Аз съм възпитана, че моите играчки са играчките на цялата улица. Мен са ме наказвали, като са ме отделяли от брат ми, тъй като сме се карали нещо. Така ние искахме да сме дружно. Когато аз станах родител, се сетих за доста способи на моите родители, които очевидно са им идвали от вътрешната страна. Човек става вълк, когато би трябвало да се бори за място в специалността, в университета, всички сме в някакви ранглисти. Много е значимо, когато отпаднеш от някоя ранглиста, това да не те прави нерешителен и злорад. Казвам си “Явно някой е бил по-добър от мен. Значи ще направя още няколко курса, няколко практики. Следващият път ще отида не с 10, а с 20 документа. Лошото и страхливото се пораждат, когато търсим виновността в другия. ”България “За мен през тези 27 години нищо не се е трансформирало, трансформирало се е това, че мога да оказа помощ на моите родителите. Да им улесня живота с една печка, с един ледник. Аз непрекъснато съм си там (с. Горна Митрополия – б.а.) при всяко мое вървене в България. Винаги си обличам същите плетени елечета от баба ми, чорапките от вълна.. “
Кои бяха първите ти начинания, ориентирани към България?
Поканиха ме на откриването на пенсионерския клуб в моето село. И аз там си харесах една картина и я купих. Оказа се, че я е нарисувал служителят на реда на селото. Тази картина виси и до през днешния ден в моя хол. Заедно с други творби. Аз картини най-вече си закупувам от българските изложения във “Витгенщайн ” (Българския културен институт във Виена – б.а.). Аз в моя дом си имам единствено български създатели. На пенсионерския клуб купих първоначално една микровълнова печка, а те ме направиха почетен член (смее се). Едновременно с това, взех решение да закупя и една пералня за детската градина. Защото до тогава те перяха чаршафите на децата в едни външни умивалници. Бяха 52 деца.
Анелия гостува постоянно в Горна Митрополия и постоянно е там с нова концепция, която желае да осъществя. Освен детската градина и пенсионерския клуб, в този момент тя желае и да провежда хората от селото да се грижат по-добре за гробищата.
Когато баба ми умря, по този начин се случи, че като разбрах, тъкмо бях застъпила дежурство. Нямаше по какъв начин да го сменя. Но аз я бях подготвила. Още когато си потеглих от село преди този момент ѝ споделих: “Бабо, аз може би няма да мога да дойда и в този момент ще се сбогуваме с теб, само че нали знаеш, че всички се срещаме някъде в миналото и сме непрекъснато дружно ”. Когато ми споделиха, че билетът, в случай че потегли на другия ден след дежурството, което значи да дойде тъкмо след погребението, е 560 евро, се обадих на брат ми, че няма да съумея да отида и го помолих с тези пари, които са за билета, да отиде и да купи най-хубавата допустима пералня със сушилня за детската градина, а аз отидох да се помоля на баба ми да ми елементарни. Така започнах да ги поддържам с дребни неща. С дърва за Коледа, дреболии, от които имат потребност. И непрекъснато вървя там. Бях им събрала един път 10 чувала с играчките отсам. Бях споделила на моите другари, сътрудници тогава. Закарахме ги до учебното заведение. Сложихме ги на средата в салона, те по този начин се радваха. ”
“Любимото ми място за отмора е Пътят ”
Кое е най-далечното място, на което си била?
За мен няма отдалечени места, тъй като аз се виждам като един гражданин на Земята и на всички места мога да се усещам вкъщи. Контактът с хората ми е бил постоянно доста значим. Особено на екзотични места ми е било значимо да науча локалните игри за развлечение, танци, да науча някаква песен… От тази позиция нямам отдалечени места.
Кое е най-необичайното нещо, което носиш в куфара си?
Сега към този момент пътувам единствено с ръчен багаж и най-необходимото, плюс малко пари, тъй като няма значение нито къде ще отседнеш, нито с какво ще се нахраниш. Важно е да имаш едно легло, в което да си легнеш, без да си гладен. Това е моята максима в живота. И съм изхвърлила толкоз неща от куфара си, че може би най- необикновеното е празнотата в него.
Къде сядаш в аероплан – до прозореца или до пътеката?
Предпочитам до пътеката и по-напред, тъй като желая незабавно да се изстрелям, като кацнем. На мен все не ми доближава времето. Аз дремя доста малко – 4-5 часа са ми задоволителни да се наспя. Е, на 2-3 месеца имам етапи, в които няколко дни дремя по 13-14 часа, само че това е доста рядко. И въпреки всичко времето не ми доближава. Хубаво би било, в случай че денят ми не е 24, а 48 часа.
Кое е пътуването, което планираш?
В България. Концертът в Петрич. Бях доста очарована от реакцията на общината, всички там са доста щастливи, че един човек като мен има интерес да отиде в Петрич. По време на церемонията “Будител на годината ” 2017 взех специфичната премия на една компания от Петрич. Наградата носи името “Човекът с огромното сърце ”. И останахме с контакт, поканиха ме там, а аз предложих да създадем показване на книгата, с цел да съберем средства за идеята. И общината откликна също, дадоха най-голямата зала, в този момент ще представям книгата пред 600 индивида.
Можеш ли в 30 секунди да ми опишеш един твой работен ден?
Има един откъс в моята книга, в който разказвам, по какъв начин ставам 20 минути преди да напусна у дома. Тези 20 минути включват - душ, миене на зъби, кафе. Докато кафе машината се стопли, излизам наложително на терасата, където имам трева и без значение какви са метеорологичните условия излизам боса и приветствам деня. Казвам си, че през днешния ден ще имам прелестен ден и ще дам най-хубавото от себе си. През това време машината е подготвена, върша кафето и до момента в който то изстива, взимам душ. Обличам се, пия си кафето, хапвам една филийка, намазана с масло или зехтин, в случай че заговявам, и шарена сол. Отивам в колата. Ям ябълка. На всеки светофар се гримирам, проверявам си пощата… Отивам в болничното заведение, мия си отново зъбите, предрешвам се, ходя на петминутката, в случай че имам интервенция, отивам в интервенция или с пациенти… Денят ми приключва вечер у дома, най-често, си подготвям салата или готвя нещо. Или се срещам с другари за вечеря. Може да отидем на спектакъл или концерт.. Но виждам всяка седмица да имам най-малко едно-две излизания.
“Животът ми е едно непрекъснато пътешестване, новите дестинации и новите пътища изникват непланувано ”. “Ана: Една съумяла лекарка, родена в България и живееща във Виена, прекарва отпуските си по задачи в Африка. Отдадена на специалността си като към първата обич. Лейла: Около 80-90 годишна баба, религиозна, смела и търсеща. Не прекланя глава пред традициите, които слагат дамата в сянка, бореща се да има собствен път и да му е вярна. Майк: Интелигентен и в своята полуда вирулог, обиколил света с доста планове, обществено зает и обвързван с мотоциклетизма във всички мигове от живота си. ” Ана, Лейла и Майк са героите от книгата “Пътуване ”. Анелия я издава през 2016 година, а средствата от нея отиват за закупуването на първия локомат в България – апарат за рехабилитация на хора с повредени двигателни функционалности, в резултат на детска церебрална сковава, инсулти и други.
“Книгата се роди, тъй като там (в Етиопия – б.а.) няма интернет, няма ток или по-скоро има от генератора на хотела що се касае за една лампа или контакт, няма телевизия или в случай че я има, то непрекъснато дават повторения на някакви вести или филми и ти ги научаваш наизуст. Вечер, аз започнах да протоколирам и описвам приказки и да ги адресирам на моите приятелки. Така бавно лека започнах и денем да си повеждам мемоари на всички мисли, които ми дойдат, тъй като самотата е огромна и в един миг започваш освен да си чуваш мислите, ами и да си приказваш със себе си. Когато се върнах в Австрия това усамотяване ми липсваше и започнах и у дома да си пиша. И си споделих – я да взема да напиша една книга и да си я подаря за моята 50-годишнина… да отпечатам стотина бройки и да ги раздам на моите другари. Защото, тя книгата е „ моето пътешестване “ към мен – какво съм разкрила в себе си, до момента в който съм била в една такава държава… ”
Средствата от книгата отиват за щедрост. Анелия избира идеята за закупуване на апарат за рехабилитация, тъй като “рехабилитацията в България е безусловно недоразвита. Липсата ѝ може да обезсмисли работата на хирурга. Пациентът в никакъв случай може да не проходи или да си раздвижи крайника или каквото там му е оперирано без нужната рехабилитация. ”
Локомат за България /Lokomat in Bulgaria “От нищо не ме е боязън ” “Никога не ме е било боязън. Когато се впусна в някаква задача, тя ме завладява и аз си приписвам цялото време на нея. Направих си следния проект – в случай че ще карам една година курсове по немски, значи в тази година аз ще забременея. Така, като родя, ще мога по едно и също време да си виждам детето и да си изучавам за изпитите. И всичко си стана по проект. После на изпити си се явявах с децата, асистентките ми държаха детето извън, аз влизам, излизам, кърмя, отново се връщам… ”
Така Анелия Хохвартер разказва първите си години във Виена. Тя взема решение да емигрира през 1990 година. А повода? Любовта.
“Никога не съм имала желание да пристигам във Виена, просто любовта ме докара тук. Моето предпочитание беше да бъда очна лекарка, бях водила диалози с кметството в Грудово (сега град Средец – б.а.). Знаете, че едно време имаше систематизиране, а това се водеше тежък регион, за който страната даваше жилище и парични средства. ”
От Медицинския университет в Плевен, тя се трансферира в този във Виена, където с цел да си нострифицира дипломата, би трябвало да издържи 13 изпита от общо 20, наложителни в Австрия. Междувременно учи и немски.
“В Руската гимназия (в Плевен – б.а.) втори език ми беше немски. И в този момент като чета писмата, които сме разменяли с бъдещия ми брачен партньор, си загивам от смях, по какъв начин съм изразявала възприятията си на един език, който знам на някакво учебно равнище. Но първоначално любовта на езика е задоволителна. С времето би трябвало по-добро равнище на езика, с цел да може хората да се карат и да се сдобряват. Но и това равнище го усъвършенствахме. ”
Няколко години по-късно, през 1994-а, Анелия Хохвартер към този момент има две деца, дипломата ѝ е нострифицирана и стартира своята лекарска процедура в Австрия.
“В една болница тогава ми споделиха, че ще ме вземат като лекар-гост. Аз се бях дипломирала през юли и през ноември ме взеха. Едно момиче идваше да ми гледа дребната щерка, която беше на 7 месеца, трябваше да я откърмя, с цел да мога да стартира работа като лекар-гост. Което значи да работиш 1 година без заплата. Аз обаче имах огромното благополучие, че след един месец, един от лекарите получи място в университета и се освободи позиция за мен, т.е. аз след един месец към този момент си започнах платена работа. ”
“Когато на теб са ти се отваряли врати… ” “Бях в верния миг на вярното място. Затова постоянно съм казвала, че все едно съм целуната от ангели. Човек не би трябвало да не помни, когато му се отварят порти. Както беше при мен, това непрекъснато ми се е случвало. Уж ще работя една година без заплата, което е доста тежко, изключително като би трябвало да се заплаща на гледачка. Но пък след месец си започнах работа. Когато на теб са ти се отваряли порти, не ти остава друго, с изключение на да гледаш къде има затворени порти за другите и да отидеш ти да ги отвориш. И аз по този начин започнах – помагах на студенти. Докарвах този, оня. Наричам ги “моите деца ”. И по този начин се оказа, че към този момент имам девет деца. Най-различни – вкъщи живеят една година, оказвам помощ с таксите, обясняваме им по какъв начин да се ориентират тук, да си открият банкова сметка, да си вземат карта за градския превоз. Не съм давала доста пари, само че просто съм подавала ръка в първите месеци. И до през днешния ден, всички мои деца, когато им звънна, ми споделят “Нели, от какво имаш потребност? ”. Ей в този момент да им звънна, че ми би трябвало нещо, ще дойдат незабавно. Но аз виждам да не ги тормозя децата, те са като птичките, отлитат, имат си собствен живот. ”
През 2008 година Анелия Хохвартер прави близо 300 прегледа, а средствата от тях подарява за възобновяване на църквата “Света Троица ” в родното ѝ село. Затова я попитах и за ролята на вярата в нейния живот.
“Смятам че религията, няма значение коя вяра, ни учи да бъдем по-добри, да обичаме близък, да обичаме и себе си. И да имаме положителни намерения. Защото някои път ние вършим неприятни неща, само че сме водени от положителни намерения. Важно е човек да си осъзнава грешките и да може да се извини. Да се покае. Покаянието не е единствено да отидем и да се изповядаме. Аз заговявам от 5-6 години, тъй като на мен ми се отразяват и доста добре. Постите са доста рационални, това си е здравословно. Добре е да се замисляме, че месото да вземем за пример би трябвало да се яде два пъти седмично, ние го ядем три път на ден. След постите се усещам добре, пречистена, чисто физически. С религията се сблъсках в Етиопия. Хората са доста вярващи. Те си оставят работата поради това. Ние това не можем да си го позволим. ”
“Пътуване ”
Книгата “Пътуване ” е въодушевена от времето, което си прекарала в Етиопия. Разкажи ми за задачите преди този момент – първо в Йемен.
Винаги съм желала да вземам участие в задачи. Започнах да карам най-различни курсове, за тропически болести, всичко, обвързвано с Африка. А в Йемен отидох инцидентно. Един ден, както си работех и преглеждах пациенти, пристигна един сътрудник от незабавно поделение и попита дали някоя от дамите офталмолози желае да замине за Йемен, тъй като колежката, която трябвало да тръгне, е болна. Това беше един план на един австрийски аптекар, който покрива пътуването и хотела, а работата е доброволна. И аз му споделих, че желая да отпътува. Започнах да отсрочвам всичко, тъй като имах наряди, пациенти… На идващия ден, в сряда, пристигна един човек да ми вземе фотографията и документите, в четвъртък ми донесе визата, в петък - самолетния билет, а в понеделник отпътувах. Целта беше да създадем прегледи на популацията на остров Сокотра в Индийския океан. Намира се на 100 км от Сомалия, където върлуват морските пирати. На острова има една болница с трима лекари. Един от тях беше хирург, аз го образовах, говорехме на съветски – мерене на очно налягане, различаване на глаукома, на възпаления на роговицата. За три седмици направих 396 прегледа. Аз преглеждах всички дами, децата им, дори и огромна част от мъжете, тъй като те трябваше да минат първо на обзор, с цел да ревизират дали съм задоволително добра, с цел да прегледам и дамите им. Така че сътрудниците ми прегледаха една трета от пациентите, аз – две трети. Там успяхме да открием нещо изключително:
Всички дами, които преглеждах, имаха отлагания върху роговицата и виждаха доста неприятно. И това мен ме озадачи. Все едно имат наслойка. Такива белези има при съществуването на железно непознато тяло. Започнахме да разпитваме. Оказа се, че те за гримиране употребяват сока от едно дърво, който е черен. Понеже дървото е доста водно обаче, с цел да държи, стържат желязо в него. И тези стружки се отсрочват по роговицата. Това го публикувахме в списанието на австрийската офталмология. Има един интернационален план 2020 за битка със слепотата. Представителят на плана за Йемен ни посети в Сокотра. Аз му описах за моето изобретение. Започна една всеобща акция. Те осведоми посолството на Йемен във Виена и посланикът на Йемен ме номинира за премиите на списанието “Мадона ” в Австрия. Имахме проекти и за продължение на работата в Йемен, само че заради събитията там до ден сегашен не получаваме виза, тъй като е доста рисково.
" В последната вечер губернаторът на острова ни предложения на посетители и бяха заклали една коза. Аз обаче не обичам. Там си бях привикнала да хапвам риба. Не желаех да вървя, тъй като бях болна, само че ми споделиха, че нямало да почне без мен и се принудих да отида. Бяха ми оставили мястото до губернатора, а всички бяха единствено мъже, аз бях единствената жена и то незабрадена. Аз споделям “Добър вечер ”, само че никой не ми обръща внимание. Губернаторът в това число, той дори ми обърна тил. И аз като седнах питах “Абе, момчета, вас губернаторът поздрави ли ви, на мен не ми обръща внимание? ”. И те ми обясниха, че той не може да ме заприказва, тъй като съм гола. А той е техният водач, техният водач, в случай че той ме заприказва по този начин, значи всеки може да ме има. " " После донесоха козата. Губернаторът извади от пояса си ятаган. Разряза козата, взе си едно парче, отряза от него половината и я постави в моята паница. Което пък се оказа, че бил най-големият жест. И аз споделям на сътрудниците “Я му обяснете, тъй като не приказва с мен, че аз не хапвам коза ”. И те ме погледнаха и в един глас споделиха: “Яж. ” (смее се) И ядох коза, но не усещах много-много по какъв начин мирише и на какво има усет, бях толкоз болна. На другия ден пък ни донесоха по една рогозка, която доста ми подсети на България, изплетена от козя вълна. Моята е дълга два метра и половина, имам я още във Виена. Казаха ни, че са работили 20 дами, 5 години, с цел да я изтъкат. И беше доста тежка, трябваше да си я вземем в ръчния багаж. Губернаторът ми я метна на рамото… без да ме гледа, несъмнено ” Следващата ти дестинация е Зимбабве. Какво представляваше задачата там?
В Хараре (столицата на Зимбабве – б.а.) има център за ретинална хирургия. Той е частен и е владеене на един от ръководителите на очната клиника в града. В Зимбабве има общо 26 очни лекари за цялата страна. (населението на страната е към 16 милиона – б.а.). Търсеха ретинален хирург, който да отиде там и да поработи. В същото време, до момента в който бяхме там, концепцията беше да изнесем лекции за болести и лекуване на ретината на годишния конгрес на очните лекари. Взех със себе си един сътрудник, който не е ретинален хирург, само че пък приказва доста добър британски, тъй като моят тогава не беше доста добър. Тогава, на този конгрес ни направиха почетни членове на офталмолозите. Дори ми подариха статуетка, която символизира окото. Беше направена от най-популярния мрамор, който се добива единствено в Зимбабве и се изнася за Италия. Тази статуетка тежеше към 12 кг и аз си мисля (започва да се смее) в този момент като я сложа в ръчния си багаж и на никое място няма да ме пуснат по летищата… само че ме пуснаха, в този момент тази статуетка седи вкъщи, на пианото и ми припомня за тогава. Втората година отидох сама и тогава беше най-хубавото ми пътешестване до Зимбабве. Тогава плащаха 145 $ на нощ за хотела ми там и аз им споделих: “Абе, хора, сложете ме в някаква стая с различен доктор или сестра, за какво давате тези луди пари? ”. Преместеха ме в дома на лекаря на клиниката. Спях в детската стая на щерка му, която понякога идваше да спи при мен, тъй като леглата им са огромни, американски жанр. Бях доста щастлива, тъй като участвах в приготвянето на храната, учих ги да вършат виенски шницели… просто живеех в семейство.
" Работата ми в тази частна клиника беше да оперирам единствено доста богати хора, които желаят да бъдат оперирани наложително от бял доктор и заплащат за това ужасно доста пари. За моите две пребивавания успяхме да съберем 40 000 $. С тях закупихме един апарат за интервенция на завеси. Подарихме го на университета, с цел да могат всички лекари, които завършат очни заболявания да работят с него. Това щеше да им помогне да вземат тапия за катарактален хирург. " Казваш, че в Етиопия стартира пътя към теб самата. Как стигна до там?
Да, аз в действителност като взех решение, че ще вървя в Африка, се възползвах от " сабатикъл ". Това е опцията една година да работя на 75% от заплатата ми, а три месеца да съм в отпуска и не престават да ми се заплащат тези 75%. Започнах да икономисвам, с цел да мога да отпътува за повече време. Контактувах с организацията Licht für die Welt ( “Светлина за света ” – б.а.) и им споделих, че желая да вървя в Африка. Най-необходимо беше в Буркина Фасо, само че аз не мога да приказвам френски. Те имаха план за районен център в Джима, южна Етиопия. Това е единствената очна клиника за цяла южна Етиопия, в която има 40 милиона поданици. Проблемът беше, че би трябвало да се обучат двама лекари там, тъй като не може да се сертифицира центърът. Имаше и център в Гондар, което е северната част на Етиопия, само че там нямаше нищо, нямаше уреда за интервенция. Имаше един доктор, който е гледал интервенции в Америка, само че от гледане доктор не се става. В Джима имаше обаче опция да се работи. Поработих там, това беше през ноември (2014 година – б.а.), по-късно отпътувах през февруари до април отново в Джима. Прегледите бяха в сряда преди или следобяд, зависи по кое време имаме ток, и хората вървяха по 200-300 км пешком, пет дни, с цел да могат да бъдат прегледани. Ако пристигнеха по-рано, спяха на поляната пред университета и чакаха. Усмивката и уважението
В Африка, в Зимбабве и Етиопия, има доста заболявания и огромна беднотия. Какво виждаше там, изписано в очите на хората?
В Зимбабве има данни, че до 48% от популацията е инфектирано със СПИН. Там, в случай че се убодеш, до момента в който работиш, незабавно започваш лекуване, което страната ти заплаща. В Етиопия има доста паразитни болести, там не се яде салата. Всичко, което не е сготвено, не се яде. Аз съм пила кафе на улицата, чашите се миеха в един леген под масата. Но в никакъв случай не съм се страхувала, че мога да се заразя. Никога не съм имала страхове да пипна някого. А другояче бих споделила, че не е изписано върху очите, а върху усмивката им. Винаги, когато се връщам от Африка, по-късно месеци наред, аз се хиля. И всички ме питат “Ама какво се хилиш? ”. Но то просто е заразно. Там хората непрекъснато се усмихват. В Зимбабве са по-тъмни и там по този начин си личат тези бели зъби на всички места. След няколко пребивавания в Африка, аз съм горда, че към този момент имам бръчици от усмивки.
С какво го обясняваш?
С вярата. Срещала съм го и в Индия, и на други места на изток. Вярата в прераждането, в предопределеността. Те не търсят виновността в другия, те одобряват обстановката такава, каквото е. Ако през днешния ден са гладни, на следващия ден няма да са.В Етиопия едно фамилията ме одобри, станах част от тях. Често ходех на посетители след работа, те ми постилаха едно бяло платно, на което да легна, с цел да умря. През това време ми готвеха тяхната кашичка от нахут с запържен лук, който се изсипва върху самун, който е във формата на палачинка. Аз ядях, а всички ме гледаха и ми се радваха. И единствено ми повтаряха “Яж, хапни още ”. И аз по едно време питах младото момиче от фамилията: " Тигист, за какво никой не яде с мен? Това като в България ли е? Защото майка ми в никакъв случай не сяда на масата, единствено обикаля към гостите ”. И тя ми отговори “А, не, не, ние толкоз имаме за деня ”. И аз си споделих “О, боже мой, аз отивам у това семейство и им изяждам всичко, а те ми се радват ”.
Другата история, която не съм описала в книгата, е обвързвана с едни техни будки, които са ситуирани по улиците. В тях е разпънато животно на стената, а начело е тезгяха, на който се реже месото. Отпред се затварят с едни капаци, на които има изрисувани червени кръстове. Аз питах дали това е аптека, а в действителност се оказа, че е месарница. По време на постите обаче те бяха затворени. И попитах “Ама тези хора по какъв начин претърпяват? А и Джима са 50% православни и 50% мюсюлмани. В северна Етиопия са съвсем единствено християни, само че тук има и мюсюлмани ”. И водачът ми изясни, че в действителност те работят, само че мюсюлманите си купуват откъм гърба, с цел да не се вижда. И аз се зачудих: “Добре де, мюсюлманите не се ли сърдят? ”.И той ми изясни “А, не, не, те по този начин демонстрират почит към нашите обичаи, не се сърдят ”. Същият водач един път ме предложения на посетители и ми изясни, че неговият другар, комшията, също ще пристигна. Те са мюсюлмани, само че също ще ядат постно, тъй като такава демонстрират почитание към традициите им.
Тези неща доста ме впечатлиха. Когато си припомням за тях, си мисля, по какъв начин ние сме тръгнали да ги учим на нещо, само че те ни учат на толкоз доста неща. Първо, да се усмихнем, второ – да приемем обстановката, без да виним другия, и трето, да имаме почитание към себе си, тъй като като демонстрираме почитание към себе си, демонстрираме и почитание към другия. Споделям тези неща с огромна наслада, тъй като даже някой да не ги одобри, се надявам да го накара да се замисли. “Всички сме положителни ” “Ние се раждаме с една доста чиста душа. Всички сме положителни. После се учим да бъдем малко егоисти. Това е малко и като инстинкт, инстикт за самозапазване, които също са си част от нас. Тук идва възпитанието. Да се научим да даваме, да споделяме. И да нямаме страхове. Ние плашим децата от дребни – ще пристигна Кумчо Вълчо и ще те изяде. Тия страхове се натрупват в нас и се трансформират във уплахи, доста постоянно и в болестни положения. Те дефинират и нашия темперамент. Аз съм възпитана, че моите играчки са играчките на цялата улица. Мен са ме наказвали, като са ме отделяли от брат ми, тъй като сме се карали нещо. Така ние искахме да сме дружно. Когато аз станах родител, се сетих за доста способи на моите родители, които очевидно са им идвали от вътрешната страна. Човек става вълк, когато би трябвало да се бори за място в специалността, в университета, всички сме в някакви ранглисти. Много е значимо, когато отпаднеш от някоя ранглиста, това да не те прави нерешителен и злорад. Казвам си “Явно някой е бил по-добър от мен. Значи ще направя още няколко курса, няколко практики. Следващият път ще отида не с 10, а с 20 документа. Лошото и страхливото се пораждат, когато търсим виновността в другия. ”България “За мен през тези 27 години нищо не се е трансформирало, трансформирало се е това, че мога да оказа помощ на моите родителите. Да им улесня живота с една печка, с един ледник. Аз непрекъснато съм си там (с. Горна Митрополия – б.а.) при всяко мое вървене в България. Винаги си обличам същите плетени елечета от баба ми, чорапките от вълна.. “
Кои бяха първите ти начинания, ориентирани към България?
Поканиха ме на откриването на пенсионерския клуб в моето село. И аз там си харесах една картина и я купих. Оказа се, че я е нарисувал служителят на реда на селото. Тази картина виси и до през днешния ден в моя хол. Заедно с други творби. Аз картини най-вече си закупувам от българските изложения във “Витгенщайн ” (Българския културен институт във Виена – б.а.). Аз в моя дом си имам единствено български създатели. На пенсионерския клуб купих първоначално една микровълнова печка, а те ме направиха почетен член (смее се). Едновременно с това, взех решение да закупя и една пералня за детската градина. Защото до тогава те перяха чаршафите на децата в едни външни умивалници. Бяха 52 деца.
Анелия гостува постоянно в Горна Митрополия и постоянно е там с нова концепция, която желае да осъществя. Освен детската градина и пенсионерския клуб, в този момент тя желае и да провежда хората от селото да се грижат по-добре за гробищата.
Когато баба ми умря, по този начин се случи, че като разбрах, тъкмо бях застъпила дежурство. Нямаше по какъв начин да го сменя. Но аз я бях подготвила. Още когато си потеглих от село преди този момент ѝ споделих: “Бабо, аз може би няма да мога да дойда и в този момент ще се сбогуваме с теб, само че нали знаеш, че всички се срещаме някъде в миналото и сме непрекъснато дружно ”. Когато ми споделиха, че билетът, в случай че потегли на другия ден след дежурството, което значи да дойде тъкмо след погребението, е 560 евро, се обадих на брат ми, че няма да съумея да отида и го помолих с тези пари, които са за билета, да отиде и да купи най-хубавата допустима пералня със сушилня за детската градина, а аз отидох да се помоля на баба ми да ми елементарни. Така започнах да ги поддържам с дребни неща. С дърва за Коледа, дреболии, от които имат потребност. И непрекъснато вървя там. Бях им събрала един път 10 чувала с играчките отсам. Бях споделила на моите другари, сътрудници тогава. Закарахме ги до учебното заведение. Сложихме ги на средата в салона, те по този начин се радваха. ”
“Любимото ми място за отмора е Пътят ”
Кое е най-далечното място, на което си била?
За мен няма отдалечени места, тъй като аз се виждам като един гражданин на Земята и на всички места мога да се усещам вкъщи. Контактът с хората ми е бил постоянно доста значим. Особено на екзотични места ми е било значимо да науча локалните игри за развлечение, танци, да науча някаква песен… От тази позиция нямам отдалечени места.
Кое е най-необичайното нещо, което носиш в куфара си?
Сега към този момент пътувам единствено с ръчен багаж и най-необходимото, плюс малко пари, тъй като няма значение нито къде ще отседнеш, нито с какво ще се нахраниш. Важно е да имаш едно легло, в което да си легнеш, без да си гладен. Това е моята максима в живота. И съм изхвърлила толкоз неща от куфара си, че може би най- необикновеното е празнотата в него.
Къде сядаш в аероплан – до прозореца или до пътеката?
Предпочитам до пътеката и по-напред, тъй като желая незабавно да се изстрелям, като кацнем. На мен все не ми доближава времето. Аз дремя доста малко – 4-5 часа са ми задоволителни да се наспя. Е, на 2-3 месеца имам етапи, в които няколко дни дремя по 13-14 часа, само че това е доста рядко. И въпреки всичко времето не ми доближава. Хубаво би било, в случай че денят ми не е 24, а 48 часа.
Кое е пътуването, което планираш?
В България. Концертът в Петрич. Бях доста очарована от реакцията на общината, всички там са доста щастливи, че един човек като мен има интерес да отиде в Петрич. По време на церемонията “Будител на годината ” 2017 взех специфичната премия на една компания от Петрич. Наградата носи името “Човекът с огромното сърце ”. И останахме с контакт, поканиха ме там, а аз предложих да създадем показване на книгата, с цел да съберем средства за идеята. И общината откликна също, дадоха най-голямата зала, в този момент ще представям книгата пред 600 индивида.
Можеш ли в 30 секунди да ми опишеш един твой работен ден?
Има един откъс в моята книга, в който разказвам, по какъв начин ставам 20 минути преди да напусна у дома. Тези 20 минути включват - душ, миене на зъби, кафе. Докато кафе машината се стопли, излизам наложително на терасата, където имам трева и без значение какви са метеорологичните условия излизам боса и приветствам деня. Казвам си, че през днешния ден ще имам прелестен ден и ще дам най-хубавото от себе си. През това време машината е подготвена, върша кафето и до момента в който то изстива, взимам душ. Обличам се, пия си кафето, хапвам една филийка, намазана с масло или зехтин, в случай че заговявам, и шарена сол. Отивам в колата. Ям ябълка. На всеки светофар се гримирам, проверявам си пощата… Отивам в болничното заведение, мия си отново зъбите, предрешвам се, ходя на петминутката, в случай че имам интервенция, отивам в интервенция или с пациенти… Денят ми приключва вечер у дома, най-често, си подготвям салата или готвя нещо. Или се срещам с другари за вечеря. Може да отидем на спектакъл или концерт.. Но виждам всяка седмица да имам най-малко едно-две излизания.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ